Хал почти беше забравил, че в селището има и друга шахта, в която работеха стотици мъже и момчета.
— Те дали знаят за експлозията? — попита той.
— Може и да са чули взрива, но няма да знаят какво е станало, а надзирателите няма да им кажат, преди да са извадили горе катърите.
Въпреки всичко, което беше видял в Норт Вали, Хал не можеше да повярва на нейните думи.
— Откъде знаеш това, Мери?
— Младият Ровета току-що ми каза. Бил там и го чул със собствените си уши.
Той втренчи поглед в нея.
— Да идем да видим — рече той и двамата закрачиха по главната улица на селището. Към тях се присъединиха и други — новината за тази нова беда вече беше се разпространила. Джеф Котън ги задмина в един автомобил и Мери възкликна:
— Казах ли ти! Видиш ли го, че се е запътил нанякъде, чакай да стане някаква мръсотия!
Стигнаха до надстройката на №2. Там се беше струпала голяма тълпа. Настроението беше метежно, жени и деца крещяха и ръкомахаха, заплашваха да влязат в канцеларията и да предупредят по телефона миньорите за опасността. Шерифът вече беше пристигнал и ги разблъскваше. Хал и Мери пристигнаха точно когато мисис Дейвид, чийто съпруг работеше в №2, размахваше юмруци пред лицето на Котън и му крещеше като дива котка. Той насочи револвера си срещу нея. Тук вече Хал не издържа и се хвърли напред, обзе го дива ярост.
Но Мери Бърк го спря, обхвана го с двете си ръце и го задържа насила.
— Не, не! — извика тя. — Назад, човече! Да не искаш да те убият?
Хал беше смаян от нейната сила. Смая го и последвалият изблик на нейните чувства: тя го наричаше смахнат глупак, каза му и още по-груби неща.
— Нямаш ли повече пипе от една жена? Да се хвърля така срещу дулото на револвера!
Кризата отмина бързо, защото мисис Дейвид отстъпи и шерифът скри оръжието. Но Мери продължаваше да гълчи Хал и се мъчеше да го отдалечи оттам.
— Хайде, тръгвай! Махай се оттук!
— Слушай, Мери, трябва да направим нещо!
— Нищо не можеш да направиш, разбираш ли! Имаш достатъчно ум да го разбереш. Няма да те оставя да се натикаш да те убият. Хайде, тръгвай!
И къде насила, къде с предумване тя сполучи да го отведе надолу по улицата.
Хал се мъчеше да си изясни обстановката. Наистина ли хората в №2 бяха в опасност? Възможно ли е надзирателите да рискуват така хладнокръвно? И то сега, когато пред очите им е още нещастието в другата шахта! Той не можеше да повярва, а пък и Мери, която вървеше до него, вече беше започнала да му обяснява, че всъщност няма истинска опасност за работниците, бяха я подплашили само жестоките думи на Алек Стоун.
— Не помниш ли, когато вентилационната галерия се беше повредила и ти сам беше помагал да изкарат катърите горе? Тогава не ти се стори нищо особено, сега е същото. Ще изкарат всички навреме!
Тя криеше истинските си чувства, за да запази него. Той се остави тя да го води, докато се мъчеше да измисли какво да прави. Мислеше си за хората в №2. Там бяха най-добрите му приятели: Джек Дейвид, Тим Рафърти, Ресмак, Андрокулос, Кловоски. Мислеше си как седят в подземния си затвор, дишат разваления въздух, повдига им се и припадат, та да могат да бъдат спасени катърите! От време на време спираше, а Мери го дърпаше напред и му повтаряше непрекъснато:
— Нищо не можеш да направиш! Нищо!
Сетне той пак се замисляше: какво наистина би могъл да направи? Само преди няколко часа беше скроил най-добрия си блъф на Джеф Котън и в отговор тикнаха под носа му дулото на револвера. Най- многото, което можеше да стори сега, е да привлече отново вниманието на Котън и да изхвръкне от мината.
28
Стигнаха до дома на Мери, до него беше домът на славянката, мисис Замбони, за която Мери му беше разказвала толкова забавни неща. Мисис Замбони беше раждала по едно бебе шестнайсет години, подред. Единайсет от децата бяха още живи. Сега мъжът й беше затрупан в №1 и тя бродеше по улиците като луда, а по-голямата част от домочадието я следваше по петите. От време на време тя спираше и виеше като бито животно, а децата подемаха този вой в различни тонове. Хал се спря и се вслуша в звуците, но Мери запуши ушите си с пръсти и избяга в къщи. Хал я последва. Тя се хвърли в един стол и избухна в истеричен плач. И Хал изведнъж разбра колко тежко преживява Мери тази ужасна история. Тя беше достатъчно ужасна и за него, но той беше мъж и имаше повече сили да понася подобни гледки. Мъжете намираха смъртта си в индустрията и на война, други мъже ги виждаха как умират и привикваха с това. Но жените бяха майки на тези мъже, те ги раждаха с мъки, грижеха се за тях, отглеждаха ги с безкрайно търпение — жените никога не могат да свикнат с такива гледки! А и женската съдба беше по-тежка. Мъжете умираха и толкоз, но жените се изправяха пред бъдещето с горчивите спомени, със самотната отчаяна борба за съществуване. Жените са тези, които трябва да гледат страданията на децата, да гледат как измират бавно поради лишения.
Съчувствието на Хал към всички страдащи жени се насочи към девойката до него. Познаваше нежното й сърце. Тя не беше загубила сега някого в мината, но някой ден щеше да загуби, и сега изживяваше мъките на това неумолимо бъдеще. Той я погледна — сгушила се на стола, тя триеше сълзите си с края на синята си басмена рокля. Тя му се стори неописуемо трогателна — като дете, на което са причинили страдание. От време на време тя изхълцваше, сякаш на себе си, по някоя и друга дума:
— О, бедните жени! Бедничките жени! Видя ли лицето на мисис Ноноч? Ако я пуснеха, би скочила в димящата шахта!
— Не се измъчвай така, Мери — помоли я Хал, сякаш това зависеше от нея.
— Остави ме! — извика тя. — Остави ме да се успокоя!
И Хал, който не беше се сблъсквал с истерия, остана да я гледа безпомощно.
— Мъката е повече, отколкото си мислех — продължи тя. — Където и да се обърнеш, виждаш жена с пламнали от мъка очи, която се пита дали някога ще види отново мъжа си! Или някоя майка, чието момче може би умира, а тя не може да направи нищо за него!
— Но и ти не можеш нищо да направиш, Мери! Само ще се изтерзаеш до смърт.
— Ти ли ми казваш това! — извика тя. — Ти, дето беше готов да се оставиш на Джеф Котън да те застреля, защото ти беше така болно за мисис Дейвид! Не, никой не може да понася такива гледки.
Той не можа да намери отговор, придърпа един стол и мълчаливо приседна до нея. След време тя постепенно се успокои, избърса сълзите си и втренчи мътен поглед през отворената врата към мръсната тясна улица.
Хал проследи погледа й. По улиците имаше купчини пепел и консервни кутии, две от измърляните деца на мисис Замбони ровеха с пръчки в купчина смет — може би търсеха нещо за ядене, или нещо за игра. Край улицата растеше изсъхнала занемарена трева, потънала във въглищен прах, както и всичко друго в селището. Каква картина! А очите на девойката никога не бяха се спирали на нещо по-хубаво. Ден след ден, целия си живот, тя гледаше все същата картина! Упреквал ли я беше той някога за мрачните й мисли? Та нима мъжете и жените можеха да бъдат весели в такава обстановка, да мечтаят за красота, да се стремят към висините на благородството и храбростта, към радостен труд за техните ближни! Над това място висеше заразата на отчаянието, самото място не беше нещо реално, то сякаш се привиждаше насън — ужасен, разкривен кошмар! То беше като тъмната бездна, която витаеше във въображението на Хал, на чието дъно мряха от задушаване мъжете и момчетата.
И Хал изведнъж разбра — искаше да се махне от Норт Вали! Да се махне на всяка цена! Това място бе изсмукало решителността му — бавно, ден след ден, гледката на мизерията и нищетата, на мръсотията и болестите, на глада, гнета и отчаянието, беше разколебала духа му, беше подронила деликатната постройка на неговите алтруистични теории. Да, той искаше да избяга — там, където блести слънцето, където расте зелена трева, където хората ходеха изправени, смееха се и бяха свободни. Искаше да затвори очите си за
