Всичко бе свършено, мисията му бе изпълнена, а изпълнението му бе съвсем близо до съвършенството. Сега доктор Зандер Суифт можеше да изчезне завинаги, също като иракския войник след убийството на писателката на криминални романи, извършено пред всички онези многобройни фенове.
„Господи, аз съм добър“ — помисли си той и гърдите му се издуха от искрена гордост. — „След всички тези години аз съм велик“.
На няколко пресечки от центъра „Кенеди“ една жена го чакаше в синя спортна кола.
— Ти беше
28.
— Алекс, ела и погледни това. Невероятно е. Всъщност е налудничаво. Ще го погледнеш ли?
Бри държеше нещо в прозрачен плик за доказателства, когато я открих заедно със Сампсън на главната сцена на театъра в центъра „Кенеди“. Едната страна на театралния декор беше овъглена. Друга черна пътека по пода показваше къде бе издъхнал актьорът Матю Джей Уокър пред почти хилядната публика.
Още преди да пристигна, предположих, че това е същият луд убиец от „Ривъруолк“. Защо иначе Бри щеше да ме извика?
— Покажи му картичката — рече Сампсън. — Намерихме я под капака на трапа, откъдето е излязъл. Явно този откачен е гледал твърде много телевизия през 90-те години.
Бри ми подаде торбичката с доказателството и аз я поех неохотно.
Вътре имаше ръчно изработена поздравителна картичка на „Холмарк“. Едната й страна беше черна, върху нея се мъдреше голяма, светлозелена буква „З“, написана навярно на стара пишеща машина, чиято лента бе избеляла. От другата страна имаше букви, изрязани от списания, в различен шрифт, изписващи фразата:
— „Досиетата X“ — изрече на глас Бри това, което вече ми бе хрумнало. — Мотото на шоуто. „Истината е някъде там“. Не сме сигурни дали убиецът е използвал конкретен епизод, но навярно е така.
— Същият убиец — кимнах аз. — Трябва да е той.
— Очевидно този тип е бял. По-възрастен, около петдесет или може би шестдесет годишен — додаде Сампсън.
Махнах с ръка, посочвайки сцената.
— Разполагаме с най-малко десетина свидетели експерти. Кой, ако не актьор, може да разпознае театрален грим. Макар че двете убийства са основани на специфични източници. И при двете са оставени картички, които да намерим.
— Методите са различни — обади се Бри. — Би могло да е съвпадение. Не го твърдя, но би могло. Може би имаме повече от един убиец? Възможно ли е?
— Почеркът и при двете убийства е един и същ, Бри. Екзекуция на обществено място, пред публика. Може би трябва да го наречем Публичния убиец. Това го характеризира най-точно.
— Публичния убиец ли? Туй да не е цитат от „Диагностичен и статистически справочник по психични болести“, том IV? — Усмивката на Сампсън беше мрачна. Хуморът му помагаше да се справи. Отнасяше се за много полицаи, разследващи убийства, включително и за мен.
Бри замислено прокара ръка през косата си.
— Съгласна съм с теб, но…
— Но какво?
— Рихтер. Тор Досадника няма да ми позволи да изключа която и да е работна хипотеза без твърдо основание.
— А какво ще кажеш за онези, които е разумно да бъдат изключени?
Това бе типична бюрократична безизходица, в която бях попадал, докато работех за ФБР, не за вашингтонската полиция. Явно откакто ме нямаше, нещата доста се бяха променили. Или може би просто аз се бях променил.
Въздъхнах и плъзнах поглед по сцената.
— С какво друго разполагаме?
29.
През онази ужасна нощ си занесох работа за вкъщи, а това дори не беше моят случай. Все още.
Беше два сутринта и материалите по последния профил на убиеца бяха пръснати по кухненската маса пред мен. Не можех да избия от главата си Публичния убиец, както вече мислех за него. Или Кайл Крейг.
Когато видях светлината под вратата на Нана, обърнах листовете, за да не може да ги съзре. Сякаш купчината хартия нямаше да й се стори подозрителна, нито пък щях да излъжа и за секунда старата нощна птица.
— Гладен ли си? — бе първото, което каза тя. Мина доста време, откакто ме бе питала какво правя посред нощ.
Няколко минути по-късно вече бе изпекла два сандвича със сирене „Чедър“ и резен ябълка — половин за нея и един и половина за мен. Отворих една бира и й налях малко в чаша за сок.
— Какви са тези листове, които не искаш да видя? — попита ме Нана все още с гръб към мен. — Да не би да е последното ти завещание?
— Това шега ли беше?
— Не, синко, съвсем не. Просто е тъжно, много тъжно.
Тя остави чиниите и седна срещу мен, до кухненската маса. Както някога.
— Не мисля, че ще ти хареса това, което ще ти кажа — подех аз.
— И кога това те е спирало?
— От известно време съм на частна практика. Промяната ми се отрази добре. През повечето дни работата ми харесва.
Нана наклони глава и уморените й очи сякаш ме погълнаха.
— О, Алекс. Това наистина никак няма да ми хареса. Може би трябва да се прибера в стаята си и да си легна.
— Нещо ми липсваше… — признах й съвсем чистосърдечно.
— Аха… Обзалагам се. Да стрелят по теб и да не те улучат. Да стрелят и да те улучат.
Не зная какво би трябвало тя да стори, за да улесни разговора, но дори не се и опитваше.
— Напуснах силите на реда поради няколко основателни причини.
— Да, направи го, Алекс. И те всички спят на горния етаж.
— Нана, никога не съм бил от тези, които работят за пари. Моята работа — за добро или за лошо — е част от мен. А напоследък тази част липсва. Това е.
— Не бих казала, че не съм го забелязала. Но ще изтъкна и нещо друго. Напоследък има доста неща, които ни липсват. Такива неща като например полицейски обаждания посред нощ. Неща, като да се чудим кога ще се прибереш у дома —
Продължихме в този дух още час. Това, което ме изненада, беше, че колкото повече време минаваше, толкова по-силно се затвърждаваше в мен увереността в това, което исках да направя.
Накрая станах от стола и избърсах ръцете си с книжна кърпа.
— Знаеш ли какво, Нана? Много те обичам. Опитах се да живеем в мир. Опитах се да правя нещата по твоя начин. Независимо дали си е проличало, или не, но не се получи. Смятам да живея живота си така, както аз го разбирам.
— О, за Бога, какво означава това? — попита тя и вдигна ръце във въздуха.
Аз стоях до масата и усещах как сърцето ми препускаше.
— Каквото и да означава, ще те уведомя, когато реша окончателно. Съжалявам, но това е всичко, което мога да ти кажа в момента. Лека нощ. — Събрах листовете, обърнах се и закрачих към вратата.
Смехът й ме спря. Отначало беше кратък кикот — от този тип, с който обаче могат да те съборят.
