Двойна заплаха

узнаете, защото ще ви кажа.

Работата трябва да се свърши с въображение и усет. Покажете поне малко уважение към мен. Смятам, че съм го заслужил.

Поне сега полицията разполага с някого, когото може да залови — този имитатор! Не е ли така, детектив Бри Стоун? Защото вие само можете да си мечтаете да ме заловите, нали?

Живуркайте си, шибаняци.

ВПУ

През следващите няколко секунди Бри стоеше пред компютъра, клатейки глава. Алекс беше прав за убийствата на магистралата… А вероятно и за всичко останало.

50.

Освен това ВПУ бе използвал името й.

Бри най-после се облегна назад в стола си и се опита да анализира този малък „шедьовър“ на убиеца. Не можеше да повярва колко дързък и арогантен е негодникът и колко сбъркан. И плашещ.

— Бри? Още ли си там? — попита по телефона Брайън Кицмилър.

— Да. Тук съм. Просто имах миг на полицейска депресия. Прав си — това наистина беше „жестоко“.

— Добре ли си? Искам да кажа, освен че в момента явно си разстроена.

Тя впери поглед в ръцете си, които леко трепереха.

— Да, Киц. Благодаря, че попита. Извратено е, но според мен има смисъл. Този тип очевидно е обсебен от манията да бъде известен, да пише за себе си. Разбира се, знае коя съм. И, разбира се, знае за Алекс. Той ни наблюдава, Киц.

— В известно отношение това са добри новини. Нали искахме да сме сигурни, че сме в същия комуникационен поток с убиеца. Мисля, че сме там.

— Така ли смяташ? — В главата на Бри препускаха стотици въпроси. — Кога е било изпратено това?

— В единадесет и двадесет миналата нощ. Всички чатове вече са загрели. Навсякъде е и като го казвам, наистина не преувеличавам.

— Това може да обясни тези обаждания. — Тя щракна с мишката върху розовата икона за съобщения във входящата си поща. Най-горното беше от новините по „Канал 7“. — Виж, трябва ми поне някакво име, с което да започна. Нещо определено. На кого е този сайт?

— Все още работя по въпроса. Открих IP адреса и сега проверявам главните регистри. С малко повечко късмет скоро ще имаш името. Кодовото название на операцията е късмет.

— Чух те. Скоро ме устройва. Благодаря ти, Киц. Наистина се нуждаем от помощта ти.

— Да, съгласен съм. Ти определено, се нуждаеш. Чудя се на кого „се оприличава“ този тип? Имаш ли някакви предположения?

— Не, но Алекс ще има.

Бри затвори, после се опита да се свърже с Алекс и Сампсън. И двата пъти попадна на гласова поща и им остави едно и също съобщение: „Здравей, аз съм. Изникна нещо. Ново съобщение от Публичния убиец, но сега е подписано със съкратеното ВПУ (Вашингтонския публичен убиец). Ще поема по следата веднага щом се сдобия с адреса. Надявам се да получиш съобщението ми преди това, а междувременно аз ще удържам фронта. Обади ми се възможно най-скоро“.

Бри знаеше, че ще работи много по-добре с партньорите си, отколкото с двамата си униформени колеги, но в секундата, в която се сдобие с името и адреса, трябваше да се действа.

ВПУ искаше да я опознае по-добре — е, може би желанието му щеше да се сбъдне съвсем скоро.

51.

Видях червената лампичка на телефона ми да мига, но по време на сеансите не отговарям на обаждания. Реших, че ще се обадя после.

— Коя беше тази, която видях, докато идвах насам? — попита Антъни Демао. Понякога се налагаше да правя фокуси с графика на пациентите, за да се приспособя към новия си начин на живот. — Друго куку като мен?

Усмихнах се на обичайния цинизъм на Антъни.

— Нито един от двама ви не е „куку“. Е, може би малко.

— Тъй де, тя може и да е луда, малко луда, но определено изглежда добре. Усмихна ми се. Мисля, че беше усмивка. Тя е срамежлива, нали? Веднага се вижда.

Говореше за моята пациентка Санди Куинлан, учителката. Санди беше привлекателна, мила жена и може би наистина малко „куку“, но пък кой не беше в наши дни?

Смених темата. Антъни със сигурност не стоеше тук, за да говори за другите ми пациенти.

— Последния път започна да ми разказваш за нашествието на поделението ти към Басра — подех аз. — Искаш ли днес да поговорим за това?

— Разбира се. — Той сви рамене. — Нали затова съм тук? Вие оправяте часовниците на кукувците.

Когато Антъни Демао си тръгна, проверих гласовата си поща. Бри. Хванах я на мобилния телефон.

— Обаждаш се съвсем навреме — рече тя. — Аз съм в колата със Сампсън. Идваме да те вземем. Познай какво? Изглежда, че отново си прав. Вече става досадно.

— За какво съм бил прав?

— За имитацията. На магистралата с убийството на двете хлапета. Поне така твърди ВПУ. Казва, че убийството на стадиона е негово дело, но не и двете убийства на магистралата.

— Е, той би трябвало да знае.

Изчаках Бри и Сампсън на Седма улица и се качих отзад в „Хайлендър“-а.

— Къде отиваме? — попитах, когато тя бързо потегли.

Бри заобяснява, докато шофираше, но аз я прекъснах.

— Почакай малко. Той е използвал името ти? Знае и за теб? Какво ще правим?

— Нищо засега. Макар че да си призная, чувствам се много специална. Ами ти? Не си ли поласкан?

Сампсън ме сръга по начин, който показваше, че е водил същия разговор с нея и очевидно със същия резултат. Бри не показваше страх, поне аз никога не я бях виждал да се плаши.

— Между другото — продължи тя — той твърди, че се е учил от големи „майстори“. Имаш ли някакви идеи по въпроса?

— Кайл Крейг — отвърнах аз. Името изскочи само. — Остави ме малко да помисля за това.

Кицмилър бе стигнал до името Брейдън Томпсън — системен анализатор в някаква фирма, наречена „Каптех Енджиниъринг“. Паркирахме пред скучната, модерна сграда на „Каптех“, сетне се качихме с асансьора до четвъртия етаж.

— Брейдън Томпсън? — попита Бри рецепционистката и показа значката и картата си на полицай от вашингтонската полиция.

Жената взе телефона, без да отделя поглед от картата и значката на Бри.

— Ще проверя дали е свободен.

— Не, свободен е, повярвайте ми. Просто ни посочете пътя. Ще го открием. Ние сме детективи.

Прекосихме спокойно и тихо оживеното работно помещение, но не останахме незабелязани. Секретарките извръщаха глави, отваряха се врати към други офиси и служителите ни гледаха очаквателно, сякаш бяхме доставчици на храна. Бяла пластмасова табела, върху която бе гравирано името на Томпсън, се