Маргарет Тачър, Осама бин Ладен, Хо Ши Мин, Чърчил.
— Може би е свързано с мания за величие? — предположих. — Това подхожда на представите ни за ВПУ. Или поне на това, което си мислим, че знаем за него.
— Не звучиш много уверено, когато говориш за разузнавателните си сведения — промърмори сърдито Милс, който явно спадаше към мърморковците.
— Не съм. Той още от самото начало ни обърква. Обича да разиграва разни игрички.
Спалнята на Тайлър Бел беше усойна — малка и тъмна. Вътре имаше тоалетна чиния и умивалник, но разделени с още един шкаф за книги. Никъде не видях нито вана, нито душ, нито каквото и да е друго приспособление за къпане, ако не броим близката река. Всъщност дори ми напомняше по-скоро за затворническа килия… А това отново ме подтикна да се замисля за Кайл Крейг.
Единственото украшение бяха трите фотографии в рамки на стената, подредени вертикално, което ми напомни за новия уебсайт на ВПУ. На най-горната черно-бяла снимка се виждаше сватбен портрет — вероятно майката и бащата на Тайлър Бел. На средната бяха снимани две кучета от породата голдън ретривър.
А най-долу бе третата фотография с петима възрастни, застанали пред същия червен пикап, който сега беше изоставен отвън, пред хижата.
Разпознах трима от тях и това ми послужи като отправна точка за следващите ми разсъждения: Тайлър Бел, Майкъл Бел и Марти Лоуенщайн-Бел, която накрая беше убита от съпруга си. Но другите двама, мъж и жена, не ми бяха познати. Една от жените бе вдигнала два пръста като буквата „V“ зад главата на Тайлър.
— Не е ли странно? — обади се Бри. — Те наистина изглеждат щастливи. Не мислиш ли?
— Може би действително са били. По дяволите, вероятно той още е.
Накрая, след като в продължение на часове проверявахме всеки сантиметър от спалнята, се върнахме в голямата стая, за да се заемем с кухненския ъгъл, който бяхме оставили последен в списъка за претърсване. Нямаше смисъл да отваряме този стар хладилник по-рано, отколкото се налагаше. Отдавна беше излязъл от мода, очевидно беше работил дълги години. Повечето от храната в него приличаше на закупена на едро — зърнени храни, консервиран боб, подредени в найлоновите торби от магазина покрай кутиите с някаква непозната за мен каша на прах.
— Сигурно обича горчица — отбеляза Бри. На вратата на хладилника имаше бурканчета с няколко вида от нея.
— Както и мляко. — Беше се запасил с две опаковки по половин галон, като едната от тях не беше отваряна. Наведох се, за да погледна по-отблизо.
— Млякото не издържа дълго — констатирах аз.
— Не само млякото. — Бри отново бе притиснала кърпичката си към носа и устата си.
— Не, имам предвид, че една от тези опаковки е с дата, която е с цял един ден по-късно, след като са го видели тук за последен път. — Изправих се и затворих вратата на хладилника. — На други картонени опаковки има дата от девет след това. Защо му е било необходимо да купува мляко, след като се е готвел да изчезне?
— Освен това — додаде Бри — защо е трябвало да потегли така внезапно? По всичко личи, че тук си е живеел спокойно… Кой би могъл да го притесни?
— Точно така. Това е погледнато от друг ъгъл. А сега по коя следа да поемем?
Обаче явно не бе съдено да ми отговори на този въпрос. Почти веднага след като го зададох, телефонът ми иззвъня и всичко се промени за пореден път.
110.
Сведох поглед към дисплея на телефона, за да проверя кой ме търси.
— Вероятно са хлапетата — казах на Бри и натиснах копчето. — Поздрави от голямата планина под небето! — заговорих с весел тон.
Но вместо отговора, който очаквах, чух само:
— Алекс, аз съм, Нана.
Напрежението в гласа й веднага надигна у мен вълни от ужасяващ страх, които се разляха по цялото ми тяло.
— Какво става? Децата добре ли са?
— С децата всичко е наред. Става дума за… — Гласът и потрепери и тя въздъхна. — За Сампсън, Алекс. Джон е изчезнал. Цял ден никой нищо не е чувал за него.
Сякаш ме поляха с ледена вода. Когато вдигнах телефона, почти очаквах да чуя как ме поздравяват радостните гласчета на хлапетата:
Но вместо това…
— Алекс, там ли си?
— Тук съм. — Всичко около мен отново, но бавно, застана на фокус. Бри ме гледаше напрегнато, чудейки се какво става. После и нейният телефон иззвъня.
Имах чувството, че с нея слушаме една и съща история, но от различни източници.
— Дейвис е — осведоми ме тя едва чуто. На другия край на линията беше началникът на детективите в службата ни. — Да, сър. Слушам ви.
— Нана, задръж за секунда — помолих я аз.
— Към обяд Сампсън отишъл до гимнастическия салон. — Бри накратко ми преразказа разговора си с началник Дейвис. — Току-що намерили колата му. Никаква следа от самия него. Открили следи от кръв в колата, Алекс.
— Следователно е жив — уверих я аз. — Ако беше мъртъв, ВПУ вече щеше да ни е уведомил.
111.
В миналото той беше контролирал други убийци, особено онова блестящо момче, което наричаше себе си Казанова и работеше в района Рисърч Трайенгъл, близо до университета в Северна Каролина и университета „Дюк“. Разбира се, в онези дни Кайл още беше във ФБР.
Веднъж дори бе обяснил житейската си философия на Алекс Крос:
„Това, което правя, е нещо, дето всички хора си мечтаят да сторят. Аз изживявам тайните им фантазии, мръсните им малки мечти… Не живея по правилата, създадени от моите така наречени «равни»“23.
Твърдеше, че привлича много други, които мислят като него.
Сега Кайл Крейг имаше свои идеи как трябва да се движат нещата. Време беше да поеме контрола, може би дори малко бе закъснял. Мъжът, известен като ВПУ, се бе свързал с него посредством Мейсън Уейнрайт, адвоката му, докато беше в затвора, както и с други особняци от същата порода. ВПУ се кълнеше, че е негов запален почитател и ученик, както и самият Уейнрайт, ала сега бе настанало време учителят да излезе напред и да поеме контрола върху играта.
„Мястото, белязано с «X». Това би трябвало да е достатъчно, за да се досети — мислеше си той. — Особено за някой, който се смята за толкова велик“.
Кайл беше на мястото няколко минути преди дванадесет в съботната нощ. Както бе обещал. Беше заинтригуван от това, което щеше да се случи, при това в няколко аспекта.
