жест я хвърли през края на перилото на моста. Ей така, сякаш беше боклук.
Краката на девойката полетяха нагоре във въздуха. В следващия миг се разнесе метален звук, когато белезниците издрънчаха в перилото и задържаха тялото. Тълпата отдолу ахна.
Момичето се удари обратно в моста, а краката й увиснаха над магистралата.
— Малко повече възторг! — изрече Дейвид Хайнсуигъл в мегафона. — Погледнете я добре.
Докато хората се взираха нагоре, една тъмна извита линия се появи върху откритото гърло на момичето. Сетне се превърна в широка червена лента, която обагри врата и тениската й. Насъбралите се долу най- сетне осъзнаха какво се бе случило — гърлото й бе прерязано.
После тя застина неподвижно, с изключение на леките конвулсии, които разтърсваха тялото й.
— Е, тя си отиде. Шоуто свърши. Поне за днес. Благодаря ви, че дойдохте. Много ви благодаря. Карайте внимателно.
Хората започнаха да надуват клаксоните на колите, разнесоха се гневни викове. Отнякъде най-после се чуха полицейски сирени, но бяха още далеч, възпирани от задръстения трафик.
Дейвид Хайнсуигъл се затича със смешна патешка походка. Взе острия завой в другия край на рампата и изчезна в храстите.
Знаеше, че няма никакво значение колко хора са видели накъде отива. По дяволите, нека го търсят, колкото си искат.
44.
Това бе най-мъчителният и тъжен случай на убийство, по който бях работил през годините, докато бях във вашингтонската полиция или във ФБР. Двама младежи бяха мъртви, а убийствата бяха безсмислени и особено жестоки. Хлапетата бяха невинни жертви на всичко, което се разиграваше.
Движението по „Джордж Вашингтон Мемориъл Паркуей“ бе пренасочено, но при все това се бяха образували дълги опашки от коли, все още затапени на магистралата. Чакаха преобърнатия микробус да бъде извозен от полицията. Това изискваше подписа на Бри, която пък трябваше да изчака екипа от медицински експерти да завърши огледа на двата трупа. Мястото бе под нейна юрисдикция, но присъствието й възбуди недоволството на местното полицейско управление в Арлингтън, макар че на Бри въобще не й пукаше.
В небето кръжаха хеликоптери, наоколо беше пълно с полицаи и представители на медиите. Журналистите се опитваха всячески да пробият полицейския кордон. За мен бяха нагли любопитни зяпачи, но с дадени им от закона права да гледат и да снимат.
Тълпата, голяма част от която бе свидетел на убийствата, представляваше странна смесица от гневни, агресивни, уплашени и смутени хора. Първо трябваше да идентифицираме някои от тях като наши свидетели, а след това да се опитаме да накараме всички останали да разчистят мястото.
В главата ми изскочи заглавието на едно бродуейско шоу: „Спри света — искам да се махна“. И наистина исках.
Имаше много полицаи от пътната полиция във Вирджиния, както и щатски полицаи, които всячески показваха нетърпението си. Бри, Сампсън и аз си разделихме нашата част от работния участък. Тя проверяваше самото местопрестъпление за физически улики. Сампсън се бе заел да разследва появата и изчезването на убиеца, което обхващаше голям периметър от Потомак до целия път в Рослин, Вирджиния. С него работеше и екип от полицаи от Арлингтън.
Аз се бях съсредоточил върху престъпника и поведението му по време на двете убийства. За целта се нуждаех от най-добрите свидетели, които можех да открия, и то по възможно най-бързия начин. При местопрестъпление, обхващащо такъв обширен участък, трябваше да го направя, преди движението отново да бъде пуснато. Поне за момента убиецът бе спрял света и никой нямаше да тръгне, преди той да пожелае.
45.
Огледах колите, които бяха най-близо до моста, търсейки сами мъже от бялата раса. Не го разбирайте погрешно. Вярвам, че при подобни ситуации е важен профилът.
Спрях се на черна „Хонда Акорд“ на разстояние около пет коли назад от надлеза. Мъжът вътре седеше настрани, за да не гледа пред себе си, с притиснат към ухото мобилен телефон. Двигателят на колата работеше, а прозорците бяха вдигнати.
Почуках силно по стъклото.
— Вашингтонска полиция. Извинете, сър. Сър? Извинете!
Той най-после вдигна показалеца си, но без да ме поглежда.
Отворих вратата на колата и му показах картата си.
—
— Трябва да затварям — каза той на този, с когото разговаряше, и излезе от колата. Доколкото видях, мъжът кипеше от яд и раздразнение.
— Полицай, може ли вие, или който и да е друг, да ми кажете докога ще висим тук?
— Няма да е дълго — отвърнах, вместо да му изнеса лекция, че две хлапета току-що бяха загинали. — Но искам да ми кажете какво видяхте да се случва горе, на моста.
Мъжът заговори бързо с дразнещ непукизъм, но разказът му потвърждаваше досегашните ни предположения. Шофьорът на „Хонда“-та спрял секунди след като младежът е бил хвърлен през перилата.
— Отначало не разбрах дали е инцидент, или нещо друго. Само видях автомобилите пред мен да спират внезапно. Сетне съзрях и мъртвото хлапе. — Посочи към моста. — И другото там, горе. Момичето, на което преряза гърлото. Ужасяваща история. Истинска трагедия, нали? — попита, сякаш не можеше сам да си отговори.
— Да. Можете ли да опишете мъжа, който е бил горе, на моста? Убиеца?
— Не съвсем. Носеше една от онези маски за Хелоуин. Сещате ли се, онези гумените, дето се нахлузват на главата? Мисля, че беше с лицето на Ричард Никсън. Не, сигурен съм. Това говори ли ви нещо?
— Да. Благодаря ви за помощта — кимнах на мъжа. — Друг полицай ще дойде да ви разпита за допълнителни подробности.
Следващият свидетел, с когото разговарях, беше шофьор на лимузина. Той ми каза, че убиецът изглеждал по-висок и доста по-тежък от жертвата. Освен това бил облечен с дълго тъмно яке без някакви отличителни белези. После си спомни някои подробности за това, което лудият викал през мегафона.
— Кучият му син крещеше: „Върнах се!“. Това бяха първите му думи.
— Забелязахте ли да държи камера или записващо устройство? — попитах го.
Шофьорът на лимузината поклати глава.
— Съжалявам, честно, не зная. Не съм и видял. Всичко беше толкова объркано.
— И все още е — рекох и потупах мъжа по рамото. — Спомняте ли си още нещо?
Шофьорът на лимузината отново поклати глава.
— Съжалявам.
Успях да поговоря с още няколко свидетели, преди да пуснат движението. По-късно щях да анализирам и обобщя наученото. Ала засега бях събрал достатъчно сведения за първите критични часове. Надявах се, че ще ми е от полза, но много не ми се вярваше. Като човек, който организира шоута на живо, убиецът отлично прикриваше следите си.
Няколко минути по-късно Бри, Сампсън и аз се срещнахме отново в западния край на пешеходния мост, откъдето убиецът бе избягал, поне според някои от очевидците.
