познавам вашата дама. Ако съобщите за вестника си, че в компанията на Хариган се намира мис Джеси Артър, няма да сте далеч от истината.
— Не мога да рискувам дори и с проницателни догадки. За дъщерята на Робърт Артър ли говориш?
— За пряката наследница на банковата къща „Артър Санс“. Случайно я зная.
— Откъде?
— Работех в един колониал; тя понякога идваше там.
— Къде?
— „Петерсън & Ко“ в Уестърн сити.
— Аха! И ти й продаваше бонбони?
— Сушени фурми.
— И сърчицето ти тупаше така, че не можеш да преброиш рестото?
— Няколко пъти съм й връщал повече.
— И си се чудил дали е толкова добра, колкото и красива. Един ден си тръпнел в надежда, на другия ден те е обхващало разочарование и цинизъм, докато накрая си се предал на отчаянието и си избягал да работиш в мината!
Двамата се разсмяха, а след тях и Маккелър и Едстрьом. Но Кийтинг скоро си върна сериозността.
— Трябва да поработя над това! Трябва да измъкна нещо от тази компания за катастрофата. Помислете си само какъв материал става!
— А как ще го направите?
— Не зная. Зная само, че трябва да опитам. Ще кисна около влака, може би ще успея да заговоря някой от прислужниците.
— Интервю с прислужника на царя на въглищата! — ухили се Хал. — Какви чувства вълнуват човек, когато оправя леглото на мултимилионера!
— И какви чувства изпитва друг, когато продава сушени фурми на дъщерята на банкер! — върна му го Били.
Но изведнъж дойде ред на Хал да стане сериозен.
— Слушайте, мистър Кийтинг — рече той, — защо не оставите на мен да интервюирам младия Хариган?
—
— Да! Аз съм най-подходящият човек… един от неговите миньори! Аз помагам при трупането на неговите пари, нали? И аз съм този, който ще му разкажа за Норт Вали. — Хал видя, че репортерът го зазяпа развълнувано и продължи: — Вече бях при окръжния прокурор, при, мировия съдия, при окръжния съдия, при кмета и при началника на полицията. Защо пък да не ида и при собственика?
— Дявол да го вземе! — извика Били. — Дързост не ти липсва!
— И аз мисля, така — отговори спокойно Хал.
Другият рипна от стола в луд възторг.
— Тръгваме ли?
— Готов съм — рече Хал.
— Сериозно?
— Естествено.
— В тези дрехи?
— Разбира се. Аз съм един от неговите миньори.
— Няма да стане — възрази репортерът. — Ако не си добре облечен, няма да можеш да припариш до него.
— Сигурен ли сте? В тези дрехи мога да мина и за железопътен монтьор. Ако има повреда в някой от вагоните… да кажем, тръбите?
— Но дали ще измамиш кондуктора или прислужника?
— Може би ще успея. Да се опитаме. Кийтинг помисли малко, сетне каза:
— Всъщност, няма значение дали ще успееш или не — материал ще се получи дори от самия опит. „Един от робите на сина на въглищния цар се обръща към него! Коравото сърце на плутокрацията отхвърля зова на работника!“
— Да — рече Хал, — но аз наистина смятам да се добера до него. Смятате ли, че вече се е върнал във влака?
— Тръгваха натам, когато се разделих с тях.
— А къде е влакът?
— Разбрах, че бил на двеста-триста метра източно от гарата.
Маккелър и Едстрьом следяха с увлечение този интересен разговор.
— Та това е точно зад моя дом — рече първият.
— Композицията е къса — добави Кийтинг, — четири салон-вагона и един товарен. Лесна е за разпознаване.
Старият шотландец изрази едно опасение:
— Трудното ще е да се измъкне оттук. Струва ми се, че те нямат намерение да те изтърват нощес.
— Бога ми, така е! — възкликна Кийтинг. — Твърде много бъбрим, да минем към действия. Мислиш ли, че наблюдават задната врата?
— През целия ден — потвърди Маккелър.
— Вижте — намеси се Хал, — имам една идея. Досега не са пречили на вашите движения, нали, мистър Кийтинг?
— Да.
— На вас също, мистър Маккелър?
— Да, засега.
— Да кажем, че ми заемете вашите патерици? Кийтинг възкликна радостно:
— Ето това ни трябва!
— Ще взема вашето палто и шапка — добави Хал. — Наблюдавал съм движенията ви и смятам, че мога да ги имитирам. А виж, мистър Кийтинг не могат да го сбъркат.
— Били шишкото! — разсмя се репортерът. — Хайде, на работа!
— През същото време аз пък ще изляза от предната врата — предложи Едстрьом. Старческият му глас трепереше от вълнение. — Може би това ще отвлече донякъде вниманието им.
11
Разговорът се водеше горе, в стаята на Маккелър. Те станаха и тръгнаха към стълбите. В този момент, на предната врата се позвъни. Четиримата се спряха и се спогледаха.
— Ето ги! — прошепна Кийтинг.
Маккелър се отпусна в един стол и подаде патериците на Хал.
— Шапката и палтото са в предната стая — рече той бързо. — Опитай да ги вземеш! — Тонът му беше енергичен, но и неговият глас трепереше. Вече не беше млад и приключенията не го радваха.
Хал и Кийтинг се втурнаха надолу по стълбите, последвани от Едстрьом. Хал облече палтото, сложи шапката и с Кийтинг тръгнаха към задната врата, а в същото време Едстрьом отвори предната.
Задната врата водеше в един двор, а оттам през странична врата се излизаше на тясна уличка. Сърцето на Хал затупа учестено, когато заподскача с патериците. Трябваше да имитира бавните движения на Маккелър. Кийтинг, който крачеше редом с него, се разприказва и заобяснява спокойно на „мистър Маккелър“, че „Газет“ е вестник, който придава голямо значение на каузата на народа и е длъжен да излага винаги становището на народа по всички обществени въпроси. Разговаряйки, те минаха през вратата и излязоха на уличката.
Някаква фигура се отдели от сянката и тръгна към тях. Мъжът мина на три крачки от Хал, като се взираше внимателно в него. За щастие, тази вечер нямаше луна. Хал не виждаше лицето на непознатия и се надяваше, че и той не вижда неговото.
Междувременно Кийтинг продължи разговора:
— Виждате ли, мистър Маккелър, понякога е трудно да се открие истината в подобна обстановка. Когато
