директора. Ще измислим нещо.
Знаех, че началникът на детективите, Рамон Дейвис, щеше да ми бъде шеф в отдела за криминални разследвания. По длъжност Дейвис беше над Тор Рихтер, така че ако успеех да измъкна това разследване от контрола му, щяхме да имаме повече свобода на действие.
— Мисля, че този път получих всичко и без излишни любезности — рекох и отново стиснах ръката на Терънс Хувър.
— Радвам се, че ще работим заедно по този случай — кимна Терънс. — Чух, че са го нарекли Публичния убиец.
След като аз бях измислил името, се изкуших да се усмихна, но не го направих.
— Публичния убиец, а? Предполагам, че пасва доста добре.
40.
Същата вечер се срещнах с Бри и Сампсън в „Дейли Билдинг“. Вече ми бяха дали офис там и се бе оформил нещо като спешен център за случая с Публичния убиец. С трима ни, натъпкани в малката стая, имах чувството, че отново съм в общежитието в колежа и деля стая със съквартирантите си.
Досега никога не съм работил по този начин — в такова тясно сътрудничество. Помежду ни нямаше напрежение, нито спорове как да работим. Само случаят, който разследвахме. И, разбира се, близостта на дългите крака на Бри и други нейни части, страхотният й външен вид и така нататък…
Когато влязох, тя търсеше нещо из чекмеджетата. Застанал зад нея, Сампсън четеше през рамото й някаква папка върху бюрото.
— Виж това. — Той ми подаде снимка от полицейско досие при арест. — Запознай се с Аштън Кули.
— За какво става дума? — попитах, като погледнах снимката от мястото си.
— Аштън е сценичното му име — отвърна Сампсън. — Явил се е на прослушване, но не е получил ролята на Матю Джей Уокър в онази научнофантастична пиеса в центъра „Кенеди“. Продуцентите са предпочели голямото холивудско име пред местния талант. Типично, нали?
— Това дяволски би го вбесило — вметна Бри. — Не мислиш ли? Защото аз съм уверена.
Взех снимката и я погледнах. Актьорът беше някъде към двадесет и пет годишен, от бялата раса, с тъмна коса и леко нацупено изражение.
— Предполагам, че много актьори са искали ролята. Пиесата е можело да стигне до „Бродуей“ — отбелязах.
— Със сигурност — съгласи се Сампсън. — Но колко от тях са били заподозрени в
41.
Сампсън работеше по друг случай на убийство, затова двамата с Бри отидохме да посетим актьора. Минахме по Масачузетс авеню, после по Шестнадесета улица до адреса на Кули в Маунт Плезънт. Кварталът още помнеше бунтовете през 1991 година, избухнали заради уличното убийство при арест на един латиноамериканец от ченге от вашингтонската полиция.
По пътя дотам прочетох, че Кули е бил — и технически все още беше — главният заподозрян за убийството на приятелката си Аманда Диас, станало преди две години. Прокурорът е бил принуден да оттегли обвинението поради липса на доказателства, но беше ясно, че заподозреният едва се е отървал.
Кули все още живееше в апартамента, където бе станало убийството. Предполагам, че не беше от сантименталните.
Апартаментът се намираше на втория етаж, над магазин за хранителни стоки, в сграда, явно забравена в градоустройствения план на общината. Двамата с Бри се качихме по стълбите и се озовахме в усоен коридор с прозорец в другия край.
Апартаментът на Кули се намираше зад средната от трите метални врати. Почукахме и зачакахме.
— Да, кой е? Зает съм.
— Господин Кули, аз съм детектив Крос. С мен е и детектив Стоун от вашингтонската полиция.
За моя изненада вратата се отвори и той ни пусна вътре.
— Влизайте де, влизайте.
Бри се подвоуми и ме погледна косо.
— Притеснявате ли се, че някой може да види полицаи пред вратата ви? — попита.
— Искате да кажете, че няма нищо лошо в това? — рече той. — Доколкото знам, полицаи пред вратата не носят добри новини.
Влязохме в тесен коридор с две затворени врати от лявата страна. Върху напуканата отсрещна стена с олющена боя се виждаше редица от фотографии в рамки — вероятно на актьори, приятели на Кули.
— Може ли да седнем някъде? — попита Бри.
Той не помръдна.
— Не съвсем. Какво искате? Както вече казах, зает съм.
Кули беше на крачка да разбере какво се случва, когато изгубя търпение.
— Искаме да ви зададем няколко въпроса за по-предишната събота. Като за начало ще ви помолим да ни кажете къде сте били? — Мъжът се запъти към задната стая.
— Да седнем. Онази събота си бях тук. Не съм напускал апартамента.
Когато се озовахме в дневната, Бри остана права. Аз се настаних срещу Кули, върху висок, паянтов стол. В стаята имаше стар, протъркан фотьойл, масичка за кафе, почти приличен кът с домашно кино и още един стол за баланс на мебелировката.
— Откога живеете тук? — попитах аз.
— Откакто спечелих от лотарията — със сериозна физиономия ми отвърна актьорът. Маниерите му бяха самонадеяни и дръзки, гледаше ме право в очите.
— Господин Кули, може ли някой да потвърди, че сте били тук през въпросната вечер? — внесе своя принос в разпита Бри.
Той се облегна назад в креслото.
— Да, милите дами от апартамент 1-900-МАЙНАТА ВИ могат да го направят.
С две бързи крачки тя се озова до него. С ловко движение издърпа Ленивото момче настрани и го просна на пода. Сетне се наведе над него.
— Това не е забавно, задник.
Тя бе отишла по-далеч, отколкото бих направил аз, но се получи.
Актьорът вдигна ръце в подигравателен жест, че се предава.
— Просто се майтапех. По дяволите, успокой се, момиче.
Бри се изправи, ала остана близо до него.
— Говори. Нямам настроение за празни приказки, тъпако.
— Взех назаем филм от видеотеката, поръчах си китайска храна от ресторанта на „Хунан“. Някой ми я достави. Можете да говорите с тях.
— По кое време я донесоха? — попитах аз.
Той сви рамене.
— Седем-осем часа май беше… Някъде там. По дяволите, не зная!
Бри направи малка крачка към него и той трепна, сетне се овладя.
— Говоря сериозно, не си спомням по кое време беше. Но това няма значение. Бях тук през цялата нощ.
Не го казах на глас, но бях склонен да му повярвам. Въпреки демонстрацията на самочувствие, всичко у него издаваше
Търсехме някой, който се владееше много по-добре от този тип; който беше много по-силен във всяко едно отношение.
