Двойна заплаха

Четвърта частСблъсъкът

98.

Това беше страхотно. Наистина.

Последното място, където Кайл Крейг очакваше да се озове — при това отново, — беше на „Шан-з- Елизе“. Но той беше тук, в Париж — навярно любимия му град в целия свят. Или поне със сигурност сред първите три, заедно с Рим и Амстердам. Може би и Лондон. Предполагаше, че в това се изразява неистовият му копнеж за свобода, на която сега се наслаждаваше — нуждата да върши неочаквани неща, да следва всеки свой каприз, най-после отново да убива. Да измъчва жертвите си. Да изразява гнева си по нови начини.

През последните дни той вечеряше в някои от най-изисканите ресторанти в света — „Тейльован“, „Льо Сенк“ в хотела „Жорж V“, точно до „Принс дьо Гал“, където беше отседнал. Нито едно от блюдата, които му сервираха, не му струваше по-малко от четиристотин евро, или около петстотин щатски долара, но изобщо не му пукаше. Пари имаше в изобилие, пък и за какво бяха „ваканциите“, ако не да се отпусне и да си угажда? Да се отърве от работата, от трескавото надбягване, от убийствата. Да си даде отдих и време за обмисляне, за планиране.

За него „Принс дьо Гал“ беше добър избор във всяко едно отношение. Намираше се на живописния булевард „Жорж V“, само на няколко преки от „Шан-з-Елизе“. Хотелът беше великолепен — предимно в стил Арт деко, с богата украса от позлатен варак и с най-красивите свещници, които можеше някъде да се видят. Но той харесваше особено много бара „Регент“, в английски стил, с много кожени облицовки, ламперии от тъмно дърво и кадифе. Някога тук бе отсядал Елвис Пресли, а сега примера му последва и Кайл Крейг.

Всяка сутрин разполагаше с богат избор от музеи за посещения: „Д’Орсе“ и Оранжерията например, където имаше възможност да се любува на творбите на импресионистите. Днес би могъл да отиде и до Лувъра, но само за да види „Мона Лиза“. И дълго да се разхожда покрай Сена, където можеше да се отдава на размисъл… И отново да планира ходовете си.

Поне едно решение не подлежеше на съмнение: нямаше да остави на ВПУ да прибави Алекс Крос към списъка на трофеите си. Не, Алекс Крос принадлежеше само на него, както и всички членове на семейство Крос — Нана, Джанеле, Деймън и малкият Алекс-младши. Това беше планът, който от години го бе обсебил.

И може би ще свърши малко от мръсната работа, преди да напусне Париж. Това бе неговото изкуство, също толкова красиво и важно, както и всичко, сътворено от така наречените „стари майстори“. Той беше от новите майстори, нали така? Съвършен за този варварски век. Точно според духа на времето. Никой не можеше да се сравнява с него, със сигурност не и ВПУ.

Забеляза красива млада жена с плътно прилепнала сива блуза, черна пола и високи ботуши, с дълга кестенява коса. Метеше тротоара пред малка художествена галерия. Напред и назад, с една дума — много ефективна дама. И толкова бе привлекателна, макар и зад метлата.

И така, Кайл спря пред галерията, влезе вътре, а тя го остави да гледа няколко минути. Толкова независима — истинска французойка. Нищо чудно, че обожаваше французите.

Накрая тя се приближи.

— Имате ли нужда от помощ?

Кайл се усмихна и очите му светнаха. Заговори я на френски:

— Да не сте детектив? Дрехите ми, прическата ми… Явно те са ме издали.

— Не, всъщност бяха обувките ви — рече тя.

Той се засмя.

— Казахте го нарочно, нали?

Накрая тя също се засмя.

— Или може би за да проявя чувство за хумор?

— Това не е смешно — отвърна той.

И не беше. Отне му повече от час да я убие. И накрая използва метлата й — но не по обичайния начин, не за да мете, а първо с дръжката.

А после, на раздяла, му остана време да се наслади на един приказен обяд в „Л’Ателие дьо Жоел Робюшон“.

Ах, Париж. Приказен град.

99.

Връзката с Монтана беше голям пробив в разследването на случая — и с повече късмет би могло да се окаже точно този, от който се нуждаехме. Информацията за Тайлър Бел се трупаше бързо. Всъщност той се оказа брат на покойния Майкъл Бел, но доста по-загадъчен от него.

Докато Майкъл Бел беше второстепенен играч сред холивудските кръгове, Тайлър си изкарвал препитанието като водач на туристи по реката и общ работник. Живеел в хижата си в Скалистите планини, която сам си построил. Репутацията му в Баб — съвсем малко село в Монтана, с всичко на всичко шестстотин жители — била на тих, приятен на вид мъж, който не бил необщителен, но все пак предпочитал самотата. Не се споменаваше някога да е имал дълготрайна връзка с жена.

Много по-съществено в неговата биография бе това, че Тайлър наследил около един милион долара от имението на покойния си брат, след което закрил банковата си сметка и получил няколко десетки чекове за различни суми в последния ден, през който бил видян в Монтана. Какво можеше да се крие зад всичко това? И къде се намираше в момента Тайлър Бел?

Бри, Сампсън, Анджали и аз проведохме конферентен разговор с офиса на шерифа в окръг Глаисър, Кристофър Форест — старши агент от офиса на ФБР в Солт Лейк Сити, — както и с Джон Абейт, специален агент на ФБР, отговарящ тук, във Вашингтон, за случая ВПУ.

— Какъв е статутът на твоя случай с изчезналите лица? — попита Абейт през високоговорителите.

— Досието вероятно не е архивирано, но не бих го определил като активно. Този тип или е мъртъв, или не може да бъде намерен. — За моя изненада Стив Милс, следовател по случая от щата Монтана, имаше завиден британски акцент. Какво можеше да означава това?

— Форест, ти с какво разполагаш? — попита Абейт с рязък, авторитетен тон. — Разкажи ни всичко, което знаеш за Тайлър Бел.

— Доколкото ми е известно, той действително е изчезнал от света. Предплатил си е до декември абонамента за телекомуникационната компания „Веризон“, включително и за минутите, които не е използвал за разговори. Причината не е ясна. Има и една кредитна карта от „Виза“, но по нея няма никакво движение.

— Е, нали е имал един милион долара, или някъде там, на разположение — припомни Сампсън.

— Взел само няколко неща от хижата — уточни Милс.

— Телефон, сак и малко дрехи. Не че е оставил кой знае колко други вещи тук. Живеел доста скромно. Без близки.

— На мен не ми прилича на човек, който не може да живее без мобилния си телефон — отбелязах аз.

— Освен ако нямаш друг избор, след като до дома ти не е прекарана телефонна линия — възрази ми Милс. — Все пак и аз се съмнявам дали той някога е използвал мобилен телефон.

— Е, все някой го е използвал. — Пател сведе поглед към разпечатката на телефонните разговори на бюрото пред нея. — Например вчера, в два и десет следобед.

— Някой? — попита Кристофър Форест. — Имаш ли основания да се съмняваш, че не е бил той?

— Нямам никакви основания. Просто не разполагаме с неоспорими доказателства, че е бил той — намеси се Бри.

— Би било удивително съвпадение, ако не е било така — каза Милс. — Не си ли съгласна?

— Съгласна съм — отвърна Пател, но прозвуча донякъде раздразнено. Те не се съобразяваха много с нея, а и тя бе на края на силите си. Толкова много часове бе работила, че вече им бе