Двойна заплаха

— Храстите наоколо са изпотъпкани — заяви Сампсън, като посочи високата трева от другата страна на шосето. — Доколкото разбрахме, той се е качил на мотор, или нещо подобно, и е изчезнал. Засега не знаем нищо повече.

— Между другото няма и поздравителна картичка — вметна Бри.

— Това е малко странно — отбелязах аз. — Да не би този път да е забравил да се подпише? Откога се случват подобни неща?

— Или е променил стила си — предположи Сампсън. — И отново стигаме до въпроса: откога се случват подобни неща?

— Или това не е същият тип — изрекох на глас онова, което не ми даваше мира от известно време.

В този миг мобилният телефон на Бри зазвъня и тя веднага го допря до ухото си. Докато слушаше, лицето й не би могло да има по-мрачно изражение.

Накрая вдигна поглед към двама ни.

— Е, отново е ударил. Имало е друго убийство.

46.

Този път нямаше да знаят какво се е стоварило върху главите им. Убиецът пристигна на „Федекс Фийлд“ в Ландовър, Мериленд, два часа преди началото на първия мач за сезона. Купи си сода и хотдог, после се помота в магазина „Хол ъв Фейм“. Нямаше намерение да купува нищо — не беше фен на „Редскинс“, — но искаше да се смеси с останалите запалянковци.

Поне засега.

А след това — щеше да излезе на сцената. Наистина да се изяви. Да се покрие с нова слава. Да изиграе ролята си в четвъртата история.

С крайчеца на окото си видя няколко от играчите, които загряваха — нападателите оживено подскачаха, подаваха си дълги топки, атакуваха крайната зона на противниковия отбор. Билетите бяха разпродадени — нямаше мач, в който „Редскинс“ да играе на свой терен и стадионът да не е пълен докрай. За сезонните мачове желаещите си купуваха билети с години напред.

Колко само обичаше препълнени зали и стадиони за представленията си!

Неколцина от най-разпалените фенове пееха „Да живеят «Редскинс»“ — малко фалшиво и с доста цветисти фрази, което бе странно, тъй като сред тълпата имаше доста деца. Така наречените „суперфенове“ носеха ярки перуки, блузи на точки и свински зурли. Някои от тях пушеха дълги пури, които подсилваха свинския им вид.

Той не беше стигнал чак до подобни крайности в облеклото си, но носеше шапка и фланелка на „Редскинс“ и бе изрисувал лицето си в бяло и червено — цветовете на отбора. Този път се превъплъщаваше в образа на раздразнителния фен Ал Яблонски. Хубава и интересна роля.

Деветдесет и една хиляди се бяха натъпкали на стадиона и очакваха появата на Ал Яблонски. Само дето още не го знаеха.

Малко преди началото на мача на зеления терен излязоха Първите дами на мача — развети коси, блестящи помпони, оскъдни червени потничета и къси бели шортички. „Семейно забавление в най-типичния американски стил“, помисли си убиецът.

— Готови ли сте за малко футбол? — изкрещя той от мястото си. — Или футбол на маса? — Феновете около него се засмяха и подеха популярна мелодия. Ал Яблонски познаваше публиката си и умееше да я възпламени.

Контролната кабина за таблото с резултатите се намираше под огромен надпис. Той знаеше пътя и пристигна навреме за националния химн, който щеше да се изпълни от гласовито сопрано от базата на морските сили в Куонтико.

Ал Яблонски почука на металната врата и каза:

— Нося две съобщения от офиса на господин Синдър. Ванеса ги изпраща.

Ванеса беше името на една от секретарките на собственика на отбора. Не беше трудно да го научи.

Вратата се отвори. Вътре имаше двамина типове — истински задръстеняци, които сигурно се мислеха за големи умници.

— Здрасти, аз съм Ал Яблонски — представи се убиецът и ги застреля. Звукът от изстрела бе напълно заглушен от шумните викове на тълпата, избухнали след края на националния химн.

И така, той се настани пред компютъра на тъпаците и пусна съобщение върху големия екран на стадиона, така че всички да го видят.

Върнах се! Исках само да превърна тази неделя в нещо незабравимо за всички.

Момчетата, които обикновено изпращат тези дразнещи съобщения и реклами, са мъртви в контролната кабина. Така че насладете се на мача без никакви по-нататъшни прекъсвания от управата и спонсорите. Моля, пазете си гърбовете, а и предниците. Аз съм в сградата и мога да бъда навсякъде.

Това е много по-забавно от футбола, не мислите ли? Давайте, скинари!

47.

Кайл Крейг току-що бе чул последните добри новини от Вашингтон, когато майка му отвори бавно високата три метра и половина входна врата на вилата близо до Сноумас край Аспен. Когато видя кой стои на прага, възрастната жена припадна.

Кайл успя да прихване скъпата стара мама, преди да се строполи върху каменния под, и се усмихна. Хубаво е да си отново у дома, нали?

Малко по-късно съживяваше старицата в просторната сводеста кухня на къщата от хиляда и сто квадратни метра.

— Добре ли си? Мириам? Майко?

— Уилям? — простена жената, когато погледна лицето, надвесено над нея. — Ти ли си, Уилям?

— Хайде сега, що за небивалици? — попита Кайл и се намръщи. — Веднъж, поне веднъж използвай ума, който ти е даден, който би трябвало да ти е даден. Съпругът ти и мой баща — Уилям — е мъртъв от доста време. Помогнах да погребат генерала в Александрия. Не си ли спомняш какъв прекрасен ден беше? Слънчеви небеса, лек освежаващ ветрец, мирис на изгорели листа във въздуха. Мили Боже, съвсем си изгубила разсъдъка си, жено. Хората изпратиха всички онези цветя — поздравяваха те затова, че най-после си свободна от онзи лицемерен тиранин, от онова копеле.

Кайл притисна внезапно длани към лицето си.

— О, Господи! Вината е моя! За всичко съм виновен аз, майко. Маската! Тези гумени маски са толкова дяволски истински. В тази изглеждам досущ като баща си, нали? Най-после постигнах образа, който старецът желаеше за мен.

Майка му се разпищя и той я остави малко да поупражнява гласните си струни. И без това нямаше кой да я чуе. Приживе баща му никога не бе позволявал в къщата да има домашна прислуга и тя все още не искаше. Типично, нали? Разполагаше с всички пари на света, а нямаше за какво да ги харчи.

Известно време той гледаше как жалката старица трепери и клати унило глава. Смешно, но лицето й приличаше на маска много повече от неговото — маската на семейната трагедия.

— Не, аз съм. Кайл. Отново съм на свобода. И, разбира се, исках да те видя, да ти дойда на гости. Но другата причина, заради която съм дошъл, са парите. Нуждая се от пари, мамо. Няма да остана повече от няколко минути. Но през това време ще трябва да ми дадеш номерата на задграничните сметки.

След като Кайл свърши с компютъра в някогашния кабинет на баща си, се почувства като нов човек. Сега беше богат. Близо четири милиона бяха прехвърлени в сметката му в Цюрих, но което беше по- важно — сега наистина се чувстваше свободен. Това не се случваше само защото си излязъл от килията. За някои затворници усещането за свобода никога не се връщаше, дори и да видеха слънцето.

— Но аз съм свободен, най-сетне съм свободен! — извика той към високите тавански греди на къщата в Колорадо. — И ме очакват важни неща, които трябва да свърша. Обещания, които трябва да изпълня.