картина на миньорския живот се появи ярко петно. Той се озова в нечий заден двор под погледа на нечия дъщеря, която прибираше прането. Момичето имаше разкошна фигура, висока и здрава; косата й беше от онзи цвят, който в изисканите среди наричат кестеняв; страните й пламтяха с цвят, с който природата компенсира хората, които живеят на места, където постоянно вали. Тя беше първата прелестна гледка за Хал, откакто беше дошъл в каньона. Беше съвсем естествено той да се заинтригува. Стори му се, че щом момичето го заглежда, и той беше в правото си да отвръща със същото. Не му дойде наум, че и той беше приятна гледка: планинският въздух беше заруменил бузите му и беше придал особен блясък на игривите му кестеняви очи, а вятърът беше разрошил къдравата му кестенява коса.
— Здравейте — рече момичето накрая. — Гласът й беше топъл и с несъмнен ирландски акцент.
— Здравейте и вие — отговори Хал простичко, сетне добави с по-голяма елегантност: — Извинете, че нахълтах при прането ви.
Сивите й очи се разшириха от учудване.
— Я се разкарайте! — рече тя.
— Предпочитам да остана — каза Хал. — Какъв красив залез!
— Ще се дръпна да го виждате по-добре. — Тя пренесе насъбраните вече дрехи до коша и ги пусна вътре.
— Не, сега не е толкова красив — рече Хал. — Цветовете избледняха.
Момичето се обърна и отново втренчи поглед в него.
— Я ме оставете на мира! Закачали са ме за тази моя коса още преди да се науча да говоря.
— Ще е било от завист — рече Хал, възприемайки нейния говор.
Пристъпи няколко крачки, за да огледа по-отблизо косата й. Тя падаше на челото й на чупки, а отзад бе пристегната в тежка плитка, която се спускаше по раменете й до кръста. Хал забеляза силните плещи, несъмнено привикнали към тежък труд; макар и неотговарящи на общоприетите романтични норми за женственост, в тяхната атлетичност се криеше своеобразна грациозност. Девойката носеше избеляла синя басмена рокля, за съжаление не дотам чиста. Младежът забеляза също, че на едното рамо тя беше скъсана и отдолу прозираше парче плът. В погледа на девойката, който следеше неговия, блесна предизвикателство; тя метна върху рамото парче изпрано бельо и то остана там до края на разговора.
— Кой сте вие? — попита тя ненадейно.
— Казвам се Джо Смит. Коняр съм в №2.
— А какво правехте там горе, ако смея да попитам? — Сивите й очи се насочиха към голия планински склон, откъдето той се беше смъкнал сред лавина от ситни камъни и прах.
— Оглеждах моята империя — каза Хал.
— Вашата какво?
— Моята империя. Земята е собственост на компанията, но пейзажът е на онзи, който се интересува от него.
Тя кимна леко с глава.
— Къде сте се научили да говорите така?
— В друго общество, преди да стана коняр — обясни той. — Не дойдох аз потънал в забрава, а слязох тук в облаци от слава.
Тя не можа да схване веднага смисъла. Сетне на лицето й разцъфна усмивка.
— Истина, звучи като от книга със стихове! Кажете още нещо.
— О, singe fort so suess und fein!1 — издекламира Хал и срещна учудения й поглед.
— Не сте ли американец? — попита тя.
Той се разсмя. Знанието на чужди езици в Норт Вали не беше признак на култура!
— Слушам какво разправят при Реминицки — рече той, сякаш искаше да се извини.
— О! Там ли се храните?
— Ходя там три пъти на ден, но не мота да кажа, че ям много. Може ли да се живее само с тлъст боб?
— Разбира се, не — засмя се девойката. — Стигат ми и добрите стари картофи.
— Бих казал, че живеете от розови листенца.
— Я се разкарайте! Да не сте целували камъка на Бларни2?
— Не бих си прахосвал целувките по никакви камъни.
— Ставате дързък, мистър Смит. Няма да ви слушам. — Тя се обърна и засъбира усърдно прането от въжето. Но Хал не искаше да бъде пропъден. Той пристъпи крачка по-близо.
— Като слизах по склона, открих нещо великолепно — рече той. — Там горе всичко е пусто и мрачно, но стигнах до едно закътано място, където слънцето грееше, и там видях една дива роза. Една-единствена! Помислих си: значи розите цъфтят дори и по най-усамотените места на земята!
— Виж ти, пак книга със стихове! — извика девойката. — Защо не взехте розата?
— В една книга със стихове се казва: „Да оставим дивата роза на стъблото й“. Там тя ще продължи да цъфти, но ако човек я откъсне, тя ще увехне за няколко часа.
Хал не влагаше в думите си нещо повече от желанието да поддържа разговора. Но нейният отговор измени насоката на тяхното познанство.
— Защо сте толкова сигурен, момко? Може би нощес ще се извие буря и ще отвее листенцата й. А ако бяхте я откъснали и й се порадвахте, може би розата щеше да оправдае съществуването си.
Неволният покровителствен тон в мислите на поета сега трябваше да отстъпи пред вечната тайна. Дали девойката знаеше това — или го целеше — но тя беше удържала първата си победа като жена. Беше привлякла мисълта на мъжа и го изпълни с любопитство. Какво ли искаше да каже тази дива роза от каменовъгления район?
А дивата роза, очевидно неподозираща, че е казала нещо епохално, се занимаваше с прането. Хал Уорнър наблюдаваше лицето й и размишляваше върху нейните думи. От устните на изтънчена дама те можеха да означават само едно — покана. Но в ясните сиви очи на тази девойка нямаше и следа от поквара, а само тъга. Но каква беше тази тъга в очите и в думите на едно толкова младо, енергично и живо същество? Беше ли това меланхолията на нейната раса — онова, което струи от старите ирландски песни? Или пък нова своеобразна меланхолия, породена в каменовъглените райони в Далечния Запад?
Чертите на девойката заинтригуваха не по-малко от нейните думи. Сивите й очи блестяха изпод рязко очертаните тъмни вежди, които не отговаряха на цвета на косата. Устните също се очертаваха рязко, почти прави, сякаш изписани на лицето й с кармин. Когато момичето се взираше в някого, лицето му добиваше жив и объркващ израз, самоуверен и малко вироглав. Но когато се усмихваше, червените устни се разтягаха в по-мека линия, а сивите очи ставаха тъжни и потъмняваха. Това ирландско момиче беше едно наистина привлекателно, но и трудноразбираемо същество.
8
Хал запита новата си позната за името й. Тя се назова Мери Бърк и каза:
— Навярно отскоро сте тук, иначе сигурно щяхте да чуете за „Червената Мери“. Така ме наричат заради косата ми.
— Отскоро съм тук — потвърди той, — но се надявам да остана сега… заради тази коса. Мога ли да ви видя някой път, мис Бърк?
Тя не отговори, а хвърли поглед към дома, в който живееше. Това беше небоядисана дървена барака с три стаи, по-разнебитена от много други бараки. Наоколо всичко тънеше в нечистотия и сажди, а някогашната дървена ограда около бараката се разпадаше и вече я използуваха като дърва за огрев. Прозорците бяха пропукани и изпочупени, по покрива личаха следи от дупки, покрити как да е.
— Мога ли да дойда? — избърза той с въпроса си отново, за да не й се стори, че оглежда дома й много критично.
— Може би — каза момичето и вдигна коша с прането. Той пристъпи и предложи да го носи, но тя не му даде. Стиснала коша и отправила предизвикателен поглед в лицето на Хал, тя рече: — Можете да дойдете, но едва ли ще ви хареса това посещение, мистър Смит. Скоро ще чуете доста неща от съседите.
— Струва ми се, че не познавам никого от вашите съседи. — В гласа му се долавяше съчувствие, но
