Двойна заплаха

изумено. Разиграва друг етюд. Кой беше сега?

Определено играеше някой друг, а не себе си. Преструваше се, че плаче, че е безкрайно натъжен.

— Защо ми причиняваш това? Не разбирам. Моля те, позволи ми да стана. Няма да избягам, обещавам. Моля те, човече, моля те. Много те моля!

Внезапно оръжието се появи иззад гърба на Антъни и той го насочи към главата си. Сега заговори като ВПУ:

— Ако искаш да оцелееш, господин Бел, продължавай да говориш. Хайде да те чуя как ще кажеш гласните.

— Ей, Ии, Ай, Оу, Ю — избъбри той, което предположих, че е доста добра имитация на Тайлър Бел.

— Ти си закрил банковата сметка на Бел, нали? — обади се Бри, преди аз да успея да си отворя устата.

— А преди това си изиграл ролята на Тайлър Бел в бакалницата — додадох аз. Това обясняваше опаковките — млякото и допълнителните продукти, — които намерихме в хижата на Тайлър Бел.

Антъни отново се изправи и се обърна първо на едната си страна, после и на другата, за да ни покаже брадата си, носа си, гъстите си вежди.

— Много добър грим, нали? Отливките са взети направо от лицето на Тайлър Бел.

— Мили боже! — ахна Бри, по-отвратена отвсякога. — Ти почти ме накара да се срамувам, че съм човешко същество.

— Почакай, имам още нещо друго за вас. Готино е. Сами ще се убедите, детективи.

За миг остана неподвижен. Лицето му се сгърчи от силна болка, но този път не играеше Бел, а някой друг.

Тялото му се сви, вече не излъчваше толкова необуздана енергия. А гласът — онзи, който бе използвал при сеансите с мен — стана по-дълбок, с южняшко звучене и с по-различен тембър от всички, които бе демонстрирал досега.

— О, Господи, аз убих най-добрия си приятел. Матю, друже, толкова съжалявам. Толкова, толкова съжалявам. Какво да правя сега? — Заговори по-бавно, а акцентът му се усилваше, докато накрая се превърна в гротескна карикатура на самия себе си. — Не съм нищо друго освен един нещастен кучи син — ветеран, отишъл да плаче на рамото на някакъв психар, който не може да отличи синдрома на войната в Залива от шибаната рубеола.

Очите му се впериха студено в моите.

— Всичко съм записал, доктор Крос. Всеки от нашите сеанси съм записал на аудиокасети. Направих го направо под носа ти. Заснех и няколко снимки. — Погледна към Санди. — Ти и тя. Когато Санди те целуна пред кабинета ти и каза, че й се искало да те е срещнала при други обстоятелства.

— Ще ви споделя една тайна — Санди отново разигра сцената между нея и мен пред кабинета ми. — Искаше ми се да се бяхме срещнали при други обстоятелства.

Спомнях си целувката и как Санди ме бе повела настрани очевидно за да ме нагласи по-удобно за фотоапарата на Антъни.

— Добре — казах. — А сега ще ми отговориш ли защо е било всичко това?

— Устройва ли те следният отговор: защото никой друг не може да направи това, което направихме? Никой! Или защото работихме почти десет години в театъра и парите едва ни стигаха, за да си платим наема. Или защото видяхме славата ти, или по-скоро тази, която имаше, и решихме, че и ние можем да постигнем същата.

Замълча и се втренчи в мен — колкото да усетя няколко удара на сърцето.

— Това ли искаш да чуеш, доктор Крос? Ще ти помогне ли това да ни вкараш в някакви тесни рамки, които можеш да разбереш?

Отвърнах на погледа му.

— Зависи. Истина ли е всичко това?

Той се засмя. Също и Санди.

— Не. Нито дума. Как може някой като мен да не се оправя добре в живота? Имам пари, също и слава. Дори и Кайл Крейг ми е фен, както и ние сме фенове на Кайл. Каквото и да си говорим, светът е малък. Кайл Крейг е нашият герой, също като Бънди и Гейси. И Гари Сонежи. Когато Кайл беше натикан в Ей Ди Екс във Флорънс, ние измислихме как да установим контакт с него. Той искаше да знае всичко за това, което вършим. Същото изпитвахме и ние към него. По света има много като нас, докторе. Такива, които са убивали, както и други, на които им се е искало да го сторят. Адвокатът на Кайл също беше негов почитател. При това много предан почитател, трябва да му се признае. И сега Кайл Крейг следи нашата история така, както и ние следяхме неговата. Той е тук, във Вашингтон. Адски вълнуващо, не мислиш ли?

119.

Наблюдавах представлението на ВПУ, защото всичко бе тъкмо това — пресметнато представление, — но нещо друго се случваше тук, нещо което в момента много повече ме интересуваше. Ситуацията ме върна назад, към планинския парк Катоктин.

Ръцете на Бри зад гърба й правеха нещо неуморно и почти незабележимо. Тя се опитваше да отвърже въжето от китките си — имах възможността да виждам повече благодарение на ъгъла, под който гледах екрана на лаптопа. Това ми подсказа, че трябва да се постарая да задържа Антъни и Санди с лица към мен, за да не забележат това, което Бри се опитваше да направи.

— Но как така Тайлър Бел ще се покрие със слава за тези неща, а не вие двамата? И особено Санди? Нима тя не я заслужава? — попитах аз, сякаш ме беше грижа.

— Не си обърнал достатъчно внимание на думите ми. Всичко това — той махна с ръка и посочи помещението наоколо — е заблуда, само за днес. След като си тръгнем, след като всички видят историята, тогава всичко това ще се повтори отново. Може би изкупителната жертва ще е друго ченге. Или репортер от новините? А защо не и някоя голяма клечка от „Уошингтън Поуст“ или „Ю Ес Тудей“?

— Знаеш ли, че не си първият, който разиграва нещо подобно? Да си слушал за Колин Джоунс от Маями? Онзи същия, който се прочу през 1995 година…

И ето че сега самодоволството на Антъни леко се пропука.

— Никога не съм го чувал.

— Точно за това говоря. Колин Джоунс бе звезда за… да кажем… за пет минути. При това той беше по- добър в това от теб — и от двама ви.

Антъни се изправи и скръсти ръце, докато клатеше глава. Виждах, че кипи от гняв срещу мен.

— Ти наистина си много калпав психар, знаеш ли? Какво се предполага да постигнеш с това? Да ме накараш да не те убия?

— Не, но може да отнеме част от удоволствието ти. — Играта сега се свеждаше до увереността, не до фактите, нито до методите на терапията. Стараех се да демонстрирам, колкото се може по-голяма увереност.

— А какво ще ми кажеш за Рони Джесъп? — попитах го. — Три убийства, всяко от тях предавано на живо по телевизията. Дори използвал истинското си име. Някога да си чувал за Рони Джесъп? Или ти, Санди?

— Не, но едно малко мръсно птиченце ми подсказва, че ти ще умреш — ухили се тя. — Нямам търпение.

Само с три крачки Антъни прекоси разстоянието до мен и ме цапардоса по лицето с дръжката на пистолета.

— Това да ти е за урок, доктор Крос!

Остана така, готов отново да замахне, но предположих, че той още не искаше да изпадна в безсъзнание.

Аз бях тук, за да го гледам!

Изплюх на пода кръвта от устата си.

— Мадлин Първис от Бостън, година 1958 — запратих в лицето му името на още един убиец психопат.