като я видях, сърцето ме заболя още повече. И аз копнеех час по-скоро да се сложи край на това разследване.
— Надяваме се да ни позволиш да огледаме в кабинета му — казах на Бети. — Зная, че той често си вземаше работа за вкъщи.
— Разбира се. Сега ще ви заведа в бърлогата му.
Бет ни поведе през две плъзгащи се врати към задната част на уютната къща в колониален стил, която Киц никога вече нямаше да види. От кабинета му се откриваше изглед към задния двор с детска люлка и градина със слънчогледи. Животът си продължава. Впрочем само за някои от нас.
Бет се спря в коридора.
— Не зная дали ще намерите нещо, което си струва, но моля ви, проверете навсякъде. Всичко е на ваше разположение.
— Само този компютър ли използваше той вкъщи? — попита Сампсън, като седна пред голямо, отрупано бюро. Направи ми впечатление, че компютърът беше учудващо скромен, стар модел на процесор и монитор от компанията „Дел“.
— Има и служебен лаптоп от ФБР — обясни Бет. — Макар че май не е тук. През последните дни не съм го виждала.
Със Сампсън се спогледахме. Не бяхме открили лаптоп в офиса, нито в колата на Киц.
— Ами паролата? Имаш ли някаква представа? — попитах Бет.
Тя въздъхна тежко. Ситуацията беше мъчителна, но Бет Кицмилър правеше всичко възможно, за да ни улесни и да не се чувстваме неудобно. Тримата си разменихме срамежливи, но в същото време болезнени усмивки.
— Това е прякор, с който се обръщаше към Емили — обясни ни тя. — А понякога така наричаше и мен.
Сампсън набра на клавиатурата
92.
Това наистина се оказа паролата на Киц — или поне за компютъра в дома му. И докато Сампсън трескаво пишеше на клавиатурата, аз се заех с чекмеджетата на бюрото.
Прерових внушителна купчина от папки за недовършени случаи, повечето от които свързани със серийни убийци и пълни с ксерокопия на оригинални документи. Би трябвало да се запитам дали това бяха „неразрешени“ копия, които той е носил у дома от работата.
Първият случай, в чиято папка надникнах, беше от онези, за които и преди бях слушал. Някакъв тип прониквал нощем в домовете по предградията в Мериленд, за да души жени в леглата им. Никакви кражби, никакъв вандализъм — само тези зловещи убийства. Досега три жертви за период от пет месеца, което правеше по една на всеки седем седмици.
Следващата папка беше с надпис „Картограф“ и съдържаше описания на поредица от разстрели, винаги извършвани с едно и също оръжие. Жертвите очевидно са били случайно подбирани, като единственото повтарящо се беше мястото на извършването на убийствата. Досега бяха регистрирани четири случая, всички по улични кръстовища, подредени точно по права линия, пресичаща северозападните квартали на Вашингтон.
После открих една папка, в която Киц е събирал всичко за Кайл Крейг. Включително и информация по залавянето на Кайл от мен. Освен това Киц беше прегледал всички стари случаи на Кайл, включително и разследванията, продължаващи по времето, когато беше арестуван.
Папката за ВПУ съдържаше най-вече стари сведения за убийства в околностите на Вашингтон: копия от докладите за престъпленията, части от карти, резултати от лабораторни анализи, протоколи от разпити. Имаше стотици такива документи, всички свързани с известните убийства. Малко от тях бяха нови или от полза за мен. И нищо, което да свързва пряко ВПУ с Крейг.
— Как е при теб? — попитах Сампсън. — Досега откри ли нещо? Независимо дали е за добро, или за зло?
— Има доста неща — отвърна той. — Киц е ползвал „Технорати“, „Блогдекс“, „Пъбсъб“ — софтуер за проследяване, Алекс. При подходящи настройки е можел да проверява всеки, който добавя коментар към някой блог или сърфира из сайта.
— Тогава как да установим какво е знаел Киц? Къде го е пазел?
Сампсън потропа с пръсти по бюрото.
— Бих могъл да проверя какви сайтове е посещавал в Интернет, ако е имало по-често посещавани от него сайтове. Мисля да започна оттук.
След няколко минути Сампсън внезапно се облегна на стола до бюрото на Киц. Подсвирна през зъби.
— Проклет да бъда. Ела тук, Алекс.
— Не ти ли се струва познато? — попита ме Сампсън. — Би трябвало.
Беше попаднал на дълъг списък със сайтове, много от тях с имената на лица, които познавах от моите сърфирания в Интернет. Но не това привлече вниманието ми. Освен имена на сайтове, списъкът съдържаше десетки числа. Като се вгледах по-отблизо, видях, че това всъщност беше
344.19.204.411
34.41.920.441/1
34.419.20.44/11
344.192.04.411
Списъкът продължаваше отвъд цифрите на екрана, но пак се натъквахме на същия загадъчен номер —
— Това е Ай Пи адрес, Алекс. На някакъв уебсайт. Или поне Киц така е смятал.
— Защо обаче не го е споделил с нас? — попитах. — Какво става тук, Сампсън?
— Може би все още не е бил открил правилната комбинация. Може би не му е стигнало време да довърши проверката. Или пък сайтът е бил закрит.
— Има само един начин да го разберем — казах аз. — Хайде да започнем от най-горната комбинация и да продължим надолу по списъка.
93.
Бри Стоун стоеше съвсем сама на покрива на къщата на Източна деветнадесета улица, загледана в мястото, където слънцето беше изпекло кръвта на Брайън Кицмилър до съсухрено черно петно. В главата й препускаха трескаво все погрешни въпроси:
Въпросите бяха неизбежни, човешки, но без никаква полза за това разследване. Тя се нуждаеше от нещо, което да фокусира вниманието й върху методите на убиеца, а после да проследи всяка улика, която той може да е оставил тук.
Тази вечер екипът от биотехници щеше да дойде, да почисти жълтата къща. Собствениците се връщаха утре в града. Това бе последният оглед на мястото, последната й възможност да открие никакво
