Двойна заплаха

завързани очи. Под едната му скула се виждаше широка рана и засъхнала кръв около нея. Поех дълбоко дъх, за да потисна гнева, надигнал се в мен. Опитах да се окопитя, преди да отговоря на повикването.

— Бел?

— Крос? — имитира той подигравателно тревожната ми интонация.

— Къде си?

— Аз ще говоря. Ти ще слушаш. Сега искам вие двамата да извадите телефоните си и да ги вдигнете във въздуха. Ако можете, дръжте ги само с два пръста.

— Не, ти ме слушай. Искам да говоря със Сампсън, преди да направя каквото и да било.

Последва пауза и тътрене. След това чух приглушеното: „За теб е“.

И гласът на Сампсън, ясен и безпогрешно различим:

— Алекс, не го прави!

— Джон… — извиках.

Но Бел вече бе поел разговора.

— Какво става с телефоните ви? Да ги видя вдигнати във въздуха. И двата.

Извърнах се и огледах гаража. Някой определено ни наблюдаваше и му докладваше какво става тук, но не видях никого.

— Сега или никога, доктор Крос. Няма да искаш да затворя. Повярвай ми. Няма.

— Бри, извади телефона си. Вдигни го във въздуха.

Той ни заповяда да оставим телефоните зад гумите на задните колела на автомобила и после да влезем вътре.

— А сега дай на заден върху тях. После напуснете гаража и продължете надясно.

— Къде отиваме?

— Без повече въпроси. Просто го направете. По-бързо! Времето изтича. — Чух как двата мобилни телефона изхрущяха, когато дадох на заден ход.

— Мамка му — промърмори Бри. Не се ядосваше за телефоните, а заради това, че трябваше да изпълняваме заповедите му.

Едва бяхме излезли на улицата, когато Бри надраска нещо на едно листче и ми го показа.

„Тойота“. Модел „Черен Хайлендър“. Вашингтонски номер. Жена. На две коли зад нас.

Видях автомобила в огледалото за обратно виждане, както и женски силует зад волана. Дълга черна коса. Черни очила. Ала нищо друго не различих.

— Коя е тази опашка зад нас, Бел? Да не е моята приятелка от Балтимор?

По линията се чу глухо тупване, от което сърцето ми се сви, последвано от стенанието на Сампсън.

— Оттук насетне това ще е отговорът на въпросите ти. Имаш ли още?

Не отговорих.

— Бързо схващаш. А сега завий наляво до следващия светофар. И си дръжте затворени шибаните усти, докато не поискам мнението ви.

115.

Навярно трябваше да се свържа с някой от полицията, за да съобщя какво става с нас, но животът на Сампсън беше в опасност и нямах друг избор, освен да се подчинявам на указанията на Тайлър Бел. През следващите няколко минути двамата с Бри ограничихме общуването си само до жестове с ръце и бележките, които тя ми подаваше, докато ВПУ ни диктуваше нарежданията си.

Черният „Хайлендър“ с жената зад волана оставаше точно зад нас, на две коли разстояние.

Бри отново надраска на листчето:

Имаш ли представа накъде отиваме?

Поклатих глава. Но съвсем леко, само колкото тя да го забележи.

Как ще обърнем нещата в наша полза?

Още едно едва забележимо поклащане на глава от моя страна.

Има ли оръжие в колата?

Въздъхнах, преди за трети път да кимна отрицателно.

Бяхме заминали за Монтана без оръжието си. Може би Тайлър Бел се бе досетил и за това, понеже нищо не спомена за пистолети, щом се разделихме с мобилните си телефони.

Той ни разкарваше из цял Вашингтон. Накрая ни изведе на Масачузетс авеню, а после по Седма улица към Капитолия.

Мислите ми препускаха бясно в различни посоки, докато напредвах мълчаливо в указаната ми посока. Къде, по дяволите, ни водеше той? И какво ще се случи, като стигнем края на маршрута?

От Седма улица завихме по Джорджия авеню, после прекосихме кампуса на университета „Хауърд“ и продължихме нататък. Защо точно тази част на града? И защо се случваше всичко това?

Някъде между хълмовете Кълъмбия и Петуърт навлязохме в участък, пълен с малки магазинчета за стоки на дребно, няколко заведения за бързо хранене и авторемонтни работилници. Бел ми каза да намаля скоростта и да внимавам.

— Повярвай ми, много внимавам.

Следях номерата на сградите, покрай които минавахме. Изредиха се една сергия с ямайски сладкиши, един салон за педикюр, една бензиностанция, една заложна къща, а после — няколко празни склада.

— Номер три три три седем — каза ни Тайлър Бел. — Виждаш ли го?

Видях го. На прозореца, над първоначалния транспарант „ДАВА СЕ ПОД НАЕМ“, беше закрепен още един, оранжев, с надпис „ДАДЕН ПОД НАЕМ“.

— Сега поемете по съседната пресечка и влезте в сградата отстрани — нареди ми Бел. — Без евтини трикове. Не мога да ви обещая същото.

116.

Изтеглих автомобила си надолу, по тясното единично платно, до малък паркинг отзад, с място може би за три автомобила. Когато излязохме от колата, видях как черният „Хайлендър“ блокира входа на платното — или изход, в зависимост от това откъде го гледаш.

Шофьорът остана зад волана, но продължаваше да ни следи зорко. Изглеждаше едновременно загадъчен и заплашителен. Почти напълно бях сигурен, че е жена, но не всичко беше такова, каквото изглеждаше.

Двамата с Бри влязохме в сградата. Озовахме се пред очукана зелена метална врата, подпряна с тухла. Вътре ни очакваше бетонна стълба. Имах чувството, че съм в някоя сцена от серията трилъри „Пила“.

— Слез по стъпалата — нареди ми Тайлър Бел. — Продължи направо. Не забравяй, че нямаш друг избор.

Ивица странно ярка светлина се процеждаше под прага на друга врата в дъното на стълбата.

— Бел, какво има тук? — попитах го. — Къде отиваме?

— Като влезеш, затвори вратата след себе си. Но първо влез. Или ще последва ужасна сцена с участието на твоя приятел.

Бри и аз се спогледахме. Сега бе моментът да се обърнем назад и да побегнем, ако въобще имахме избор. Но това нямаше да стане, поне не с мен.

— Да вървим — рече Бри. — Ако се открие някаква възможност, ще се възползваме от нея.

Аз влязох пръв.

Стените бяха от грубо пресована шлака, нямаше парапет. Долавяше се слаба миризма на сяра, която дразнеше върха на езика ми. Когато се озовахме пред вратата в дъното на стълбата, сграбчих ръждясалата кръгла дръжка, която не се завъртя. Побутнах вратата и тя се открехна.

И тогава…

Ярка светлина заля очите ми! Едва когато успях да избистря зрението си, видях един от няколкото