— Една малка група, но тя е достатъчна, за да втасат и другите.
— И така ли си представяте ваканцията?
— Не. За мен това не е ваканция, а летен курс по практическа социология.
— О, разбирам! — рече, шерифът и без да ще се усмихна.
— Миналата година оставихме професорите по политическа икономия да ни запознаят с теориите си. Но излезе, че тези теории някак си не отговарят на фактите. И аз си рекох: „Трябва да ги проверя“. Може би терминологията ви е позната: индивидуализъм, laissez faire свобода на договора, правото на всеки да работи за когото си иска. А тук човек вижда какво излиза на практика от тези теории: шериф с жестока усмивка и с револвер на кръста, който престъпва законите преди още губернаторът да ги е подписал.
Шерифът изведнъж реши, че достатъчно е забавлявал „гостенина“ и стана, за да сложи край на тази история.
— Ако не възразявате, момко — рече той, — да минем към работата.
22
Той се поразтъпка из стаята, сетне се изправи пред Хал. Стоеше с ръце в джобовете на панталоните си с известна доза наперена грациозност, която не отговаряше на професията му. „Красавец е, помисли си Хал, въпреки жестоките устни и следите от разгулния живот по лицето му.“
— Млади човече — започна той и положи усилия тонът му да е сърдечен. — Не зная кой сте, но сте будно момче. Нахакан сте и мога само да ви се възхищавам. Затова съм готов да забравя тази история, да ви пусна и да завършите този курс в колежа.
Хал се мъчеше да разгадае предпазливата усмивка на другия.
— Котън — рече той накрая, — нека да си изясня предложението ви. Значи, не трябва да казвам, че съм взел онези пари?
— Не, няма да ви искаме това.
— И няма да ме пращате в дранголника?
— Не. Никога не съм мислил да го правя, разбира се. Исках само да ви метна. А сега от вас искам само да си идете и да дадете възможност на нашите работници да забравят всичко това.
— Но какво ще спечеля от цялата тази работа, Котън? Ако исках да избягам, можех да го сторя винаги през последните осем-десет седмици.
— Да, разбира се, но сега е различно. Сега то зависи от добрата ми воля.
— Ще мина и без добрата ви воля! Искате да се отървете от мен и това да стане безболезнено. Но не можете — така че зарежете тази работа!
Шерифът го гледаше смаяно.
— Искате да кажете, че смятате да останете тук?
— Точно така.
— Млади момко, писна ми вече! Нямам повече време да си играя! Не ме интересува кой си, пет пари не давам и за заканите ти. Аз съм шерифът в тази мина и работата ми е да поддържам реда. Аз ти казвам да напуснеш!
— Котън, Норт Вали е част от града. Аз имам същото право да бъда тук, както и вие.
— Не ми се губи време в спорове. Ще те сложа в автомобила и те свалям в Педро!
— А ако ида при прокурора и заведа дело срещу вас?
— Ще ти се изсмее.
— А ако ида при губернатора на щата?
— Ще падне още по-голям смях.
— Добре, Котън. Може би знаете какво вършите. Но кой, знае… кой знае дали сте толкова сигурен в себе си. Никога ли не ви е хрумвало, че на вашите началници може да не се поправят вашите своеволни стъпки?
— Моите началници? Кого имаш пред вид?
— В щата има един човек, за когото трябва да държите сметка, макар че презирате прокурора и губернатора. И този човек е Питър Хариган.
— Питър Хариган? — повтори другият и сетне избухна в смях. — Ама ти наистина си веселяк!
Без да се смущава, Хал продължаваше да го измерва с поглед.
— Питам се дали сте толкова сигурен! Той дали ще одобри всичко, което сте извършили?
— Да! — отсече другият…
— И начина, по който се отнасяте с работниците? Той знае, че ги мамите при тегленето?
— По дяволите! А откъде, мислиш взема парите за вашия, колеж?
Настъпи мълчание. Сетне шерифът подхвърли предизвикателно:
— Научи ли това, което искаше?
— Да — отвърна Хал. — Впрочем, винаги съм смятал същото, но трудно е да убедиш другите. Старият Питър не прилича на повечето от тези вълци на Запада. Той е набожен човек.
Шерифът се усмихна мрачно.
— Докато има овце, ще има и вълци в овчи кожи.
— Разбирам. И вие ги оставяте да лапат агнетата?
— Ако агнето е достатъчно глупаво да го мамят с тази стара протрита кожа — отбелязва шерифът, — то заслужава да бъде изядено.
Хал не снемаше поглед от циничното лице пред себе си.
— Котън — рече той, — овчарите спят, но овчарските кучета лаят. Не сте ли ги чули?
— Не съм забелязал.
— Но те лаят, лаят! Те ще събудят овчарите! Ще спасят стадото!
— Религията не ме интересува — заяви другият с отегчен вид. — Вашата не повече от тази на стария Питър.
Хал изведнъж стана.
— Котън, моето място е при стадото! Връщам се на поста си при кантара! — И се запъти към вратата.
23
Джеф Котън скочи и извика:
— Стой!
Но Хал не спря.
— Слушай, момко! — предупреди го шерифът. — Не прекалявай с тази шега!
Той стигна вратата преди Хал. Ръката му се плъзна към хълбока.
— Извадете револвера, Котън — рече Хал. И когато шерифът стори това: — Сега спирам. Ако ви се подчинявам и занапред, това ще бъде само под дулото на револвера.
Шерифът присви уши заплашително.
— Току-виж си разбрал, че в нашия край не минава много време между изваждането на револвера и изстрела!
— Обясних ви какво мисля по въпроса — отговори Хал. — Какво ще наредите сега?
— Върни се и седни на този стол.
Хал се подчини, а шерифът отиде до бюрото си и вдигна слушалката.
— Номер седем — рече той и почака за миг. — Ти ли си, Том? Прати колата веднага.
Остави слушалката. Последва мълчание. Сетне Хал попита:
— В Педро ли отивам?
Никакъв отговор.
— Виждам, че ви нервирам. Но май не се сещате, че снощи ми взехте всичките пари. Пък нали имам и открита сметка в компанията, чака ме известна сума срещу моя труд? Как стои този въпрос?
Шерифът вдигна слушалката и поиска друг номер.
— Хелоу, Симпсън. Котън на телефона. Би ли начислил надниците на Джо Смит, помощник в номер 2, и
