Двойна заплаха

мъж, който работеше за една от кабеларките.

— Детектив, можете ли да обясните как този уебсайт не е свален от Интернет въпреки упоритите възражения от страна на семействата на жертвите? Защо е така?

Ние всъщност не бяхме обсъждали семействата, затова аз наблюдавах напрегнато Бри, готов да се включа, ако ми даде знак. Тя трябваше да реши.

— Опитваме се да оставим възможността за диалог с всички заподозрени за тези убийства. Поощряваме директната им комуникация и в името на по-скорошното разрешаване на случая решихме да не затваряме вече съществуващите канали. Включително и уебсайтове.

— И защо не, по дяволите? Защо не го затворите веднага? — разнесе се гневен вик от дъното на залата. Всички присъстващи и камерите тутакси се извърнаха натам. Видях мъжа — Алберто Рамирес. О, Господи! Именно неговата дъщеря Лидия бе убита на моста над магистралата.

56.

Гласът на опечаления баща беше напрегнат, но не трепереше.

— А какво е най-доброто за дъщеря ми Лидия? И за бедната й майка? И за трите й сестри? Защо трябва да бъдем предмет на подобна мръсотия след всичко, което се случи на семейството ни? Какво ви става бе, хора?

Нито един от репортерите не зададе въпрос, не и докато бащата беше в центъра на вниманието. Това бе добро за тях и лошо за вашингтонската полиция.

— Господин Рамирес… — заговори Бри. Зарадвах се, че тя позна бащата на убитото момиче и си спомни името му. — Ужасно съжаляваме за загубата ви. Бих искала да се срещна с вас по този въпрос веднага след приключването на пресконференцията…

В този миг невидимата бариера на протокола падна и купища въпроси заваляха към Бри от всички посоки.

— Политика на вашингтонската полиция ли е да не зачита мнението на обществото? — попита млад журналист от „Поуст“.

— Как възнамерявате да възпрепятствате появата на нови имитатори?

— Вашингтон безопасен град ли е в момента? А ако не е, защо?

Знаех какво ще последва. Наведох се към Бри и с леко пресилен жест посочих с пръст часовника си.

— Време е — прошепнах. — Време е този цирк да свършва.

Тя кимна в знак на съгласие и вдигна ръце, за да я чуят.

— Госпожи и господа, това бяха всички въпроси, на които засега можем да отговорим. Ще се постараем да ви информираме за развоя на разследването, колкото е възможно по-често. Благодаря ви за търпението.

— Дъщеря ми е мъртва! — изкрещя от задния ред Алберто Рамирес. — Моето малко момиче умря, докато вие гледахте безпомощно. Моята Лидия е мъртва!

Беше ужасно обвинение и аз осъзнавах, че в него има истина, поне за пресата. Повечето от тях знаеха, че търсим игла в купа сено, толкова невъзможно бе подобно преследване, но нямаше да го отразят по този начин. Предпочитаха да пишат за сензации и скандали в лицемерния си и глупав стил.

57.

Кайл Крейг отново беше на път. Изгаряше от възбуда да се движи бързо през времето, пространството и фантазията. За малко, докато шофираше на изток, се остави на еднообразието на пейзажа от редуващи се ферми и полета да охлади мозъка му. Накрая пристигна в Айова Сити, заобиколен от вълнисти хълмове и гори, сред които бе разположен живописният и обичан студентски град. Тъкмо от това се нуждаеше за следващата стъпка от плана си, или за своята „възстановителна програма“, както обичаше да я нарича.

Отне му още половин час, за да открие сградата на библиотеката на университета на Айова, намиращ се на изток от Айова Ривър, на Мадисън стрийт. Показа една от личните си карти и след това си избра компютър, който щеше да използва за известно време. Приятната и тиха стая беше идеална за нуждите му.

В този момент Кайл имаше два начина, за да предаде съобщение до ВПУ. По-сложната част включваше използването на стенография, което означаваше да скрие съобщението зад снимка или аудиофайл. Никой не подозираше за връзката му с убиеца във Вашингтон. Или, доколкото му бе известно, с убийците.

Вместо този, той избра по-бързия и не толкова технологичен метод. От Мейсън Уейнрайт — бившия му адвокат и верен почитател — знаеше как и къде да локализира ВПУ. Извика страницата на Myspace.com, а след това кликна върху Cool new People. Детска работа.

Написа съобщението си до ВПУ, стараейки се да налучка най-верния тон.

Хубаво е да си свободен отново по начин, който само ти и аз можем да разберем. Сега възможностите са безкрайни, не мислиш ли? Възхищавам се от теб и изключително сложния ти ум. Следих много внимателно всяко събитие — доколкото бе възможно при стеклите се обстоятелства. Сега, след като отново съм навън и в играта, бих искал да се срещнем лично. Остави ми съобщение, ако и ти го желаеш толкова, колкото и аз. Вярвам, че заедно бихме могли да извършим още по-велики неща.

Това, което Кайл Крейг запази за себе си, бяха истинските му чувства към ВПУ. Думата, която искаше да напише и да изпрати на убиеца, беше аматьор.

Или може би имитатор, ако искаше да бъде любезен.

58.

Никой, който не бе пребивавал в максимално строго охраняван затвор, не можеше навярно да разбере сегашните му чувства. Тази нощ в Айова Сити Кайл Крейг скиташе наоколо с поредната гумена маска на лицето. Наслаждаваше се на околните гледки и се радваше да е там.

Разходи се из кампуса, разположен на двата бряга на реката. Университетът се вписваше чудесно в атмосферата на града. Наоколо имаше много магазинчета със старомодни дрехи, бижутерийни магазини, книжарници и невероятно уютни местенца, където човек можеше да похапне и да пийне. По някое време се озова на интересно място, наречено „Литературната алея на Айова“ — алюзия с „връзките на Айова“ с някои големи писатели като Тенеси Уилямс, Кърт Вонегът и дори Фланъри О’Конър — една от любимите му, защото беше гениално откачена.

Малко след девет той влезе в бар, наречен „Убежището“. Атмосферата вътре бе подходяща за разпускане и на възрастни, не само на студенти, така че нямаше да се отличава прекалено от останалите посетители. Стените бяха облицовани с дървена ламперия, а пейките приличаха на онези от старите църкви. И клиентите наистина бяха по-възрастни.

— Да, сър. Какво ще желаете? — чу той гласа на бармана още щом се настани на бара.

Барманът приличаше на някогашен студент, решил да остане в града, което навярно е бил мъдър избор. Русата му, прошарена коса бе подстригана късо с малък щръкнал перчем. Вероятно около двадесет и пет годишен. Потискащо скучен, съдейки по погледа в очите и широката дружелюбна усмивка.

— Как си, братче? — подхвърли Крейг обичайния сърдечен поздрав. Попита за вината, а след това си поръча бутилка „Брунело ди Монталчино“, което изглеждаше върхът на качеството сред останалите червени вина, предлагани в заведението.

— „Брунело“-то се сервира само в бутилка. Не зная дали ме разбрахте, сър.

— Няма проблем. Няма да шофирам, след като изляза оттук — махна с ръка Кайл Крейг и се засмя непринудено. — Ще взема бутилка. Отвори я и остави виното да подиша, ако обичаш. Бих искал мезе от