промишлеността да работи, да има някакъв прогрес…
— Това го има и в нашия химн! — разсмя се Хал и прекъсна тирадата на шерифа:
— Да — изръмжа шерифът. — Лесно ви е на вас, млади хитреци, да стихоплетствувате, като си живеете спокойно от щедростта на стария. Но това не решава нищо. Вие, студентите, готови ли сте да поемете неговата работа? Или това ще сторят тия демократически политици, дето идват тук, дрънкат врели-некипели за свободата, създават трудови закони за тези италианци…
— Започвам да разбирам — рече Хал. — Възразявате срещу политиците, които прокарват законите, съмнявате се в техните подбуди и затова отказвате да спазвате законите. Но защо не ми казахте веднага, че сте анархист?
— Анархист? — извика шерифът. — Аз анархист?
— Но анархистите действуват точно така, нали?
— Боже мой! Това е вече прекалено! Идваш тук, насъскваш хората — профсъюзен агитатор или каквото си там, — а при това знаеш, че първото нещо, което им хрумва, като ги поотпуснеш, е да поставят динамит в шахтите и да палят сградите!
— Правят ли подобни неща? — В гласа на Хал прозвуча изненада.
— Не си ли чел какво стана при последната голяма стачка? Този слабохарактерен стар проповедник Йон Едстрьом би могъл да ти каже това-онова. Той беше един от тайфата.
— Не, бъркате нещо — рече Хал. — Философията на Едстрьом е различна. Но не се съмнявам, че други са вършили такива неща. А откакто съм тук, мисля, че разбирам напълно тяхната гледна точка. Когато палят сградите, то е, защото мислят, че вие или Алек Стоун може да се случите вътре.
Шерифът не се засмя.
— Те искат да разрушат собствеността — продължи Хал, — защото не им хрумва друго наказание за тиранията и алчността на собствениците. Но, Котън, представете си, че някой им подхвърли нова идея, някой вземе да им каже: „Не разрушавайте собствеността, вземете я!“.
Другият се опули.
— Вземете я! Значи, ти така разбираш морала!
— Би било по-морално от метода, с който Питър я е придобил в самото начало.
— Какъв метод? — попита шерифът с известна доза възмущение. — Нали е платил за местата по пазарната цена?
— По пазарната цена за политици. В Уестърн сити случайно познавам една дама, която беше в училищното настоятелство, когато Питър изкупуваше от щата училищна земя, знаеше се, че тя е богата на въглища. Питър плащаше тогава по три долара на акър, а всеки знаеше, че акърът върви по три хиляди.
— Е, но ако сам не купиш политиците — рече Котън, — някоя прекрасна утрин ще се събудиш и ще разбереш, че ги е купил някой друг. Щом имаш собственост, трябва да я браниш.
— Котън, вие продавате времето си на стария Питър, но нима не можете да задържите малко мозък за себе си? Толкова, колкото да погледнете фиша за месечната ви заплата и да видите, че и вие сте платен роб, че не сте по-добре от презираните от вас миньори.
Другият се усмихна.
— Вярно е, че заплатата ми би могла да бъде по-голяма, но съм мислил по това и ми се струва, че я карам по-лесно от вас, агитаторите. Аз съм отгоре и смятам да остана там.
— Е, Котън, с тези възгледи за живота не е чудно, че се напивате от време на време. Кучешки живот, без следа от вяра или човечност! Не мислете, че ви се подигравам — говоря ви от сърце. Не съм толкова млад, нито много глупав, за да не съм обърнал внимание на тази кучешка страна на живота. Но у човека има нещо, което му казва, че не е изцяло куче, че поне носи в себе си заложби за нещо по-добро. Например тези бедни дяволи, които се бъхтят под планината и денонощно рискуват живота си, за да ни топлят с въглища, за да „въртят колелата на индустрията…“.
25
Това бяха последните думи, които изрече Хал. Думи най-обикновени, но когато по-късно си ги припомни, съвпадението му се стори странно. Защото докато той бърбореше, бедните дяволи под планината изживяваха една от онези случки, които са романтиката и ужаса на миньорския живот. Едно от момчетата, които работеха под земята — въпреки закона за защита на детския труд — в същия този момент вършеше съдбоносна грешка в работата си. То беше спирач и имаше задължението да пъха железен лост в колелото на натоварената вагонетка, за да я задържа на място. Момчето беше малко и вагонетката вече беше потеглила, когато то се помъчи да я спре. Вагонетката го отхвърли към стената и полетя надолу по наклона; твърде късно шестима мъже се помъчиха да я догонят. Като набра инерция, вагонетката профуча на един завой и изхвръкна от релсите, блъсна се в подпорите и ги изби от мястото им. Падайки, гредите разпиляха натрупания от десетки години въглищен прах в тези стари галерии. Падналият в същото време електрически проводник се допря до вагонетката и блесна искра.
И както си бъбреше с шерифа, Хал изведнъж чу — или по-скоро усети — оглушителен трясък. Въздухът около него сякаш оживя и мощната въздушна вълна го просна на пода. Прозоречните стъкла влетяха в стаята, по главата му се посипаха парчета стъкла и таванска мазилка.
Полузамаян, Хал се помъчи да стане и видя, че шерифът лежи също на пода. Двамата събеседници се гледаха ужасени. Още не бяха успели да се привдигнат, когато над главите им затрещя — половината таван се срина отгоре им и в стаята щръкна една от гредите. Отвсякъде се разнасяха нови трясъци, сякаш беше дошъл краят на света.
С мъка се изправиха на крака, втурнаха се към вратата, отвориха я и едва успяха да отскочат назад, когато една грапава греда се изтърси пред тях в коридора.
— В мазето! — извика шерифът и изтича към задното стълбище.
Но още преди да заслизат, усетиха, че трясъците престанаха.
— Какво беше това? — попита задъхано Хал.
— Минна експлозия! — обясни шерифът. Секунди по-късно те отново се втурнаха към вратата.
Първото нещо, което видяха, беше огромен стълб от прах и дим. Той се виеше към небето пред замаяните им очи, разширяваше се все повече и повече, докато накрая около тях зацари нощ. Над селището все още се сипеха пепел и по-дребни отломки. Двамата продължаваха да гледат и когато си върнаха способността да разсъждават и си припомниха как изглеждаха нещата преди експлозията, изведнъж разбраха, че надстройката на шахта №1 е изчезнала.
— Хвръкнала, ей богу! — извика шерифът. Двамата изтичаха на улицата, погледнаха нагоре и видяха, че част от надстройката на шахтата се е стоварила върху покрива на затвора.
Дъждът от развалини беше престанал вече, но над улицата се стелеха облаци прах и двамата бяха почернели. Облаците ставаха все по-гъсти и накрая те почти не виждаха къде вървят. А заедно с мрака се възцари тишина, която след оглушителния трясък при експлозията изглеждаше мъртвешка.
Няколко мига Хал стоя зашеметен. Видя как от трошилнята се заточи непрекъснат поток от мъже и момчета, от всички улици затичаха жени, стари и млади, зарязали яденето на печката, бебетата в люлките… Влачейки след себе си по-големите деца, които пищяха, вкопчили се в полите на майките си, те се събраха на рояци около отвора на шахтата, който приличаше на димящ кратер.
Появи се Картрайт, главният надзирател. Той изтича към вентилационната. Котън също се запъти натам, последван от Хал. Вентилационната беше в развалини, огромният вентилатор беше отхвръкнал на стотина крачки встрани със смачкани перки. Хал все още беше невежа в миньорския занаят, за да схване изцяло какво означава това, но видя как шерифът и надзирателят се гледаха втрещени и чу възклицанието на първия:
