е бил заснет, след като му е прерязал гърлото, но преди да постави гумената маска на лицето му. И тримата се взирахме в снимката на умиращия Киц.
Бри удари с юмрук по масата.
— Какво, по дяволите, иска той? Това ли е представата му за проклетата слава и известност?
Обърна се и излезе от кабинета. По-добре да изпуска парата тук, отколкото някъде другаде. Чух я да крачи нервно, а след това и клокоченето от автомата за охлаждане на водата за пиене.
— Дай ми само секунда — провикна се тя от коридора. — Добре съм, Алекс. Единствено съм малко бясна.
Сампсън ме сръга в рамото.
— Продължавай.
В дъното на уебстраницата се показа друга икона, позната ни от оригиналния сайт. Беше изображение на телевизор с екран, върху който се виждаха само снежинки от статичното електричество. Самият телевизор сега изглеждаше по-голям от предишния, но иначе всичко останало си беше същото. А под него бе поставен линк за кликване с надпис „ОЧАКВАЙТЕ СКОРО“.
— Жалък педал — изруга Сампсън. — През цялото време ни се подиграва в лицата.
Представих си как иконата ще ни покаже ново изображение или видеоклип, но вместо това компютърът отвори празна бланка за попълване на имейл към автора на сайта. Беше адресиран до [email protected], който по всяка вероятност щеше да се окаже недостъпен за проследяване както всичко друго, извършено от него.
Бри се върна в стаята и застана зад мен. Помирително започна да разтрива врата и раменете ми.
— Просто ми дойде малко в повече. Няма да се повтори.
— Да, ще се повтори. Какво мислиш за това? — попитах я.
— Е, това все пак е директна комуникация. Нещо, на което обикновено разчитаме, нали? От друга страна, ако му отговорим, това ще означава, че продължаваме да играем неговата игра. Но може би трябва да го направим.
— Сампсън?
— На този етап, изглежда, повече бихме могли да спечелим, отколкото да изгубим.
Пръстите ми заиграха по клавиатурата и написах първото, което ми хрумна.
— Хм, Алекс? — обади се Бри.
Вече изтривах написаното, но поне успях да ги разсмея. Опитах нещо друго.
Написах „Какво искаш?“.
После се облегнах назад и се загледах в екрана.
— Просто е. И точно в целта.
— Продължавай — кимна Бри. — Това е правилният въпрос.
И аз натиснах бутона „Изпрати“.
97.
Следващата ни крачка бе съвсем ясна и за трима ни: да се обадим в компютърния отдел във ФБР, за да се заемат с новия сайт. Сега лицето за контакт беше Анджали Пател, слаба жена, висока не повече от метър и петдесет, със стоманено сиви очи. Именно тя бе определена да наследи Киц. Запитах се колко ли дълго Анджали е обмисляла факта, че някой е бил убит, докато е вършил работата, с която сега тя се бе заела.
Срещнахме се с нея в работната й кабина, в залата на втория етаж на „Хувър Билдинг“. Тя бе заредила новия уебсайт на ВПУ на двата компютърни екрана на бюрото си и докато разговаряше с нас, ги разглеждаше чрез команди от лаптопа си.
— Ето каква е ситуацията, момчета. Никъде в програмата на този уебсайт не се споменава съкращението ВПУ, включително и в метатаговете, поради което търсачките в Интернет не го засичат. Това вероятно обяснява защо никой досега не го е намерил.
— На този етап бихме желали да го задържим онлайн — рече Бри. — Ще спечелим комуникационно предимство и няма да прекъсваме връзката с него, докато това не се окаже абсолютно необходимо.
След като се уточни всичко това, Пател започна проследяването.
Няколко минути по-късно вдигна глава.
— Успях да констатирам няколко неща, момчета. Този сайт е нещо като хибрид. Повечето от съдържанието му се предава чрез нормална програма за пренос на файлове, но две от изображенията,
— Изпратени са в уебпространството чрез мобилен телефон — обясни ни тя непознатата за лаиците като нас дума „моблогирани“, при това още преди да я попитаме.
— Това по-лесно ли е за проследяване? — попитах с надежда, макар да се съмнявах.
— Да, в този конкретен случай.
Тя плъзна към нас лист хартия. На него беше изписан отговорът на запитването й до телекомуникационната компания „Веризон“, заедно с адреса, на който се изпращат сметките за разходите по поддържането на сайта:
— Може би той най-после е допуснал грешка. Името Тайлър Бел говори ли ви нещо? — попита ни Анджали.
— А трябва ли? — учуди се Бри.
— Не е необходимо. Просто попаднах на това име. Телефоните, които ВПУ използва, обикновено са крадени.
Пател отново се обърна към компютъра си.
— Изчакай една секунда — обадих се аз.
Вперих поглед в документа от компанията „Веризон“.
— Това име, последното, Бел, ми напомня за нещо. Имах случай навремето, когато още работех в Бюрото. Случаят беше в Ел Ей, с кодово название „Мери Смит“, или „Мери, Мери“.
— Разбира се, зная този случай — кимна Пател. — Убийствата в Холивуд. Актьори, продуценти и други подобни. Всъщност именно тогава за пръв път чух за теб.
— Убиецът от този случай се казваше Бел. Майкъл Бел. — Беше убил няколко невинни човека… А накрая едва не уби и мен.
— Колко бързо можеш да научиш нещо за известните живи роднини на Майкъл Бел? — попитах Анджали. — Помня, че имаше дъщери.
— Няма да е трудно.
— А ние ще накараме някой да провери дома на този Тайлър Бел в Монтана. Да разбере дали си е вкъщи — добави Бри.
— Защо ми се струва, че няма да е там? — измърмори Сампсън.
Бри вече набираше номера по своя мобилен телефон.
— Може би защото този Тайлър Бел сега е тук, във Вашингтон.
Анджали ни настани около няколко празни бюра и ние двамата, аз и Сампсън, се заехме да проследяваме различни нишки. Той откри бързо петима души с името Тайлър Бел във Вашингтон и околностите, като трима от тях живееха в самия град. Това беше изстрел в мрака, но дори и тези нишки трябваше да бъдат проследени.
Прегледах рапорта на криминалния отдел. В него не се споменаваше Тайлър Бел, или Тай Бел, поне през последните пет години.
Продължавах така, когато Бри се върна с мобилния телефон, притиснат към ухото.
— Свързах се с полицията в Монтана. Знаеш ли кой е изчезнал оттам преди три месеца? Познай.
