— Това ни довърши! — Картрайт не каза нито дума, но тънките му устни бяха стиснати, а в очите му се четеше страх.
Двамата мъже тичешком се върнаха при димящия отвор на шахтата и Хал ги последва. Сто, двеста жени се тълпяха тук, крещяха и сипеха въпроси една през друга. Наобиколиха шерифа, Картрайт, другите надзиратели, дори Хал и крещяха истерично на полски, чешки, гръцки. Хал заклати глава, защото не разбираше нищо. Жените застенаха в отчаяние, други зареваха. Някои продължаваха да се взират в димящия отвор на шахтата, други затваряха очи пред тази гледка или коленичеха, хълцайки, с прибрани молитвено ръце.
Постепенно Хал разбра целия ужас на катастрофата. Не ставаше въпрос за шума, дима и мрака, за обезумелите виещи жени, за нищо, което беше горе — ужасът беше долу, в димящата черна шахта. Там долу имаше хора! Хора, които Хал познаваше, с които беше работил и се шегувал; той беше отвръщал на техните усмивки, беше опознал тяхното ежедневие! Десетки, може би стотици от тях бяха сега долу, под краката му, някои мъртви, други ранени, осакатени. Какво ще правят? Какво ще сторят за тях тези тук, горе? Хал се помъчи да стигне до Котън, да му зададе въпроси, но шерифът беше обкръжен, обсаден.
Той блъскаше жените назад, увещаваше ги:
— Разотивайте се! Вървете си в къщи!
Какво? Да си идат в къщи? Когато мъжете им са долу, в мината? Жените се скупчиха още по-близо до него, викаха, умоляваха, пищяха.
— Махайте се! — повтаряше той непрекъснато. — Нищо не можете да направите! Сега още никой не може да направи нищо! Вървете си! Вървете си в къщи! — Наложи се да ги отблъсква със сила, за да не би при суетнята да полетят надолу в шахтата.
Накъдето и да погледнеше, Хал виждаше обхванати от скръб женски фигури, неподвижни, втренчили поглед пред себе си като хипнотизирани; или седнали, люлеейки тяло насам-натам; или коленичили, с вдигнати за молитва лица, притиснали до себе си уплашените деца. Видя една австрийка — патетично бледо младо създание, пребрадено с одърпан сив шал; тя протягаше ръце и викаше: „Майн ман! Майн ман!“. Сетне скри лицето си с шала и гласът й замря в отчаян стон: „О, майн ман! О, майн ман!“. Тя се обърна, залитайки, сякаш беше получила смъртоносна рана. Хал я проследи с поглед. Нейният стон, повтарян наоколо непрекъснато, стана лайтмотивът на тази симфония на ужаса.
Беше чел в сутрешните вестници за катастрофи в мините. Но тук думата катастрофа оживяваше, ставаше нещо от плът и кръв. Непоносимото в случая беше безсилието — неговото и на целия свят. Това безсилие му ставаше все по-ясно от възклицанията на Котън и от отговорите, които той получаваше от миньорите. Беше ужасно, невероятно — но беше факт! Трябва да потърсят нов вентилатор, трябва да чакат да дойде, трябва да го монтират и да го пуснат в действие, трябва да чакат часове наред, докато димът и газът изчезнат от главните галерии в мината. А дотогава не можеха да направят нищо, абсолютно нищо! Онези вътре ще чакат. Онези, които не са били убити при самата експлозия, ще се промъкнат в по- отдалечените забои и ще се барикадират срещу смъртоносния за душлив газ. Те ще чакат — без храна и вода, само с глътки съмнително чист въздух — ще чакат, докато спасителната команда стигне до тях!
26
На моменти в цялата тази бъркотия Хал разбираше, че се мъчи да си припомни кои от познатите му работеха в шахта №1. Той самият работеше в №2 и естествено познаваше повече работници от нея. Но познаваше някои и от първата шахта — например стария Рафърти, бащата на Мери Бърк, и поне един от групата за контрольора, Замиеровски. Хал изведнъж, видя пред себе си лицето на дребния търпелив поляк, който се усмихваше толкова добродушно, когато американците се мъчеха да произнасят името му. И старият Рафърти, с многобройната му челяд и с жалките му усилия да не загуби благоволението на шефовете! И бедният Патрик Бърк, когото Хал ни веднъж не бе видял трезвен, сигурно сега беше трезвен — ако още е жив!
Сетне в тълпата Хал срещна Джери Минети и разбра, че между останалите долу е и Фаренцена — италианецът, чиято „фанциула“ си беше поиграла с него. Долу бе останал и Юда Апостоликос, взел със себе си трийсетте сребърника в това място на смъртта!
Хората, както и Хал, се мъчеха да установят липсващите, като задаваха въпроси на другите и правеха списъци. Тези списъци претърпяваха промени, в някои случаи при драматични обстоятелства. Гледаш хълцаща жена, вдигнала престилка към очите си. Изведнъж вдигне глава, изпищи пронизително и се хвърли на врата на някой мъж. А на Хал му се стори, че вижда дух, когато сред група хора изведнъж разпозна Патрик Бърк. Той приближи групата и чу разказа на стария: как някакъв „жабар“ му откраднал подпорите, как той излязъл горе да вземе нови подпори и така си спасил живота, а крадецът останал долу — така, провидението наказва мерзавците в мината!
Хал попита Бърк дали се е обадил на семейството си. Да, той изтичал в къщи, но не намерил никого. Хал започна да си пробива път в тълпата, търсейки Мери, сестра й Джени или брат й Томи. Продължи да търси и след като му хрумна, че семейството на безнадеждния пияница може и да не е чак толкова доволно от намесата на провидението.
Срещна Олсън, който едва се беше отървал. Той работеше горе, близо до асансьора. Катастрофата не беше нещо ново за организатора, който работеше по мините от осемгодишна възраст и беше видял много нещастия. Той започна да обяснява на Хал със сух и безизразен глас. По закон всяка мина трябва да има известен брой изходи, както и спасителен изход със стълба. Но изкопаването на такива изходи струва доста пари.
Засега причината за експлозията беше неизвестна, но облаците коксов прах говореха, че е предизвикана от прахта. Всеки, който бе влизал в мината и бе видял сухия прах, можеше да си представи какво ще намерят, когато слязат долу и издирят „причината“ и нейните последствия. Трябваше да се пръска редовно с прах от кирпич, но по такива въпроси надзирателите решаваха сами.
Хал слушаше само донякъде тези обяснения. Всичко това му беше твърде ново, твърде ужасно. Какво значение има чия грешка е било? Нещастието беше станало, въпросът сега беше как да се помогне. Между изреченията на Олсън той дочуваше писъците на задушаващите се в тъмната бездна мъже и момчета, чуваше стенанията на жените, които долитаха като биещи се в далечен бряг вълни, или приглушеното като под сурдинка „О, майн ман! О, майн ман!“
Пак попаднаха на Джеф Котън. С помощта на шестима мъже той отблъскваше тълпата от отвора на шахтата и опъваше около него бодлива тел, за да ги задържи. Вършеше това без всякаква деликатност, помисли си Хал, но изпадналите в истерия жени безспорно са отегчителни. Котън отговаряше на отчаяните им въпроси:
— Да, да! Чакаме нов вентилатор. Правим всичко, каквото можем, казвам ви. Ще ги извадим. Вървете си у дома и чакайте.
Но, разбира се, никой не искаше да си върви. Та как би могла жената да си стои в къщи и да си гледа както обикновено готвенето или прането, когато мъжът й може би се задушаваше под земята? Тя поне можеше да стои до шахтата, да бъде колкото се може по-близо до него! Някои от жените стояха там неподвижни с часове, други бродеха по улиците и питаха едни и същи хора по няколко пъти дали не са срещнали техните близки. Някои, като Патрик Бърк, неочаквано се оказаха горе, нима не беше възможно и с някой друг да стане така.
27
Следобеда Хал срещна Мери Бърк на улицата. Доста преди това тя беше намерила баща си, който вече беше отишъл в пивницата на О’Калахън да отпразнува милостта на провидението спрямо него. Сега Мери беше разтревожена от по-сериозни въпроси. Шахта №2 беше в опасност! Експлозията в №1 е била толкова мощна, че е извадила от строя вентилаторната на №2, която се намираше почти на една миля от нея. Вентилаторът беше спрял, но когато някои бяха отишли при Алек Стоун да разреши на хората да излязат, Стоун беше отказал.
— Какво мислиш, че им казал? — извика Мери. — Какво? — „По дяволите работниците, спасете катърите!“
