Двойна заплаха

прожектора, поставени върху триножници, които осветяваха всяко ъгълче на влажното подземие.

— Ето го твоето момче! — каза Бел.

Сампсън седеше на един стол с вързани зад гърба ръце. Върху очите му бе залепено сребристо тиксо. Когато се извърна при шума от отварянето на вратата, видях ужасна рана на лицето му, все още кървяща. Но най-лошото бе, че кръвта му бе използвана за изписването на буквите ВПУ на стената зад него. С много, много кръв.

Отдясно на стола на Сампсън бяха оставени още два празни стола, като на пода до всеки от тях имаше по едно намотано въже.

Някакъв мъж, най-вероятно Тайлър Бел, бе застанал отстрани с видеокамера в едната си ръка и пистолет в другата. Лицето му оставаше в сянка. Загадъчен, както винаги. Но това щеше да свърши сега, нали?

От камерата се проточваше кабел, преметнат върху дървена маса, отрупана с най-различни неща. Видях лаптоп с вдигнат капак. На екрана се виждаше познатата ми начална уебстраница на сайта на Тайлър Бел, но с една незначителна разлика. Там, където досега имаше изображение на телевизор с празен екран със снежинки от статичното електричество, в момента се показваше кадър, сниман на живо. Двамата с Бри бяхме в средата, втренчени в себе си.

Главата на Бел бавно се извърна от визьора на телевизионната камера към лицата ни. Когато видя, че го наблюдавам, той ни поздрави:

— Добре дошли в студиото ми.

117.

— Сампсън, добре ли си? — попитах аз. — Джон? Джон?

Накрая той кимна немощно.

— Никога не съм бил по-добре. — Не погледна към мен. Беше превит надве, със засъхнали почернели петна от кръв по сивата тениска и по анцуга си.

— Добре казано, детектив Сампсън — изрече с дрезгав глас Тайлър Бел. — Май аз не съм единственият добър драматичен актьор тук.

— Това моят глок ли е? — Бри се взираше в оръжието в ръката на Бел.

— Да, той е. Много добър модел. Не помниш ли, когато Нийл Стивънс ти го отне? Да, това бях аз. Какво друго да кажа — отличен актьор съм.

— Всичко помня, задник. Не си толкова добър, колкото си мислиш.

— Може би. Но все пак съм достатъчно добър, нали?

— За какво е всичко това? — намесих се аз, опитвайки се да забавя нещата, да забавя Бел и може би дори да получа няколко отговора от него.

— О, сигурен съм, че за по-голямата част си се досетил, доктор Крос. Достатъчно умен си за това.

— Значи ако кажа номер три три три седем на Джорджия авеню… — подех аз.

— Ще си изгубиш времето. Никой не ни наблюдава — засега.

Бел сведе очи към камерата, сетне отново ги насочи към мен.

— Предаването на живо щеше да се получи добре, но аз не съм глупак. Детектив Стоун, искам да легнеш по очи, с разперени ръце от двете страни. Крос — кимна към стола в средата, — седни тук. Отдъхни си малко.

— Но за какво е…

Той стреля веднъж в стената, над рамото на Сампсън.

— Казах да седнеш.

Направих, както ми беше казано, и тогава отгоре се чуха някакви стъпки. Те прекосиха уверено пода, сетне отекнаха надолу по стъпала, навярно намиращи се наблизо. Но не по тези, по които бяхме слезли двамата с Бри. Явно имаше друг вход.

Тайлър Бел продължаваше да насочва камерата към мен, без да се оглежда наоколо. Предположих, че искаше да улови реакцията ми и да я запише във филма, който снимаше. В далечния край на помещението се отвори врата. Но не можах да видя кой стои там…

— Защо се забави толкова много? — попита Бел.

— Извинявай. Трябваше да заключа. Този квартал не е от най-спокойните.

Тогава разбрах кой се бе появил. Жената, която познавах като Санди Куинлан, току-що влезе в помещението. Беше си смъкнала черната перука и черните очила, които носеше, докато шофираше „Хайлендър“-а. Сега изглеждаше така, както бях свикнал да я виждам. С изключение на очите й. Те се плъзнаха по мен с равнодушно изражение, сякаш никога не се бяхме срещали.

Заедно с шока от срещата със „Санди Куинлан“ много загадки ми се изясниха. Макар и неохотно, изпитах уважение към ВПУ.

— Антъни — промълвих. Не беше въпрос, а констатация.

Не се заблуждавах, че това е истинското му име, но под това го познавах. И като се вгледах във ВПУ, сега забелязах приликата. Беше доста добър в гримирането, пък и беше талантлив актьор.

Той леко се поклони.

— Добър съм, нали? Повечето от кариерата ми премина на театралната сцена. Ню Йорк, Сан Франциско, Ню Хейвън, Лондон. В много отношения се гордея с ролята си на Антъни Демао, както и с това, че те изиграх, доктор Крос. Както се казва, направих те за смях!

— Значи ти си Тайлър Бел? — попитах.

Изглеждаше малко изненадан от въпроса ми. Или отново разиграваше театрален етюд?

— Ама ти не знаеш ли? Бедното копеле откачи. Пристигна във Вашингтон и изби сума хора. Включително и детектива, който убил брат му. После просто изчезнал от лицето на земята. Никой повече не го видял.

— Ти ли уби Бел в Монтана? — попита Бри.

— Ето какво ще ви кажа. — Размаха глока. — Нека първо ви подготвим за снимките. После ще ви покажа какво се случи с Тайлър Бел. Не можете да отречете, че оказвам пълно съдействие на полицията, нали?

„Санди“ сега пристъпи напред и застана до него. Той я целуна с показна страст, след което й даде пистолета. А накрая й връчи и камерата. Сега какво?

— Усмихнете се — подкани ни тя. — Или правете, каквото си искате. Само се дръжте непринудено. Бъдете себе си.

Присви коленете си за по-устойчива поза при снимане и завъртя камерата, докато на екрана на лаптопа не се появихме всички ние — Сампсън, Бри и аз.

— Добре, вече съм готова. Когато и ти си готов, можем да започнем. Ще снимаме на живо. И така… камера.

118.

Антъни Демао — това беше единственото име, с което можех да го наричам — бавно приближи зад мен, там, където най-малко исках да се намира.

— Далеч от очите, далеч от мислите? — попита той и се изсмя. — Или може би не, докторе?

Въжето се впи внезапно в китките ми, щом той го пристегна зад гърба ми. После завърза краищата му на възел. След това завърза другия край към халка в пода, която не бях забелязал при влизането. Така не можех да се изправя. Ето защо в кадъра Сампсън беше толкова приведен, осъзнах аз.

И всичко се разиграваше в реално време на екрана на лаптопа срещу мен. Чудех се колко ли хора гледат това в момента. Надявах се само Нана и децата да не са сред тях.

Когато приключи с мен, а после и с Бри, взе пистолета от Санди и зае мястото си в средата на пода. Пъхна глока отзад, в колана си, след което приклекна леко, с ръце зад гърба, сякаш и те бяха вързани като нашите. Какво, по дяволите, правеше сега?

Лицето му се изкриви в ужасна гримаса. После изхлипа шумно. Продължи да плаче. Играе роля, осъзнах