И онази жена! Тя му се присмя публично. Заяви в лицето му, че никога вече няма да види слънцето. Хвалеше се и се перчеше пред цял куп свидетели. Дори после написа някаква високопарна книга, която също толкова скучният „Уошингтън Поуст“ нарече „шедьовър на криминалното правосъдие“.
Значи в тази мрачна къща във Феърфакс — в колониален стил, с червени тухли — живееше Нина Улф.
Кайл започна да обикаля около къщата — и докато крачеше, извади малък метален цилиндър. Започна трескаво да го друса. Беше бесен и имаше пълното право на това. Съдия Нина Улф бе отнела четири години от живота му.
Нямаше вече никакво съмнение — моментът беше настъпил.
Насочи цилиндъра и написа съобщението си.
105.
Обади ми се Мони Донели, анализатор и добър приятел от Куонтико — вероятно защото Мони знаеше, че съм близък със съдията Нина Улф. Двамата бяхме работили заедно по време на процеса срещу Кайл Крейг. След това й помогнах за книгата. Нина беше предана майка на три дъщери, тийнейджърки. Съпругът й, Джордж, беше приятен и толкова забавен, че направо можеше да участва с голям успех в някоя комедия. Той идеално допълваше твърде сдържаната Нина.
А сега — това отвратително варварство в дома им. Разбира се, знаех кой е убиецът на Нина Улф, макар че почти ми се искаше да греша. Представях си, че съществуваше малко вероятната възможност ВПУ, а не Кайл Крейг, да е бил убиецът на съдия Улф, но това бе само порив на въображението.
Пристигнах във Феърфакс в два през нощта. Заварих десетки коли, микробуси и камиони, повечето от които с мигащи въртящи се светлини по покривите си. Съседните улици в предградието също бяха оживени. Във всяка къща, покрай която преминах, прозорците грееха ярко, като изплашени, бдителни очи.
Ужасно тъжно нещо се беше случило в този квартал — тих и красиво подреден. Хората просто се опитваха да си живеят живота сред хармония и достойнство.
Когато стигнах до края на задънената уличка, излязох от моя мерцедес R350 и продължих пеша. После се затичах, вероятно
Внезапно спрях. Вледеняваща тръпка ме прониза като нож. Още не бях стигнал до прага на къщата, но вече видях първото ужасяващо изображение. Беше точно пред очите ми.
Един яркочервен „X“ беше изрисуван върху покрива на колата на семейство Улф — черен мерцедес S- класа.
Друг червен „X“ беше надраскан върху входната врата, почти от горе до долу.
Но аз знаех, че не бяха хиксове.
Репортерите ме разпитваха на висок глас зад полицейските ленти, докато снимаха трескаво къщата и колата. Но пред очите ми всичко се мержелееше като в мъгла.
— ВПУ е, нали? — чух да се провиква някой от тях. — Какво прави той тук, във Вирджиния? Да не би да е разширил периметъра си?
„Не“ — помислих си аз, но предпочетох да запазя мнението за себе си.
106.
Кайл бе пощадил Джордж Улф и трите деца. Чудех се защо. Може би е бил прекалено съсредоточен. Искаше съдията Нина Улф…
Първият ми сеанс тази сутрин, от осем часа, беше със Санди Куинлан. Но тя не се появи. Което само ме накара да се почувствам още по-силно притеснен заради всичко напоследък. Сега и практиката ми като психиатър започна да отива по дяволите, да се проваля пред очите ми.
Освен това бях загрижен. Санди никога досега не бе пропускала сеанс, затова я изчаках в кабинета до малко след девет. После бе ред на Антъни Демао. Но и той не дойде.
Чаках, доколкото можах, след това се обадих на Бри, за да й съобщя, че съм на път да я взема. По-късно днес, следобед, щяхме да отпътуваме за Монтана през Денвър, за да огледаме хижата на Тайлър Бел. Това беше нещо, което чувствахме, че сме длъжни да сторим. Да видим мястото лично, да преровим всичко, което е оставил там.
Докато излизах от сградата, едва не се сблъсках със Санди Куинлан. Тя ме чакаше на тротоара, пред външната врата. Санди беше облечена изцяло в черно, потна и задъхана.
— Какво става, Санди? — попитах я, като се опитвах да запазя самообладание. — Къде беше днес?
— О, доктор Крос. Изплаших се, че ще ви изпусна. Съжалявам, че не се обадих. — Тя ме погледна косо и ме поведе към бордюра. — Трябваше да дойда, за да ви кажа… Заминавам.
— Заминаваш ли? — удивих се аз.
— Връщам се в Мичиган. Вашингтон не е за мен. Честно казано, идването ми тук беше грешка. Искам да кажа, че дори и да бях срещнала някого, какъв щеше да е смисълът, след като мразя този град?
— Не може ли, Санди, преди да си тръгнеш, да насрочим още един сеанс? В понеделник сутринта? Понеже и аз заминавам, иначе щяхме да се видим през уикенда.
Тя се усмихна. Изглеждаше самоуверена, както не я бях виждал никога досега. После поклати глава.
— Отбих се само за да се сбогуваме, доктор Крос. Вече съм решила. Зная какво трябва да направя.
— Е, добре, тогава. — Протегнах й ръка, но тя се хвърли върху мен и ме прегърна. Стори ми се някак си пресилено, едва ли не театрално.
— Ще споделя една тайна — прошепна тя в рамото ми.
— Искаше ми се да се бяхме срещнали при други обстоятелства. Да не бяхте мой терапевт.
После Санди се надигна на пръсти и ме целуна по устните. Очите й се разшириха. Мисля, че и моите. Тя се изчерви.
— Не мога да повярвам, че го направих! — възкликна, развълнувана като тийнейджърка.
— Е, предполагам, че за всичко си има първи път — промърморих аз. Би трябвало да съм ядосан, но какъв смисъл имаше? Тя се връщаше в Мичиган и това може би беше за добро.
След кратка неловка пауза Санди кимна към колата си.
— Ще ме изпратите ли?
— Паркирал съм на другата улица — обясних й аз.
Тя наклони глава свенливо.
— Тогава да повървим до вашия автомобил, а?
