Двойна заплаха

И вероятно много по-добър актьор.

Бри сигурно също го е почувствала.

— Да вървим, Алекс — рече. После се обърна към актьора и се усмихна. — Съжалявам, но не ставаш за ролята. Обзалагам се, че си го чувал неведнъж, умнико.

42.

В девет и половина в неделя сутринта — ден за църква, — Дейвид Хайнсуигъл, тип с приятни обноски и не особено добър счетоводител, гледаше надолу, към оживения трафик по платната на „Джордж Вашингтон Мемориъл Паркуей“. И северното, и южното платно изглеждаха натоварени, но не чак толкова, че колите да не карат с деветдесет, че някои и със сто и тридесет километра в час.

От време на време някой автомобил, пътуващ в северна посока, надуваше клаксона, когато наближаваше пустия мост за пешеходци над магистралата. Съвсем разумно според Хайнсуигъл.

Хората, минаващи с колите си под него, навярно се питаха какво ли правеше там, горе, съвсем сам този тип с маска на Ричард Никсън. И ако се чудеха, бяха наполовина прави.

Да, маската беше на Никсън, но той не беше сам. Дейвид Хайнсуигъл си имаше компания.

Третата история започваше и тя беше изключителна — плод на богато въображение, невероятна и дяволски драматична.

Още една прекрасна роля, в която да се въплъти. Счетоводителят нямаше за какво да живее, нито какво да губи. Достатъчен повод за озлобление към света. За този тип времето за разплата бе дошло отдавна.

Осемнадесетгодишно момче, гимназист, лежеше неподвижно върху асфалта, в краката му. Бедният беше мъртъв, гърлото му бе прерязано и кръвта му бе изтекла. За жалост момчето не можа да проумее, че трябва да му сътрудничи и да прави това, което му се казва. До него седеше момиче, тийнейджърка, опряла гръб на стената, която я скриваше от преминаващите долу коли.

Момичето все още беше живо. Малката й ръка лежеше отпусната върху скута й; другата бе вдигната високо над главата й, където бе закопчана с белезници за перилото на моста. Върху горната й устна, над залепващата лента, омотана около устата й, бяха избили капки пот.

Дейвид Хайнсуигъл погледна към момичето, чиито очи бяха широко отворени. Цялата трепереше като наркоманка, лишена от дозата си.

— Как си? Още ли си в час?

Тя или не му обърна внимание, или не го чу. „Няма значение какво си мисли момичето или как се държи“, каза си Дейвид Хайнсуигъл. Отново насочи поглед надолу, към трафика под моста „Джордж Вашингтон“, към колите, които ускоряваха точно в подходящия момент.

Третата история щеше да бъде нещо съвсем различно.

Всеки път когато някой от тъпаците долу надуваше клаксона на колата си, той въздъхваше.

— Не съм извратен — изрече с дрезгав глас, имитиращ гласа на Никсън. Идентифицираше се с него — друг неудачник, озлобен на света.

Когато се нагледа достатъчно, за да запомни сцената за в бъдеще, мъжът коленичи до момичето. Тя трепна и се отмести малко, доколкото й позволяваше закопчаната към перилото ръка.

— Запази си силите — посъветва я той. — Сега си в безопасност, нали? Докато си закопчана за перилото. Помисли за това. Всичко е страхотно.

Подпъхна ръце под тялото на момчето, сетне клекна. Момчето не можеше да тежи повече от седемдесет килограма, но му се стори цял тон. Тежестта на смъртта, няма шега.

Дейвид Хайнсуигъл изпъна мускули и се приготви, без да откъсва поглед от магистралата долу. Видя мишената си. Бял микробус „Тойота“ се появи на около четиристотин метра. Големи камиони и тирове не можеха да се движат по магистралата, така че „Хамър“ или нещо като микробуса бе достатъчно голямо возило за целта. Микробусът се придържаше до осевата линия, явно притиснат от другите коли.

Отдръпна се малко надясно, престроявайки се, колкото е възможно по-добре.

Когато микробусът беше на не повече от стотина метра, мъжът стисна тялото на момчето.

Щом метрите станаха петдесет, той се изправи с едно силно движение. Тогава метна трупа през перилото и го загледа как полита надолу. Удари капака на микробуса и предното стъкло, чу се шум на пукнато стъкло, последвано от свистене на гуми. Мамка му!

Микробусът се отклони и поднесе под тесния мост, извъртя се и сетне се килна на една страна. Стоманата застърга в бетона, чу се шум от ударени брони, когато двете коли отзад се блъснаха в микробуса, тъй като шофьорите им не успяха да ударят спирачките навреме.

Движението почти мигновено бе блокирано.

Северното отклонение много скоро щеше да се превърне в паркинг. Южното отклонение също се напълни със спрели коли и отвсякъде се изсипа тълпа зяпачи.

Сега вече бе привлякъл вниманието им.

Най-после някой забелязваше Дейвид Хайнсуигъл.

По дяволите, беше крайно време.

43.

Дейвид Хайнсуигъл се обърна към момичето. Налагаше му се да говори високо, за да надвика шумната тълпа под тях. Направо крещеше, за да го чуе.

— Готова ли си? Готова ли си? Хей, на теб говоря. Не се дръж така, все едно не съм тук!

Ботушите на момичето застъргаха по асфалта, докато се опитваше да се отдалечи от него — от този луд, който вече бе убил приятеля й. Белезниците около китката й се врязаха дълбоко в плътта й, но болката нямаше значение. Всичките й сили бяха насочени към една цел — да се махне от този откачен с маската на Ричард Никсън.

Девойката беше хубава — типично момиче от предградията, и сигурно бе мажоретка. Лидия Рамирес, на седемнадесет години, както пишеше в шофьорската й книжка. Ала той не изпитваше и капка съжаление към нея. Младежите бяха най-презряната част от човешката раса.

— Добре, не се движи. Ей сега ще се върна при теб. Запази този поглед на подплашена кошута.

Хайнсуигъл се изправи отново и провери сцената долу. Публиката се бе събрала и явно нямаха търпение шоуто да продължи. Сега на магистралата цареше пълен хаос. Движението в северна посока бе блокирано чак до Потомак.

Заради преобърнатия микробус всички спрени коли бяха в южното платно, с лице към Хайнсуигъл. Смачканото „Волво“ изпускаше кълба пара точно под нозете му. Неколцина от зяпачите крещяха към него, но той не можеше да различи думите им. Вероятно бяха ядосани заради създаденото им неудобство. Е, майната им.

— Не ви чувам! — изкрещя в отговор той и това му напомни нещо.

Взе един от предметите на тротоара, които беше приготвил за шоуто: двадесет и пет ватов мегафон с обхват деветстотин метра.

Насочи го към тълпата. Неколцина от тъпаците долу бързо се наведоха.

— Аз се въъърнах! — обяви той. — Липсвах ли ви? Разбира се, че съм ви липсвал.

Малкото шофьори, които не бяха слезли от колите си, сега се измъкнаха навън. Жена с окървавено чело погледна замаяно нагоре към него.

— Мислехте си, че това ще бъде обикновен ден, нали? Отгатнете отново, граждани. Денят наистина е много специален, от тези, които никога няма да забравите. Ще разказвате за него на внуците си — ако този наш объркан свят продължи още да съществува. Хей, като заговорихме за съществуването на света, колко от вас гласуваха за Ал Гор?

Остави мегафона и извади нещо от джоба си, което блесна на слънцето. После се наведе над момичето, закривайки я от погледите на събралото се долу множество. След миг се изправи с момичето на ръце.

— Ето я! Аплодисменти за нашата малка звезда Лидия Рамирес. — Усмихна се широко и с небрежен