Двойна заплаха

там. Как ви се струва?

Беше почти убедителна. Почти ме заблуди, детектив. Но тонът й подсказа на ВПУ всичко онова, което му бе нужно. Включително и това, че трябва да действа незабавно, иначе с него ще е свършено.

Юмрукът му се стрелна напред и се стовари върху слепоочието на Бри Стоун. Господи, каква твърда глава имала тази жена! Сграбчи глока и застреля другото ченге направо през прозореца на колата. После, за да е съвсем сигурен, ВПУ простреля още веднъж сгърченото му тяло. Едва тогава се извърна към Стоун.

Тя още лежеше по очи върху тротоара, очевидно ранена, но в съзнание. Притискаше едната ръка към челото си, а кръвта се процеждаше между пръстите й. И въпреки това събра сили, протегна другата си ръка и се опита да го достигне. Той обаче веднага затисна ръката й с крака си, а после я завъртя по гръб.

— Не мърдай! — изкрещя в лицето й.

Доближи дулото на сантиметри от очите й.

— Хубаво ме погледни, Бри. И запомни добре шибаното ми лице. И всеки път когато си го спомниш, ще знаеш каква си загубенячка. Ти и твоят голям чукач, Алекс Крос. Защото ти току-що се запозна с ВПУ. С Вашингтонския публичен убиец.

95.

Бързах да стигна при Бри в спешното отделение на болницата „Сейнт Антъни“, точно където почина съпругата ми Мария. Не можех да избия от главата си тази ужасна, крайно болезнена мисъл. Когато се втурнах вътре, тъкмо приключваха с шевовете на Бри. До мен достигна слухът, че трябвало едва ли не насила да я домъкнат до спешното. За нещастие другият полицай, чието име било Хауи Пиърсол, загинал. Още един убит полицай.

Бри заговори веднага щом ме видя.

— Днес той допусна огромна грешка, Алекс. Сигурна съм, че не е очаквал да стане така.

— Той не е мислел, че ще те види там. Не, не е планирал. Ала не можем да бъдем стопроцентово сигурни в това, Бри. Той винаги всичко планира, нали?

Тя трепна при довършването на последния шев. Докторът, който я обработваше, ме погледна с безмълвна молба за помощ, но Бри продължи да говори:

— Все пак се възползва докрай от ситуацията. Присмиваше ми се и ме дразнеше, Алекс. Остави ме да видя ролята, която играеше — на репортер от „Асоушиейтид Прес“. Дори ми каза името си — Нийл Стивънс. Говори ли ти нещо това име? Или фактът, че този път е избрал да се прави на репортер? Спомена още, че бил от Чикаго.

— Нека по-късно да говорим, когато се оправиш — казах и стиснах ръката й.

Тя остана смълчана за няколко секунди.

— Знаеше ли, че Хауи Пиърсол съвсем наскоро се беше оженил? — попита тихо тя. — Преди две седмици. Жена му е учителка.

Кимнах, докато се опитвах да я накарам да мълчи поне докато хирургът не свърши с шевовете й.

— Никого другиго не видях, Алекс. Никаква жена не се появи. Може би тя е била само за еднократна употреба. За да ни заблуди. Хей, внимавай повече с тази игла, става ли?

— Съжалявам, детектив — извини се докторът от спешното.

— Не съжалявай, а само бъди по-внимателен.

След това двамата с Бри седнахме в чакалнята да поговорим. Имах да й кажа няколко неща, за които отсега знаех, че не би искала да чуе.

— Бри, положението се промени. И двамата го знаем. Ако той днес не те е убил, това е само защото не се е вписвало в другия план, който вече си е съставил. Не си пасвала на ролята, в която е възнамерявал да се превъплъти. Ще се чувствам много по-спокоен, ако не работиш сама до края на случая. Съгласна ли си, че така е най-разумно?

— Алекс, не бях сама в къщата. Отидох заедно с още един полицай. Но сега той е мъртъв.

Кимнах.

— Добре. Разбирам. Не исках да прозвучи снизходително. Но трябва да ти кажа още нещо. Искам да дойдеш у дома…

— Не, благодаря. Няма да се местя заради него. Вече видях този кучи син. Ще го заловим. Обещавам ти го. Каквото и да ми струва.

Каква ирония. Колко пъти самият аз съм бил на отсрещната страна в подобни разговори? Действително не очаквах Бри да възприеме идеята ми. Прекалено много я уважавах, за да допусна за миг дори, че ще се съгласи да се оттегли от разследването. А и тя в никакъв случай не би го сторила.

— Добре съм, Алекс. Наред съм. Благодаря ти за милото отношение. Хайде да се махаме оттук. Хората умират в болниците.

Вървяхме към колата ми, когато Сампсън ми се обади. Звучеше необикновено възбуден.

— Алекс, кракнахме онзи Ай Пи адрес. Мисля, че току-що сайтът се активира. Но между другото той има нов уебсайт.

— Господи, ти се шегуваш. Нека първо се погрижа за Бри, а после идвам направо при теб.

— Моля? — Бри ме изгледа възмутено. — Идвам с теб. И точка. Край на дискусиите.

— Сампсън, двамата идваме при теб.

96.

Когато пристигнахме, отдел „Убийства“ бе странно притихнал. На практика офисът беше почти изцяло обезлюден. Знаех, че повечето ни колеги бяха по улиците, за да търсят ВПУ или поне следи, водещи към него.

— Как си, Бри? — Сампсън се изправи, за да я изчака да седне, но тя остана права, без да помръдне, упорита и непоклатима — истинска Скала.

— Добре съм. Не бих могла да съм по-добре, Големи човече. Какво си открил?

Сампсън се засмя на нейното перчене, сетне тримата се отпуснахме уморено на столовете.

— Някои от най-великите му удари — заговори Сампсън. — Нека ви покажа последния.

Вгледахме се в екрана, където новият сайт се зареждаше. Беше със същото заглавие като оригиналния: „МОЯТА РЕАЛНОСТ“, с удебелени бели букви на черен фон.

— Само да си поема дъх — промърмори Бри. — Ще му дам да се разбере на този тип. Още при следващата ни среща. — Погледнах я укорително.

Посегнах към мишката и плъзнах курсора надолу по сайта. Но вместо блог или какъвто и да е текст, този път се показваха само изображения. Бяха подредени в две колони: отляво фотографии на създадените от него образи на убийци или ролите му. Жертвите бяха отдясно. Най-отгоре бяха двете картини, заснети от екрана на фалшивия иракски видеоклип. Следваше кадър с Тес Олсен на четири крака и с червената кучешка каишка около врата й.

Следващият ред от снимки показваше като в „Досиетата X“ сцени от центъра „Кенеди“, както и Матю Джей Уокър, но със зелена буква X на лицето му.

После се появи фалшивият подражател с маската на Ричард Никсън, както и две фотографии на младежите, които бе убил на надлеза над магистралата.

Снимката на Аби Курльове представляваше семеен портрет, заедно със съпруга й и малкото й момче, усмихващи се до нея. Тази снимка беше показвана по всички новинарски предавания. Целият свят бе видял това изображение.

Последните две фотографии бяха зърнести и замъглени, но все пак достатъчно ясни, за да можем да различим някои подробности. Бри разпозна репортера „Нийл Стивънс“, дори и шапката с емблемата на „Уайт Сокс“, нахлупена над очите му.

После дойде ред на Киц.

Очите и устата му бяха отворени, а по брадичката му се стичаше тънка струя кръв. Очевидно този кадър