Двойна заплаха

изгубила броя.

— Какво още знаете за Тайлър Бел? — попита Бри. — Кога ще получим снимката му?

— Веднага — обеща Форест. — Сега ще ти я изпратя.

Само с няколко натискания на клавишите Пател изтегли от изпратения файл снимката на Тайлър Бел, сканирана от издадената му в Монтана шофьорска книжка, след което прехвърли изображението на големия екран в съвещателната зала.

Припомних си срещата си с брат му в Калифорния. Първото ми впечатление от него бе като за някой най-обикновен дървар, но в Калифорния можеше да мине за фен на рокендрола, дори за бивш член на рок групата „Ийгълс“. Докато брат му Тайлър изглеждаше съвсем обикновен, бих казал дори ужасно постен. Кафявата му коса и голямата му брада бяха неугледни, но не можеше да се каже, че не се е грижел за тях. Според данните в шофьорската му книжка ръстът му беше метър и деветдесет и един, а теглото — около сто килограма.

— Какво мислиш, Бри? Позна ли го? Може ли да е твоят репортер от „Асоушиейтид Прес“?

Тя погледна набързо снимката му от шофьорската книжка и се забави малко, преди да отговори:

— След като така умело променя външността си? Разбира се, възможно е. Репортерът беше едър мъж. Може би наистина да имаше метър и деветдесет и един.

— А какво ти подсказва усетът?

Този път тя не се поколеба.

— Подсказва ми, че току-що намерихме влечугото, което търсехме. И както вече казах: ще го спипаме.

100.

Щом слухът за евентуален заподозрян стигна до офиса на шефа на полицията, ответната му реакция се стовари като бумеранг върху нас. Наредиха ни моментално да излезем с публично изявление. Лесно е да се каже, но доста по-трудно е да се направи.

Несъмнено трябваше да разкрием нещо пред журналистите. Ако отново има друго убийство и ние не сме споделили това, което ни е било известно, нямаше да има никакво значение защо сме взели решението да се въздържаме. Щеше да се надигне вой до небесата и тогава разследването ни сериозно щеше да пострада.

От друга страна, нашият заподозрян определено беше част от обществото, което очаква да получава полагащите му се новини. Но разкриването на твърде много информация за това, което знаехме или не знаехме, беше грешка, която после нямаше как да бъде поправена.

Тогава какво трябваше да предприемем?

Нашият компромис се сведе до една набързо свикана пресконференция, по-скоро съвсем кратък брифинг без предварително обявяване и без дневен ред. Излязохме на стъпалата пред „Дейл Билдинг“. Не беше нещо, с което някой от нас искаше да се заеме, но като че ли нямаше алтернатива, с която шефът ни би се съгласил. Той се нуждаеше от обява за „нашия напредък по случая“, независимо какви ще се окажат бъдещите последици за разследването.

Към осем тази вечер двамата със Сампсън се изправихме пред репортерите, както му е редът, но само за да им съобщим името Тайлър Бел като наш основен заподозрян. И да добавим, че засега няма да отговаряме на никакви други въпроси.

Бри не се появи пред камерите. В края на краищата решението си беше нейно. Защото не искаше да превръща скорошното нападение срещу себе си в по-шумна история, отколкото вече беше.

След това тримата се върнахме направо в съвещателната зала, горе, за да продължим спешното обсъждане. Трудно можеше да се очаква, че този случай щеше дотолкова да се нагорещи, но така стана. Изглежда ВПУ искаше тъкмо това.

Или някой друг определено го желаеше.

101.

Беше истинска суматоха, а може би щеше да стане и по-лошо. Разширеният екип по разследването ни очакваше горе, на етажа при съвещателната зала, заедно с почти всички детективи, водещи разследвания на по-важните случаи, и поне по един представител от всеки полицейски участък в града.

Докато стоях най-отпред, готов да изслушам и да отговоря на всеки зададен въпрос, някой пусна да се предава от ръка на ръка плик за събиране на помощи за семейството на полицай Хауи Пиърсол. Изчаках още няколко минути, за да приключи тази тъжна, потискаща процедура, след което започнах.

— Ще говоря, колкото е възможно по-кратко. Зная, че искате да се върнете на улицата. Както и аз. — Показах им увеличената снимка на Тайлър Бел. — Този тук е Тайлър Бел. Ще ви раздадем копия на снимката му. Съществуват реални основания да вярваме, че това е ВПУ.

След новините в единадесет часа тази снимка щеше стане най-известната във Вашингтон, а може би и в цялата страна. Проблемът беше, че в момента нямаше начин Бел да изглежда така. Усилено разработвахме симулации на лицето му без коса. Единственото сигурно беше височината му — на ръст е около метър и осемдесет и девет до метър и деветдесет и шест. Това беше нещо, което той не можеше много да променя.

Един полицай от втори участък вдигна ръка.

— Доктор Крос, ако всичко това е отмъщение за брат му, Майкъл Бел, защо не е насочено пряко към вас?

Кимнах. Беше добър въпрос за отклоняване на обсъждането в по-друга посока.

— Преди всичко бих казал, че действията му са насочени към мен, но не по начина, който имате предвид. Колкото по-близо е той до тези от нас, които го търсят, толкова по-голямо е емоционалното му удовлетворение. Предполагам, че това удължава удоволствието, което изпитва след всяко убийство, извършено пред публика. Но засега това е само една догадка. Още не го знаем със сигурност.

Друго — не съм убеден, че всичко това е само за отмъщение. Тепърва ще трябва да го установим. Ако е така, би трябвало да добавя, че той може би ще се опита да ме победи там, където брат му не успя, като същевременно го използва, за да ни заблуди. Може би дори да заблуди самия себе си, че служи на нещо друго освен на собственото си его. Но всъщност точно това го тласка още от началото. Не отмъщение, нито споменът за брат му — огромното му его.

Лиза Джонсън, една нашите помощник-детективи, вдигна очи от бележника си.

— Откъде Бел знае, че си ангажиран със случая? Когато той започна, ти не беше на работа. Нали така?

Бри отговори на този въпрос:

— Лиза, дори и Алекс да не беше въвлечен в разследването в началния етап, връзката с Майкъл Бел впоследствие щеше да го ангажира.

— Значи ти мислиш, че той нарочно е използвал мобилния телефон? — попита Джонсън. — Правилно ли съм разбрала?

— Абсолютно. Не мисля, че той прави нещо безпричинно — кимнах аз. — Ако по някое време се отклоним от следата, пропуснем някоя улика, той ще остави друга на пътя ни. Колкото повече владее положението, толкова по-удовлетворен се чувства накрая.

— Това означава ли, че продължава да изпитва нужда да убива и да се измъква безнаказано? — попита някой от задните редове.

— Бих казал, че изпитва нужда да ни надхитри на всяка цена. Да ни демонстрира превъзходството си. Поне това прави досега.

102.

Късно същата вечер, сякаш за да подчертае всичко случило се досега, ВПУ ми изпрати пряк отговор, с който все едно ми заявяваше: Независимо дали си готов, или не, аз идвам — право срещу теб!