да изпратиш сумата. Виж сметката му в магазина. И бързай, защото чакаме. Той се е разбързал да напуска.
Отново остави слушалката.
— Кажете — попита Хал, — дадохте ли си толкова труд и за Майк Сикориа?
Мълчание.
— Бих ви предложил да ми изплатите част от заплатата във фишове. Искам да ги имам за спомен.
Мълчанието продължаваше.
— Знаете ли — продължи да му досажда затворникът, — изплащането на заплатите във фишове е забранено със закон.
Това подтикна шерифа към отговор:
— Ние не плащаме във фишове.
— Правите го, човече! Знаете, че го правите!
— Правим го, когато искат аванс.
— По закон трябва да им плащате два пъти месечно, а вие не спазвате това. Плащате им веднъж в месеца, а ако междувременно някой има нужда от пари, предлагате му тази имитация на пари.
— Ако това ги устройва, какво си ги зажалил?
— А ако не ги устройва, качвате ги на влака и ги отпращате?
Шерифът седеше мълчаливо и барабанеше нервно с пръсти по бюрото.
— Котън — подхвана отново Хал, — искам да се просветя и бих искал да ми обясните нещо — един психологически проблем. Когато човек върши подобни сделки, как гледа на тях в душата си?
— Ще ме прощаваш, момко — рече шерифът, — но започваш да ставаш досаден.
— О! Но нали ни предстои пътуване с автомобил! Няма да мълчим през целия път, я! — Сетне Хал добави, ласкателно: — Вижте, аз наистина се интересувам. Пък може и да ме спечелите на своя страна.
— Не! — отсече бързо Котън. — Не ща да се залавям с такива неща!
— Защо не?
— Защото не мога да се меря с теб по бъбривост. Слушал съм ви вас, агитаторите, всички си приличате: мислите, че светът се върти с приказки, ама не е така.
Постепенно Хал разбра, че не е стигнал доникъде в дуела си с шерифа. Беше положил всички усилия: беше спорил, заплашвал, лъгал, стигна дори дотам да му пее песни! Но шерифът сега ще го експедира и толкоз!
Беше поддържал спора просто защото се налагаше да чака автомобила, пък и защото беше изтърпял унижения и искаше да излее яда и разочарованието си. Но сега изведнъж млъкна. Вниманието му беше привлечено от думите на шерифа: „Мислите, че светът се върти с приказки!“ Братът на Хал винаги използуваше точно тези думи! Шерифът каза също: „Вие, агитаторите!“. Години наред, брат му го дразнеше със същото: „Ще се превърнеш в един от онези агитатори!“. На което Хал отговаряше с момчешка упоритост: „А защо не!“. И ето че сега шерифът го наричаше агитатор, съвсем сериозно, без да се извинява, без това да е смекчено от някаква кръвна връзка помежду им. Той повтори думите: „Ето с какво ме дразните вие, агитаторите: идвате тук и се мъчите да насъскате хората…“.
Значи такъв беше Хал в очите на компанията „Дженеръл фюъл“! Беше дошъл тук с намерението да бъде зрител, да стои на палубата на парахода и да наблюдава океана на социалната нищета. Той обмислеше предварително така внимателно всяка своя стъпка! Беше се помъчил просто да бъде контрольор, нищо повече! Беше казал на Том Олсън, че не иска да се занимава с профсъюзна работа, хранеше недоверие към профсъюзните организатори, към агитаторите от всякакъв вид — заслепени, безотговорни хора, които обикаляха и подклаждаха опасни настроения. Постепенно започна да се възхищава от Том Олсън, но това отстрани само част от предубежденията му. Олсън беше просто един от агитаторите, а не цялата тази сбирщина!
Но колкото и внимателно да се отнасяше към компанията, той не постигна нищо. Пропаднаха и всички му усилия да убеди шерифа, че той е от висшата класа. Въпреки „добрите обноски“ на Хал, шерифът беше казал: „Вие, агитаторите!“ По какво съдеше той, недоумяваше Хал. Нима той, Хал Уорнър, беше заприличал на един от онези заслепени, безотговорни хора? Време беше да се поогледа самокритично!
Нима толкова много го бяха изменили двата месеца черна работа в земните недра? Тази мисъл положително не беше приятна на някогашния любимец на дамите. Нима и той говореше вече като другите — той, изкусния ласкател! Шерифът му каза, че е „бъбрив“. Хал наистина говори доста много. Но какво друго очакваше онзи, след като го беше хвърлил в затвора за две нощи и един ден в компанията само на мрачните му мисли за неправдите! Така ли се създаваха истинските агитатори — затворени в компанията само на мрачните им мисли за неправдите?
Хал си спомни мислите си в затвора. Беше озлобен, беше му все едно дали Норт Вали ще изпадне под влиянието на профсъюзите. Но всичко това беше само настроение — подобно на онова, с което отвръщаше на брат си; това беше затворническа психика, част от неговия летен курс по практическа социология. Беше забравил всичко това, но изглежда, то го беше впечатлило по-дълбоко, отколкото си мислеше. Настроението бе изменило дори външността, му! Беше заприличал на агитатор и говореше като такъв! Беше станал „безотговорен“ и „заслепен“.
Да, така беше! Цялата тази мръсотия, невежество, болестите, това мошеничество и потисничество, осакатяването на тялото и душата на човека в каменовъглените мини на Америка — всичко това не съществуваше, то беше халюцинация на болен мозък! Това твърдяха братът на Хал и шерифът, твърдеше го и целият свят. Шерифът, брат му и целият свят не могат да бъдат „заслепени“! А когато им заговориш за тези условия, свиват рамене, наричат те „мечтател“, „мърморко“, твърдят, че си „мръднал“ или пък се гневят и лютят, почват да те обиждат и свършват с „Вие, агитаторите!“
24
Шерифът на Норт Вали беше така „проагитиран“, че не го свърташе на едно място. Всички ядове и тревоги на неспокойния му живот се стекоха в ума му и той закрачи насам-натам и заговори, без да го интересува дали Хал го слуша.
— Мината бъка от мръсни италианци! Не разбират никакъв цивилизован език, в главата си имат само една мисъл — да кръшкат от работа при всеки удобен случай, да пълнят вагонетките с шисти и камъни и да стоварят вината за това на някой друг, а после да идат да се натаралянкат. Не работят честно, не се бият честно — гледат да ти забият нож в гърба! А вие, агитаторите, сте седнали да им съчувствувате! Защо по дяволите идват в нашата страна, щом като не я харесват повече от родината си?
Хал и преди беше чул този въпрос. Но тъй като все още чакаха автомобила, пък и сега вече беше сигурен, че е агитатор, реши да създаде на шерифа колкото се може повече неприятности.
— Причината е достатъчно ясна — възрази той. Та нима компанията не използува агенти в чужбина, които им разправят за чудесните заплати, които ги очакват в Америка?
— Та не ги ли получават? Тройно по-големи от това, което ще спечелят в родината си!
— Да, но каква им е ползата. Има един факт, за който компанията мълчи: че скъпотията тук е по-голяма от заплатите. Внушават им също, че Америка е страната на свободата. Те идват с надеждата за по-добро бъдеще за себе си и за децата им. А тук се сблъскват с един шериф, който е скаран с географията, който мисли, че Скалистите планини са някъде в Русия!
— Чувал съм тия приказки! — възрази другият. — И аз като хлапе размахвах звездното знаме. Но слушай, тук копаем въглища, а това не ти е като да празнуваш Четвърти юли. Някои набожници прокараха закон да не се работи в неделя. И какво стана? Работниците имат на разположение цели трийсет и шест часа да се натряскат така, че в понеделник не могат да работят!
— Това сигурно може да се оправи, Котън! Защо компанията не откаже да дава под наем сгради за пивници?
— Боже мой! Мислиш, че не сме опитвали? Слизат за пиячка в Педро и се връщат с толкова, колкото могат да носят — в стомасите си и в бутилките. Ако забраним и това, нашите работници ще идат на работа в други мини, където ще харчат парите си на воля. Не, момко, с такъв добитък човек може да се оправи само с камшика! А за това трябва здрава ръка, трябва мъж като Питър Хариган. Ако искаме да има въглища,
