погрижиш за себе си, а и за брат ти и за сестра ти. Ще отидеш ли?
Но тя не отговори. Продължаваше да се взира безизразно в малката мръсна улица.
— Наистина, Мери — продължи той, — не навсякъде животът е толкова ужасен, както е тук. Отпътувай! Зная, че е трудно да повярваш, но ще забравиш всичко. Хората страдат, но и страданието има край. Такава е човешката природа, кара хората да забравят.
— Тя е такава, че ме смаза.
— Да, Мери. Отчаянието може да се превърне в болест, но с теб не е така. Просто си преуморена. Ако само се пораздвижиш… — Той се пресегна и хвана ръката й закачливо. — Горе главата, Мери! Ти ще се махнеш от Норт Вали.
Тя се обърна и го изгледа.
— Дали? — попита тя равнодушно и продължи да го изучава с поглед. — Кой си ти, Джо Смит? Какво правиш тук?
— Работя в мината — разсмя се той, като все още се мъчеше да я развлече.
Но тя продължи все така сериозно.
— Зная, че не си никакъв работник. И непрекъснато ми предлагаш помощ, разправяш ми какво можеш да сториш за мен! — Тя млъкна и по лицето й се изписа познатото упорито изражение. — Джо, ти и представа си нямаш какво чувствувам сега. Готова съм да извърша нещо отчаяно. По-добре ме остави на мира, Джо!
— Струва ми се, че разбирам, Мери. Едва ли бих могъл да те виня за каквото и да било.
Тя нетърпеливо го прекъсна:
— Наистина ли, Джо? Сигурен ли си? Тогава, ето какво — искам да чуя истината от теб. Искам да поговориш с мен за това честно.
— Добре, Мери. За какво става дума?
Но дързостта й внезапно изчезна. Тя сведе очи и той видя как пръстите й нервно подръпват една гънка от роклята.
— За нас, Джо — рече тя. — Понякога си мисля, че ме харесваш, мисля си, че ти е приятно да бъдеш с мен — не защото ме съжаляваш, а заради самата мен. Не съм сигурна, но просто не мога да не мисля, че е така. Така ли е?
— Така е — рече той малко несигурно. — Наистина те харесвам.
— Значи ли това, че не желаеш през цялото време онова, другото момиче?
— Не, не е така.
— Можеш да харесваш две момичета наведнъж?
Хал не знаеше какво да каже.
— Струва ми се, че мога, Мери.
Тя отново вдигна очи и го загледа.
— Ти ми разказа за другото момиче и аз си мислех дали с това не искаш само да се отървеш от мен? Може би вината е моя, но просто не мога да си наложа да повярвам в това друго момиче, Джо!
— Грешиш, Мери — рече той бързо. — Това, което ти казах, е истина.
— Може и тъй да е — каза тя, но по гласа й пролича, че никак не е убедена. — Напускаш я, не ходиш при нея, не я виждаш — трудно е човек да повярва, че ще правиш така, ако беше много близък с нея. Просто си мисля, че не я обичаш както трябва. А и сам казваш, че ме харесваш малко. Та си помислих… чудя се…
Спря и се насили да издържи погледа му.
— Мъча се да си обясня всичко това! Зная, че искам твърде много, Джо. Ти стоиш къде по-високо от мен, имаш право да очакваш повече от една жена…
— Не е това, Мери!
Но тя го прекъсна:
— Зная, че е така! Мъчиш се само да щадиш чувствата ми. Зная, че си нещо повече от мен! Мъча се да държа главата си високо, старая се от дълго време да не губя самообладание. Опитвала съм дори да бъда весела, казвала съм си, че не искам да бъда като мисис Замбони и вечно да се оплаквам. Но каква файда да се самозалъгваш! Ходих на черква и чух преподобния Спрагс да разправя на хората, че богатите и бедните са равни в очите на Всевишния. Може и тъй да е, но аз не съм бог и никога няма да се правя, че не ме е срам да живея в място като това.
— Сигурен съм, че бог няма никакъв интерес да те държи тук…
Тя го прекъсна:
— Най-трудно ми е да понасям всичко това тук, като зная, че по света има толкова чудесни неща, а човек никога не може да ги има! Все едно да ги гледаш през стъкло, като на витрината на магазина. Помисли си само, Джо Смит, веднъж в една църква в Шеридън чух една дама да пее чудесно. Един-единствен път в живота ми! Можеш ли да си представиш какво значеше това за мен?
— Да, Мери, мога.
— Но още преди години си обясних всичко това. Знаех каква цена трябва да плаща една работничка за такива неща и си казах: няма да си позволявам да мисля за тях. Мразех това място, исках да се махна… Но можеш да сториш това само по един начин — да се оставиш някой мъж да те отведе! Затова останах тук. Останах си честна, Джо. Искам да ми повярваш.
— Разбира се, Мери.
— Не, никакво „разбира се“! Това значи да се бориш с изкушенията. Колко пъти съм поглеждала Джеф Котън и съм си мислела от какви неща имам нужда! И съм минавала без тях! Но ето че идва нещо, което жената желае повече от всичко друго на тоя свят!
Тя помълча, но само за миг.
— Казват ти да обикнеш човек от твоята класа. Тъй ми каза и мама преди смъртта си. Ами ако не стане така? Ако седнеш и си помислиш какво значи да раждаш бебета едно след друго, докато се износиш и капнеш — както стана с мама? Ами ако умееш да цениш учтивостта… да ти е присърце интересният разговор! — Тя изведнъж сключи умолително ръце пред себе си. — Ах, Джо, ти си толкова различен, толкова различен от всички останали тук! И разговорът, и движенията ти, и игривият ти поглед! Няма миньор с такъв поглед, Джо. Сърцето ми сякаш спира, като ме погледнеш! — гласът й секна и Хал видя, че тя се мъчи да се овладее. След миг тя възкликна предизвикателно: — Но те ти разправят: внимавай, да не си посмяла да обикнеш такъв човек, само дето ще си умреш от мъка!
Настъпи мълчание. Любителят социолог нямаше под ръка никакво решение на този проблем — нямаше отговор нито на абстрактния въпрос, нито на конкретната молба!
31
Мери се насили и продължи:
— Ето как си обясних тази работа, Джо. Казах си: „Ти обичаш този човек и ти търсиш само любовта му — нищо друго! Ако той има положение в обществото, само дето ще му пречиш — а ти не искаш да правиш това. Не искаш името му, нито приятелите му или каквото и да било — искаш само него!“. Чувал ли си някога такова нещо? — страните й пламнаха, но тя продължи да го гледа.
— Да — отвърна той тихо.
— А какво ще кажеш? Честно ли е? Преподобният Спрагс сигурно ще каже, че нечестивият ме изкушава, отец О’Тормън в Педро ще го нарече смъртен грях. Може би и двамата имат право… не зная. Зная само, че не мога да издържа повече! — Очите й се наляха със сълзи и тя изведнъж извика: — О, Джо, отведи ме оттук! Отведи ме и ми дай възможност да живея! Няма да искам нищо, никога няма да ти преча, ще работя за теб, ще готвя, ще пера, всичко ще правя, ръце няма да ми останат. Или ще ида да работя другаде, да си изкарвам прехраната. Мога да ти обещая това — ако някога ти омръзна и поискаш да ме оставиш, няма да чуеш от мен никакво оплакване!
Това не беше преднамерен апел към неговия разум, тя седеше пред него и го гледаше откровено през сълзи, и на него му беше още по-трудно да й отговори.
Какво би могъл да й каже? Той почувствува в себе си предишния опасен порив да вземе девойката в обятията си и да я утеши. Когато най-сетне заговори, с мъка овладя гласа си.
