Двойна заплаха

доказателство, което ежедневието щеше да заличи завинаги.

Всичко сочеше към това, че убиецът се е изкачил през капандурата на покрива, а го е напуснал през скелето отзад, обхващащо двете съседни къщи. При аутопсията на Киц бяха открити охлузвания под мишниците и влакна от тъканта на ризата му, където е бил вързан с дебело въже от синтетична материя или някаква корда. В кръвта му бе открит хлорен хидрат, но не беше смъртоносна доза, от което пък следваше, че е бил в безсъзнание. Това засега беше единствената добра новина.

В къщата не откриха следи от кръв или поне не от съществено значение. Гърлото на Киц е било прерязано тук, на покрива, при това малко преди пристигането на полицаите. Убиецът навярно е можел да подбере съвсем точно най-удобния момент.

Копелето е избрало момента малко преди да се обади, нали? Всичко е планирал внимателно, включително и това, че Киц ще умре скоро след пристигането ни.

Бри притисна с пръсти тила си. Пулсиращото главоболие, с което се бе събудила, се бе превърнало в целодневно изтезание. А черната риза, която носеше, наистина се оказа лош избор, защото вече почти изцяло бе просмукана с пот.

Младата жена тръгна към скелето, отмина разпилените по асфалта угарки и смачканите кутии от бира, които ги нямаше преди, което означаваше, че някой е бил тук. „Психотуристи“ — така обичаше да ги нарича Алекс, — жалки сбърканяци, привличани от местата, станали сцени на серийни убийства. По дяволите, този случай навярно беше най-сензационният за последните десет години, за нещастие на всички замесени в него.

Бри погледна надолу от покрива. По това време на деня паркингът беше почти празен. Там, в едно от запазените места за паркиране, намериха „Тойота“-та, модел „Камри“, на Киц.

Следователно убиецът си е тръгнал пеша или го е чакал друг автомобил.

Но ако се приеме, че въобще е напуснал местопрестъплението.

Дали беше така?

Или е останал, за да наблюдава ида трупа спомени?

И дали при всяко убийство продължава да се навърта наоколо?

Всъщност убийството е било извършено насаме, което е интересно отклонение в практиката на ВПУ. Публиката е била много, много по-голяма, но този път по-абстрактна — някъде там, в царството на телевизионните зрители. Бри се запита дали той е искал — дали се е нуждаел — да провери „на живо“ как ще реагира тълпата, насъбрала се на Деветнадесета улица. Бри бе готова да заложи бронежилетката си, че копелето е направило точно това.

Ами жената, която му е била съучастница в Балтимор? И тя ли е била тук? Дали е част от всичко още от самото начало? Какви са отношенията им? Любовници ли са? Или бивши съквартиранти в някоя лудница? И какво ги свързва с Кайл Крейг?

Бри поседя на ръба на покрива, после се спусна долу по скелето, като напредваше предпазливо, защото точно в момента се чувстваше леко неуверена. Прекалено много стрес, недостатъчно сън, рядко оставаше с Алекс насаме. След броени секунди тя стъпи на земята.

Оттук Бри реши да проследи най-вероятния маршрут за измъкването на убиеца — нагоре по алеята до А стрийт, заобикаля и обратно до Деветнадесета улица.

Сега тук беше тихо, особено ако се сравнява със суматохата отпреди два дни. Пред фасадата на къщата беше паркиран само един полицейски автомобил. Хауи Пиърсол, полицаят, когото беше взела днес със себе си, седеше, удобно облегнат, на седалката до шофьорската. Хауи беше добряк, стар неин приятел, но в никакъв случай не беше най-амбициозният в света държавен служител.

Да го доведе тук беше разумна предпазна мярка, но Бри не го вземаше много насериозно. По-скоро може би тя трябваше да пази Хауи, а не той — нея. Сега, като я видя, че се приближава, мъжът побърза да се изправи и да забърше нещо от ризата си.

— Спокойно, партньоре. Не се притеснявай за това — каза му тя. — Извинявай, че толкова се забавих, Хауи.

— Как беше там, горе? — полюбопитства той.

— Никак. Чакай малко, сега се връщам. — Тя се приближи до външната врата на къщата и откъсна предупредителната бележка, оставена от полицията. Дотук с местопрестъплението.

— Извинете, детектив, може ли? — Мъжът, застанал зад нея на моравата, сякаш бе изникнал от никъде. Какво, по дяволите, търсеше тук?

— Аз съм Нийл Стивънс от „Асоушиейтид Прес“. Питам се дали мога да ви задам няколко въпроса.

94.

На Нийл Стивънс, или по-скоро на ВПУ, много му се искаше да надупчи Бри Стоун с куршуми от своя магнум 0.357 още сега, пред къщата. Да измъкне револвера от джоба си и да я застреля. Тъпото ченге ще се просне мъртво на тротоара. А после ще очисти и униформения му придружител, който сега я чака в полицейския автомобил.

Но не можеше. Това не беше репетиция, още по-малко представление. Вероятно ще остане като задача за по-късно. Само че с малко повечко забавление. В края на краищата детектив Стоун беше една студенокръвна лисица. А и беше гаджето на Алекс Крос, нали? Е, това вече я правеше много специална. Придаваше й статут и значение в неговото съзнание.

Бри Стоун тръгна към полицейския автомобил.

— Без коментар — отсече тя, без дори да си направи труда да го погледне в очите.

Значи си беше кучка и при това посредствен детектив! Съвсем ясно. Ченгетата вече не са дори и предизвикателство. Или може би само когато са в колектив.

Той дръпна фотоапарата си от каишката.

— Може ли тогава една снимка набързо?

Сякаш на полицейското управление му пукаше за снимката. Искаше само тази Стоун да го види — да види образа, в който се беше превъплътил днес — Нийл Стивънс.

Детектив Бри Стоун сега беше неговата публика. Но тя дори не го удостои с поглед. Вдигна длан и се настани в автомобила, все едно му казваше: „Майната ти“.

— Да тръгваме — нареди тя на ченгето зад волана и те се отдалечиха от бордюра. Край на интервюто.

— Да не би днес да имате лош ден, детектив Стоун? — провикна се Нийл Стивънс след нея.

Това бе щрих към образа — последно заяждане от напорист журналист. Не беше сигурен дали тя го чу, докато полицейският автомобил не удари внезапно спирачки. После колата се върна с няколко метра назад, където беше паркирана преди малко.

Бри Стоун изскочи и го огледа набързо. Сега вече бе привлякъл вниманието й. Но дали това бе за добро?

— Как казахте преди малко, че е името ви? — попита го тя. — Не го запомних.

— Стивънс. От Чикаго, от „Асоушиейтид Прес“. — В никакъв случай не биваше да трепва. Затова пристъпи по-напред. Та нали тъкмо това би направил Нийл — всичко в името на репортажа! — Тази сутрин оставих съобщение на гласовата ви поща. — Никакво съобщение не бе оставял. — Всъщност само се надявах да направя документален филм за екипа ви, докато съм във Вашингтон.

Справяше се доста добре, но май не беше убедителен докрай. Логически нещо куцаше, дори самият той го усещаше.

Явно и тази Стоун го е доловила.

— Мога ли да видя някакъв ваш документ за самоличност? — гласеше следващият й въпрос.

Ами сега? Какво да направи? Отново пристъпи още по-близо до нея и й подаде личната си карта. С крайчеца на окото си можеше да следи другото ченге в колата — и двете му ръце си оставаха спокойно отпуснати на волана. Револверът на Стоун беше в кобура, на високо, на дясното й бедро, съвсем близо до значката. Беше я докопал — не се съмняваше. Можеше да я довърши още тук, още сега. Знаеше, че трябва да го направи.

Тя отново го погледна, но лицето й сега беше по-спокойно от преди.

— Да, добре. Можем да си поговорим за кратко в офиса. Ще ви представя на хората от екипа, които са