прахта и пушека на това противно селище, да не чува повече мъчителното вайкане на жените: „О, майн ман! О, майн ман!“.
Погледна девойката, която продължаваше да се взира пред себе си, приведена напред, с безпомощно отпуснати на коленете ръце.
— Мери — рече той, — трябва да се махаш оттук! Това не е място за момиче с нежно сърце. Изобщо не е място за хора!
Тя го погледна тъжно.
— Та нали аз увещавах теб да се махаш. Повтарям ти го, откакто си дошъл тук! Сега май разбираш какво искам да кажа.
— Да, разбирам — рече той, — и искам да си отида. Но искам и ти да си вървиш.
— Мислиш ли, че ще имам някаква полза, Джо? Че ще има някакъв смисъл да се махна? Ще мога ли някога да забравя това, което видях днес? Бих ли могла след всичко това да бъда някога истински, честно щастлива?
Хал се помъчи да й вдъхне увереност, но самият той съвсем не беше уверен. А как ще бъде с него? Дали след всичко това ще смята, че има право на щастие? Би ли изпитал отново задоволство от приятния и удобен живот, като знае върху колко много мъки е изграден? Върна се в мислите си към този друг свят, в който безгрижните, жадни за удоволствия хора се стремяха да удовлетворят желанията си. И изведнъж разбра, че всъщност не толкова искаше да се махне оттук, а по-скоро да доведе тук онези хора, да ги доведе макар и за ден, за час само, та и те да чуят този хор от вайкащи се жени!
29
Мери накара Хал да се закълне, че няма да се бие с Котън, след което отидоха към №2. Там завариха, че изкачват на повърхността катърите, а надзирателите обещаваха, че в най-скоро време ще започнат да изкачват работниците. Всичко беше наред, нямаше никаква опасност! Но въпреки обещанието му, Мери се страхуваше да се довери на Хал и затова го убеди да се върнат в №1. Там току-що беше пристигнала от Педро спасителна кола с лекари и медицински сестри. Докарали бяха и няколко „шлема“. Тези „шлемове“ бяха странни на вид херметически маски, снабдени с кислород за час или повече, които се надяваха над главата и раменете и се привързваха. Екипираните с тях мъже сядаха в една голяма кофа, която спускаха в шахтата с хаспел. От време на време мъжете в кофата подръпваха едно сигнално въже, за да покажат горе, че още са живи. Първият от тях, който се върна, съобщи, че близо до дъното на шахтата лежат хора, но, изглежда, всички са мъртви. Долу се виел гъст черен дим — признак, че в шахтата има пожар, така че не можеше да се направи нищо повече, докато не бъде монтиран вентилаторът. Като сменят посоката на въртене на вентилатора, можеха да изсмучат дима и газовете от шахтата.
Бяха уведомили за нещастието щатския инспектор по мините, но той бил болен и щял, да изпрати един от своите заместници. По закон този служител трябваше да поеме ръководството на спасителните операции, но Хал забеляза, че неговото идване никак не заинтересува миньорите. Задължението на инспектора беше да предотврати нещастието, а той не бе сторил това. Сега ще прави това, което компанията поиска от него.
Някъде след здрач от №2 започнаха да излизат и работниците. Чакащите край отвора на шахтата жени с радостни викове започнаха да се хвърлят на вратовете им. Хал видя как другите жени, чиито мъже бяха в №1 и може би никога нямаше да излязат, стояха и наблюдаваха тези срещи с тъжни, плувнали в сълзи очи. Между излезлите от шахтата беше и Джек Дейвид. Хал придружи двамата до дома им, като по пътя слушаше проклятията, които мисис Дейвид сипеше по адрес на Джеф Котън и Алек Стоун. За Хал това беше урок по класово съзнание. Дребната женица от Уелс повтаряше непрекъснато думите на надзирателя „По дяволите работниците, спасете катърите!“ — повтаряше ги отново и отново, сякаш им се радваше като на произведение на изкуството, което резюмираше идеално отношението на надзирателите към работниците! Хал разбра по-късно, че мнозина повтаряха тези думи. Те плъзнаха по цялото селище, а след няколко дни и по целия окръг. В окръга смятаха, че тези думи обобщават отношението на собствениците на мините към миньорите.
След като преживя първия шок от нещастието, Хал поиска да вникне по-добре в нещата и заразпитва Големия Джек, който беше сериозен и начетен мъж и беше мислил по всички въпроси, свързани с индустрията. С бавния си и спокоен начин на изложение той обясни на Хал, че честите нещастия в мините в този район не се дължат на някакви специални трудности при експлоатацията на мините, на високата експлозивност на газовете или на сухия въздух. Те са просто резултат от нехайността на ръководителите, от това, че не зачитат законите за охрана на труда на миньорите. Трябва да има „по-хапливи“ закони, например закон, според който семейството на всеки убит в мината работник да получава хиляда долара, независимо от това кой е виновен за нещастието. Тогава собствениците бързо ще се разтичат и ще намерят рецепти за „необикновените“ опасности!
При сегашното състояние на нещата те знаеха, че колкото и голяма да е вината им, могат да се отърват с незначителни загуби. Адвокатите на компанията сигурно вече бяха тук и още преди да бъдат извадени първите трупове, те ще са започнали да уреждат споровете със семействата. Ще предложат на някоя вдовица билет за връщане до родината й, ще дадат на цяло семейство осиротели деца петдесет, може би сто долара — ако искат, да ги вземат, ако не искат — здраве. От съда не можеше да се очаква нищо, подобни дела са толкова безнадеждни, че човек дори не можеше да намери адвокат да се заеме с тях. Това беше една от реформите, в която компаниите вярваха, завърши саркастично Големия Джек. Те бяха лишили от работа нечестните адвокати!
30
Нощта и следващият ден преминаха в мъчително очакване. Вентилаторът пристигна, но трябваше да бъде монтиран, преди да се предприеме каквото и да било. Тъй като от отвора на шахтата продължаваха да се вият черни колони от дим, отворът беше закован с дъски и плътно. Според надзирателите това беше необходимо, но на Хал то се стори върха на ужаса — да затвориш хората в отровните газове!
Имаше нещо много мъчително в мисълта за затворените долу в мината хора. Те бяха точно под нозете на Хал, но беше невъзможно да се стигне до тях, да се влезе във връзка с тях по някакъв начин! Хората от повърхността се стремяха към тях, а онези отдолу жадуваха да излязат горе. Беше невъзможно човек да ги забрави дори за минута. Както говореха, хората потъваха в мисли и се втренчваха в пространството, сред тълпата някоя жена изведнъж ще скрие лице в ръцете си и ще избухне в сълзи, за да бъде последвана от всички други.
Малцина в Норт Вали спаха през тези две нощи. Събираха се на опечалени групи по домовете си или по улиците. Разбира се, домакинската работа трябваше да се свърши, но всеки вършеше само най- необходимото. На децата не им се играеше, те стояха бледи и мълчаливи, като съсухрени възрастни хора, презрели в познанието на мъката. Нервите на всички бяха опънати, самообладанието им висеше на косъм.
Подобно състояние неминуемо водеше до изобилие от фантазии и слухове, поощряваше онези, които бяха склонни да виждат разни знаци и предзнаменования — някои виждаха духове, други изпадаха в транс, ставаха ясновидци или получаваха други тайнствени дарби. Живеещите в по-отдалечените части на селището започнаха да твърдят, че чули експлозии под земята — няколко бързо следващи един след друг взривове. Хората отдолу сигнализирали с динамитни експлозии!
На втория ден Хал седеше с Мери Бърк на прага на нейния дом. Вътре лежеше старият Патрик, открил тайната на забвението в пивницата на О’Калахън. От време на време откъм колибата на мисис Замбони, която беше там с челядта си, долитаха нейните стонове. Мери беше ходила там да нахрани децата, защото обезумялата от мъка майка ги оставяше да гладуват и да реват. Самата Мери беше съсипана, свежият ирландски цвят на лицето й беше повехнал, устните й бяха обтегнати и присвити. Двамата седяха един до друг мълчаливо, защото нямаше какво друго да говорят, освен за нещастието, а за него бяха казали всичко, каквото имаше да се каже. Хал замислено гледаше Мери.
— Слушай, Мери — рече той накрая. — Когато свърши тази история, ти наистина трябва да се махнеш оттук. Премислих всичко — имам приятели в Уестърн сити, които ще ти намерят работа, за да можеш да се
