— Забелязвате, че той никога не използва върху сайта си пълната титла „Публичен убиец“. Може би тъкмо заради това не сте го открили по-рано. Въпреки всичко, дори и тук има повече от осемдесет линка, където се споменава, както и два, специално посветени на темата. А се предполага, че още не е извършил три убийства.
— Дали фактът, че той толкова жадно търси внимание, не подклажда този интерес? — попитах аз.
— Със сигурност е така. В Интернет има голям брой откачалки, зажаднели за подобни неща. Повечето хора твърдят, че ненавиждат убийството, и не се съмнявам, че за голяма част от тях това е истина. И така, да обобщим с какво разполагаме. На първо място това е смесица от хора със съвсем законен интерес към криминалистиката. Следват тия, които искат да научат повече, но навярно от погрешен човек. И накрая типовете, които изпадат в екстаз от всичко това. Този е като тяхна сбъдната мечта. Досега никой убиец не е бил толкова достъпен особено когато е действащ и на свобода.
— И така — заговори Бри тихо, — излиза, че той използва хората, за да му помогнат да се превърне в това, което иска.
Кицмилър кимна и отвори нов прозорец — „официалния“ фен клуб на Джефри Дамър11.
— Изберете си от множеството мръсници. Може да иска да бъде Дамър. Или Тед Бънди12. Или Зодиакалния убиец13.
— Не. Той иска да бъде много по-голяма звезда — възразих аз. — Мисля, че му се ще да надмине всички останали.
„Включително и Кайл Крейг? — запитах се. — Как, по дяволите, Кайл Крейг се вписваше във всичко това?“.
38.
Бях достатъчно объркан от случая, а освен това много страдах от заетостта на Бри, която ме лишаваше от компанията си. Толкова бях обзет от безпокойство, че през тази седмица ми бе трудно да се съсредоточа върху работата си, затова реших да запиша сеансите си. За всеки случай, за по-голяма сигурност.
Антъни Демао, ветеранът от „Пустинна буря“, направи нещо необичайно за себе си — отпусна се да говори за преживяванията си през войната. По време на обяда седях зад бюрото си и отново прослушвах касетата. Докато го правех, си представях Антъни. Мъжът притежаваше донякъде груба и недодялана хубост, беше в добра форма, но иначе тих и кротък.
— Нямахме достатъчно подкрепа на земята. На командира изобщо не му пукаше. Ние имахме мисия. Само това го интересуваше — каза той.
— Колко дълго бяхте в това положение?
Той изведнъж млъкна.
— Сухопътната атака започна в края на месеца — заговори най-сетне мъжът, — така че, предполагам, са изминали около две седмици.
Все повече се убеждавах, че нещо наистина много лошо му се бе случило по време на операцията „Пустинна буря“, което навярно бе ключът към проблемите на Антъни. Може би някакъв инцидент, който той е потиснал. Балансът в този случай беше желанието ми да не го притискам твърде много и шестото чувство, което имах, че той няма да продължи терапията още дълго особено след като не смяташе, че сме постигнали достатъчно напредък.
— Направих някои проучвания — прозвуча гласът ми от касетата. — Ти си бил в двадесет и четвърта пехотна дивизия, нали? Това е било точно преди да потеглите към Басра.
— Откъде знаете?
— Това е част от историята. Ти самият си част от историята. Не е трудно да се намери тази информация, Антъни. Има ли нещо, което се е случило тогава, за което не искаш да говориш? На мен или на който и да било друг?
— Може би има. Вероятно някои неща, в които не желая да се задълбочавам. Макар че не обвинявам никого за случилото се там.
— Да го обвиняваш за какво? — попитах.
— За цялата дивотия, която се случи. Знаете ли, аз се записах доброволец. Исках да отида.
Зачаках, но той не продължи.
— Това е засега — рече Антъни накрая. — Още е твърде пресен споменът, така че ми идва малко в повече. Следващия път. Трябва да свикна с всичко това, докторе. Съжалявам.
Изключих касетофона и се облегнах назад в стола си. Мислех. Знаех, че напоследък той губеше почва под краката си, макар че правителството му плащаше квартирата. Още месец или два и работата щеше да се превърне в истински проблем за него. Хора като Антъни Демао постоянно биваха пренебрегвани от системата.
Разтрих силно очите си и си налях още една чаша кафе. Тук се налагаше доста да се мисли, може би прекалено много. Днес имах час с още един пациент, а след това — късно следобед — насрочена среща в главната квартира.
39.
Време беше да се възползвам от репутацията и лаврите си по начин, по който не бях действал никога досега. Знаех, че шефът на полицията, Терънс Хувър, ще ме приеме, ако помолех за среща, особено след като първо я съгласувам с началника на детективите. Не бях толкова сигурен дали Хувър ще се съгласи на това, което възнамерявах да му предложа. Скоро щях да разбера.
— Алекс, влизай. Седни — покани ме той, когато се появих на прага на кабинета му. Снимка от колежа на стената показваше по-младия Хувър в схватка със съперник по борба от университета в Мериленд, която обясняваше смазващото му ръкостискане. — От доста време не съм чувал нищо за теб.
— Благодаря, че се съгласихте да ме приемете, шефе. Не е нужно да казвам, че имам нещо наум.
Хувър се усмихна.
— Явно ще прескочим любезностите. Добре. Какво си намислил, Алекс?
— Нищо особено. Става дума за работа.
Хувър примигна и наведе двойната си брадичка.
— Работа? Е, мамка му, Алекс, това вече е изненада. Реших, че си дошъл да ме молиш за нещо. А вместо това ти си тук, за да ми
В гласа му прозвуча облекчение.
— Благодаря, че го казахте, шефе. В такъв случай предполагам, че мога да продължа с предложението.
— Давай. Ти си на ход. Искам да чуя останалото.
И така, започнах:
— Някои ченгета може би ще го нарекат нужда за промяна. Предполагам, че бих могъл да помогна повече, отколкото да навредя, и смятам, че е съвсем оправдано като цел. Бих искал да се върна в полицията, но при някои условия. Желая да работя в отдела за криминални разследвания, но извън обичайния график. Само по специфични случаи. Вече бях консултант по убийствата в центъра „Кенеди“ и на Кънектикът авеню и, ако нямате нищо против, за мен това ще е най-безболезненият начин да се завърна. Познавам хората, които са ангажирани с разследванията, и смятам, че ще мога да им бъда полезен.
Хувър се засмя гръмко.
— В този кабинет съм чувал доста добри речи, но тази е начело в класацията. — Размаха пръст към мен. — Знаеш отлично, че можеш да си позволиш тази самонадеяност, защото си дяволски сигурен, че ще се съглася.
— Просто реших, че мога да бъда откровен.
Хувър се изправи, аз също.
— Е, отговорът ми е „да“. Ще кажа на Арлин да се обади в отдел „Кадри“, а аз лично ще говоря с
