После чу нещо. Някой беше дошъл.
— В твоя чест — разнесе се глас зад гърба му.
ВПУ се бе явил на срещата и сега пристъпи напред иззад сенчестите дъбове. Без маска, без дегизировка. Висок, добре сложен мъж, около тридесет и пет годишен. Доста самоуверен на вид.
Точно зад него се извисяваше къщата на Пета улица, в която живееше Алекс Крос.
— И за мен е чест да се запозная с теб — изрече Кайл, знаейки, че и двамата лъжат. Не спираше да се пита дали и ВПУ изпитва такова удоволствие като него.
112.
— Добре е най-после да се срещнем лице в лице — заговори ВПУ, но изглеждаше леко нервен и скован. — Всичко, което каза, беше истина. Всичко.
— Да. Обещах ти, че ще се измъкна от Ей Ди Екс във Флорънс, и ето че съм тук — кимна Кайл. В този миг и той изглеждаше донякъде срамежлив, но това беше само игра.
— Там ли живее той? Дали в момента спи? — попита ВПУ, като посочи към къщата на Крос от другата страна на Пета улица. Много добре познаваше това място и вече имаше дузини снимки от всеки ъгъл.
— На най-горния етаж. Обикновено там работи, като подрежда разни пъзели — обясни Кайл. — Сега обаче май не си е у дома, нали? Горе не свети.
— Всъщност не е тук. В Монтана е. Тръгнал е по следите ми. Ти смяташ, че е отгатнал нашата игра. Но аз не съм на това мнение — заяви ВПУ.
— Тогава печелиш. Но трябва да бъдеш внимателен. Аз никога не бих подценил доктор Крос. Той притежава шесто чувство за тези неща и е обсебен от работата си. Труди се много упорито. Може да те изненада.
ВПУ не можа да сдържи усмивката си — жестоко подобие на усмивка.
— Така ли се случи с теб? Имаш ли нещо против, че ти задавам толкова прям въпрос?
— Ни най-малко. Това, което стана с мен, беше, че най-страшният ми враг ме надви —
— Мразиш го, нали? И искаш да го съсипеш, да го унижиш публично.
Сега бе ред на Кайл да се усмихне. ВПУ се вживяваше, разкриваше за себе си повече, отколкото би трябвало.
— Е, да, искам да натрия носа на Крос. И нямам нищо против да съсипя репутацията му. Но не мразя Алекс. Всъщност гледам на него като на нещо скъпо.
ВПУ се изсмя шумно.
— Не бих искал да съм сред враговете ти.
— Да — каза Крейг и също се засмя. — Не би искал да видиш лошата ми страна.
— А ще я видя ли? Наистина ли съм стигнал толкова далеч?
Кайл се протегна и потупа убиеца по рамото, за да го увери, че между тях двамата всичко е наред.
— А сега ми разкажи за себе си. Искам да зная всичко. А сетне — додаде Кайл и отново се ухили — можеш да ми разкажеш и за партньора си. Виждам някой да се спотайва там, отзад, в сенките. Никак няма да ми е приятно да го застрелям, който и да е той. Но ще го направя, разбира се.
Жената, която се подвизаваше под името Санди Куинлан, се показа откъм дърветата и пристъпи напред.
— В твоя чест — бяха първите й думи към великия Кайл Крейг.
Кайл бавно кимна, след което каза:
— А сега ми разкажи за Джон Сампсън. Къде го държиш и какво си планирал за него?
113.
Късно същата вечер двамата с Бри пътувахме с бясна скорост към Калиспел — за да установим, че първоначално определеният ни полет все още си оставаше най-бързият начин за връщането ни у дома. Нямаше алтернативи или поне не такива, които можехме да си позволим.
Регистрирахме се в мотела, но никой от двама ни не можа да заспи. Убиваше ни мъчителната мисъл, че не можехме да помогнем на Сампсън през тези критични първи часове, но аз се измъчвах особено силно. С Джон бяхме първи дружки още от деца, а сега ме глождеше лошо предчувствие. Все пак бях с Бри и заспахме прегърнати.
Най-после пристигнахме във Вашингтон в неделя — с опънати нерви, но напълно концентрирани. Още от летището позвъних на Били Сампсън и й казах, че след двадесет минути ще бъдем у тях. На път към колата се обадих и на началник Дейвис. Той лично ръководеше издирването на Джон.
— Докато летяхте насам, започна ново развитие по случая — каза ми Дейвис. — По някое време днес копелето ще активира свой видеоклип.
— Какво имаш предвид? Какъв видеоклип? По кое време?
— Още не разполагаме с всички подробности. Към два следобед се получи имейл, изпратен на всички, също както предишния. — Това означаваше до всички медии. — В него посочва интернет адреса на новия си сайт, но освен това съобщава само, че сайтът му ще се активира чак в полунощ.
— Бри и аз ще бъдем при теб, колкото е възможно по-скоро. Но първо ще се видим с Били Сампсън. Почти ни е на път. Останете онлайн! Не прекъсвай връзката със сайта. Трябва да разберем какво е замислил.
— Вече съм го направил. Това може да е единственият начин да проследим и него, и отвратителния публичен спектакъл, в който неминуемо ще се превърне.
Щом приключих разговора с Дейвис, вече бяхме стигнали до колата.
— Какво ти каза той? — поиска да узнае Бри.
Не й отговорих веднага. Взирах се в пакета, залепен с тиксо към вратата, откъм мястото на шофьора.
Бяла хартия, сребристо тиксо. Вече бях виждал нещо подобно.
— Бри? Слушай внимателно. Дръпни се назад от автомобила. Ела тук, при мен. Но се движи много бавно и отстъпвай гърбом.
Тя приближи, за да погледне.
— Господи! Експлозив ли е?
— Не зная какво е. — Извадих от джоба си фенерчето и се наведох, за да огледам пакета по-отблизо. — Би могло да е всичко.
Но тогава пакетът внезапно започна да
114.
Изтекоха няколко секунди, преди да осъзнаем, че звукът беше звън от мобилен телефон, скрит вътре в пакета.
Разкъсах бялата хартия и в шепата ми се изсипаха трохи от изсъхнала поничка, заедно с черния мобилен телефон, производство на „Моторола“. Предположих, че поничката е плоска шега с навика на полицаите да дъвчат понички.
Вместо номера на обаждащия се, върху дисплея се изписа изображение. Беше на Сампсън със
