както винаги.
Ръскин се усмихна и аз най-сетне му отвърнах със същото. Всички бяхме наясно с ведомствената политика. Аз обаче все още нямах доверие в детективите от отдел „Убийства“ на дърамската полиция. Бях сигурен, че искат да ни използват по някакъв начин, или поне да ни отстранят от пътя си.
Освен това имах чувството, че все още крият някакви сведения.
Двамата ни съобщиха, че са затънали в проучване на редица лекари с някакво криминално минало или връзки с престъпни афери. Уик Сакс беше главният заподозрян, но все пак беше само един от многото.
Все още съществуваше реална възможност Казанова да се окаже някой, за когото дори не бяхме чували. Това често се случваше в случаите със серийни убийци. Той беше някъде наоколо, но ние може би нямахме и най-малка представа кой е той в действителност. Това беше най-кошмарната част от всичко, а заедно с това и най-обезверяващата.
Ръскин и Сайкс ни заведоха при таблото със заподозрените, окачено на стената. До този момент на него бяха написани седемнайсет имена. Пет от тях бяха на лекари. Първоначално Кейт беше решила, че Казанова е лекар. Кайл Крейг беше на същото мнение.
Прочетох имената на лекарите.
Доктор Стивън Боуън
Доктор Франсис Константини
Доктор Ричард Дилало
Доктор Мигел Феско
Доктор Кели Кларк
Отново се запитах дали е възможно не един, а няколко души да са замесени в къщата на ужасите. Или все пак Уик Сакс беше нашият човек? Той ли беше Казанова?
— Ти си великият гуру. — Дейви Сайкс неочаквано се притисна към рамото ми. — Кой е той, мой човек? Дай едно рамо на местните селяндури. Спипай Торбалан, доктор Крос.
89
Късно тази нощ Казанова отново предприе акция. Отново излезе на лов. През последните няколко дни възбуждащата тръпка му беше липсвала, но тази нощ щеше да бъде изключително важна.
Мина без проблеми през охраната на огромния комплекс на медицинския център на университета „Дюк“. Насочи се към една рядко използвана сива метална врата към паркинга на лекарския персонал. По пътя се размина с няколко чуруликащи медицински сестри и млади доктори със сериозни лица. Някои от тях му кимнаха и дори му се усмихнаха.
Както винаги Казанова се сливаше съвършено с околната среда. Можеше да отиде където си поиска — и обикновено се възползваше от това.
Докато бързаше по стерилните бели коридори на болницата, мозъкът му беше зает със сложни и много важни изчисления, отнасящи се до собственото му бъдеще. Беше направил изключително успешно турне тук, както и в целия Югоизток, но то явно приближаваше към своя край. Като се започне от тази нощ.
Алекс Крос и останалите отчайващо скучни смотаняци се доближаваха опасно близо до него. Дори полицията на Дърам ставаше опасна. Той наистина беше „териториален“. Позната му беше неадекватната им терминология. В края на краищата все някой щеше да открие къщата. Или което беше по-лошо — щеше да открие самия него по силата на някакъв идиотски късмет.
Да, време беше да се махне оттук. „Може би двамата с Уил Рудолф трябва да заминем за Ню Йорк“, мислеше си той. Или за слънчева Флорида, привлякла и Тед Бънди23? Аризона можеше да се окаже приятно местенце. Защо да не прекарат есенния сезон в Темп или в Тюсън… кипящи студентски градове, пълни до пръсване с плячка. А можеше да се установят и в близост до някой от големите университети на Тексас. Остин например сигурно е прекрасен. Или Урбана в Илинойс? Мадисън в Уисконсин? Кълъмбъс в Охайо?
Всъщност той копнееше за Европа — Лондон, Мюнхен или Париж. Неговата представа за голямо турне. Може би това бе правилното решение в този момент. Едно велико турне за двамата гении. Кой ще ти ходи да гледа „Дракула“, когато истински чудовища бродят из страната ден и нощ?
Казанова се запита дали някой е успял да го проследи в лабиринта на медицинския център. Алекс Крос например? Не беше изключено. Доктор Крос притежаваше доста впечатляваща издръжливост. Той беше надхитрил онзи лишен от въображение тип, дето досаждаше на дечицата, онзи елементарен психопат от Вашингтон.
Крос трябваше да бъде отстранен, преди той и Уил Рудолф да напуснат района в името на по-големи и по-примамливи подвизи. В противен случай щеше да ги преследва до ада и обратно.
Казанова влезе в корпус №2 от лабиринта на тъй нареченото Византийско крило на болницата. Оттук се минаваше за моргата и ремонтно-техническия отдел, така че пешеходният трафик обикновено не бе натоварен.
Хвърли поглед към дългия снежнобял коридор зад себе си. Никакви преследвачи. И заедно с това никакви водачи в това безхарактерно, безмозъчно време.
Може би те все още не знаеха за него. Може би не бяха се досетили за нищо. Но в края на краищата щяха да се досетят. Имаше следи. Всичко можеше да се проследи чак до случая с Роу Тиърни и Том Хъчинсън. Неразгаданото убийство на златната двойка. Самото начало за него и Уил Рудолф. Господи, колко беше щастлив, че приятелят му се върна. Винаги се чувстваше по-добре, когато Рудолф беше наблизо. Рудолф разбираше желанието и най-вече свободата. Рудолф разбираше самия него както никой друг на този свят.
Казанова се затича по излъскания коридор на медицинския център. Звукът на чаткащите по пода крачки отекна в празното пространство. След няколко минути беше в четвърти корпус, който се намираше чак на противоположната североизточна страна на болницата.
Погледна още веднъж назад.
Никой не го беше проследил. Никой не се бе досетил до този момент. И може би никога нямаше да се досети.
Излезе на ярко осветения, почти оранжев паркинг. Един черен джип беше паркиран близо до сградата и той безгрижно се качи в него.
Колата имаше регистрационен знак, че принадлежи на доктор на медицинските науки от Северна Каролина. Още една от неговите маски.
Той отново се чувстваше силен и сигурен в себе си. Усещаше се замайващо свободен и жив тази нощ. Това бе опияняващо. Всъщност може би му предстояха едни от най-хубавите часове в живота. Имаше чувството, че може да полети в коприненочерната нощ.
Потегли, за да си прибере жертвата, която му се полагаше.
Доктор Кейт Мактиърнън отново беше на ред.
Тя му липсваше толкова много.
Той я обичаше.
90
Джентълмена отново беше в акция. Доктор Уил Рудолф неумолимо крачеше в нощта към нищо неподозиращата си плячка. Жизнените му сокове кипяха. Клокочеха. Отиваше на домашно повикване, както повеляваше дългът на всеки изтъкнат лекар или поне на онзи, който е истински загрижен за своите пациенти.
Казанова не искаше той да скитори по улиците на Дърам или Чапъл Хил. Всъщност беше му забранил. Лесноразбираемо, достойно за уважение, но неизпълнимо желание. Те отново работеха заедно. Освен това през нощта опасността беше минимална и наградата определено си заслужаваше риска, че и отгоре.
Предстоящата сцена от драмата трябваше да бъде изпълнена перфектно и той бе човекът, който може да я осъществи. Уил Рудолф беше убеден в това. Той нямаше никакъв емоционален багаж. Никаква
