— Хайде де! — разсмя се Хал. — Нали се гордеете със способностите на вашата тайна служба! Накарайте ги да разрешат тази задача: млад мъж, възраст двайсет и една година, ръст пет фута и десет инча, тегло сто петдесет и два фунта, очи кафяви, коса кестенява и доста чуплива, обноски сърдечни, любимец на дамите (поне така твърди светската, хроника!), изчезнал от началото на юни — предполага се, че е на лов за диви кози в Мексико. Както ви е известно, Котън, в нашия щат има само един град, който се гордее с някакво „общество“, и в този град има само двайсет и пет или трийсет семейства, които са от значение. За тайна служба като тази на компанията „Дженеръл фюъл“ това ще е детска игра.
Отново настъпи мълчание и то бе нарушено пак от Хал.
— Печалният ви вид е доказателство за вашето проникновение. Компанията е щастлива, че между нейните шерифи се е случил един бивш джентълмен.
Другият пак се изчерви.
— За бога! — смънка той като че на себе си, сетне, като последно усилие да не издаде смущението си: — Вие се майтапите с мен!
— „Майтапеното“, както се изразихте вие, е едно от любимите занимания на обществото, Котън. Голяма част от нашите взаимоотношения се състои в това — поне между по-младото поколение.
Внезапно шерифът стана.
— Кажете, ще имате ли нещо против да идете горе за няколко минути?
Хал не можа да сдържи смеха си:
— Много нещо имам против. Вече трийсет и шест часа съм на хляб и вода, а и бих се радвал много да поизляза и да подишам чист въздух.
— Но трябва да ви изпратя горе — рече Котън, сякаш се оправдаваше.
— Това е друго нещо — възрази Хал. — Ако ме изпратите, ще ида, но то си е за ваша сметка. Държите ме тук без законно основание, без да ми бъде предявено обвинение и не ми давате възможност да се посъветвам с адвокат. Освен ако съм много далеч от истината, вие носите углавна, а компанията гражданска отговорност за това. Разбира се, това си е ваша работа. Искам само да изясня моята позиция: когато ме питате дали имам нещо против да се кача горе, аз ви отговарям, че съм против.
Шерифът постоя малко, като дъвчеше нервно загасналата си пура. Сетне отиде до вратата и извика:
— Хей, Гюс! — пазачът на Хал дойде, Котън му прошепна нещо и той пак излезе. — Наредих му да ви донесе нещо за ядене, можете да останете тук и да ядете. Така по-добре ли е?
— Зависи — рече Хал, като се възползуваше от положението. — Като затворник ли ме каните или като ваш гост?
— Престанете, моля ви се! — рече другият.
— Трябва да знам правното си положение. Това ще бъде важно за моите защитници.
— Бъдете ми гост.
— Но когато гостенинът се нахрани, той е свободен да си иде, ако пожелае.
— Ще ви осведомя за това, преди да сте свършили.
— Добре, но побързайте. Храня се много бързо.
— Обещавате ли, че няма да си тръгнете преди това?
— Ако си тръгна — рече Хал през смях, — то ще бъде само към моето работно място. Може да ме търсите в теглилнята, Котън!
21
Шерифът излезе, а няколко минути след това пазачът се върна с ядене, което беше рязка противоположност на онова, което бе сервирал досега на Хал. На подноса имаше студена шунка, две рохки яйца, картофена салата и чаша кафе с кифли и масло.
— Виж ти! — рече Хал снизходително. — Та това е дори по-хубаво от бифтек и картофено, пюре.
Той седна, и без да предлага услугите си, зачака другият да разчисти масата пред него и да направи място за подноса. После пазачът си отиде и Хал започна да се храни.
Преди Хал да свърши яденето, шерифът се върна, намести се във въртящия стол и се замисли. Хал поглеждаше към него между залъците и му се усмихваше.
— Котън, сигурно знаете, че доброто възпитание личи най-вече на масата. Моля да забележите, че не съм наврял салфетката във врата си, както това би сторил Алек Стоун.
— Разбирам ви.
Хал остави ножа и вилицата върху чинията.
— Вашият човек пропусна да донесе купичката за измиване на пръстите — отбеляза той. — Но нищо, може да му позвъните сега да разчисти.
Шерифът използува гласа си вместо звънец и пазачът пристигна.
— За нещастие — рече Хал, — когато вашите момчета ме претърсваха онази нощ, загубиха кесията ми, та няма да мога да дам бакшиш на келнера.
„Келнерът“ изгледа Хал свирепо, сякаш искаше да го ухапе, но шерифът се ухили.
— Раздигай, Гюс, и затвори вратата — рече той. Сетне Хал се поразтъпка и отново се настани удобно.
— Трябва да кажа, че по ми харесва да бъда ваш гост, отколкото ваш затворник.
Настъпи пауза.
— Поговорих по въпроса с мистър Картрайт — започна шерифът. — Не мога да кажа колко от това, което ми пробутвате, е шашарма, но достатъчно ясно е, че не сте никакъв миньор. Може да сте някакъв новоизлюпен вид агитатор, но да пукна, ако някога съм виждал агитатор с обноски. Струва ми се, че сте израснали в охолство, но ако е така, непонятно ми е защо вършите тези неща.
— Кажете, Котън, никога ли не сте чували за ennui8?
— Да, но не сте ли доста млад, за да страдате от това?
— Може да съм видял други да страдат от същото и съм искал да опитам различен начин на живот от техния?
— Ако сте такъв, за какъвто се представяте, трябва да сте още в колежа.
— Тази есен се връщам там за последния си семестър.
— В кой колеж?
— Виждам, че още се съмнявате в мен — рече Хал и се усмихна. Сетне неочаквано, той запя с онова настроение, което идва само от привилегирования живот в осветения от луната двор на колежа:
— Кой колеж е това? — попита шерифът.
Хал продължи да пее:
— Аха, добре! — отбеляза шерифът, когато концертът завърши. — Има ли и други като вас в Хариган?
