един от десетките „трошачи“.
— Защо не се махнеш? — попита Хал.
— Господи! Как да се махна? Имам майка, две сестри.
— А баща ти? — И Хал разбра, че бащата на Анди бил един от онези, чиито трупове трябвало да бъдат нарязани на парчета, за да ги извадят от шахтата. Сега синът беше прикован на мястото на бащата, докато дойде и неговият ред!
— Не ща да съм миньор! — извика момчето. — Не ща да загина!
Започна плахо да разпитва Хал какво би могъл да работи, ако избяга от семейството си и опита късмета си по света. Хал се помъчи да си спомни къде в тази чудна страна на свободните хора е срещал гърци с маслинена кожа и с големи черни очи и не можа да му предложи по-добра участ от работата в някоя ваксаджийница или чистенето на хотелските тоалетни, като при всички случаи Анди трябваше да предава получените бакшиши на някой охранен „патрон“.
Анди беше ходил на училище, беше се научил да чете английски и учителят му беше заел книги и списания с чудни картини. Сега той искаше нещо повече от картините, искаше нещата, изобразени на картините. И тук Хал се сблъска с едно от затрудненията на собствениците на мините. Те събираха множество от покорни роби, подбрани измежду двайсет или трийсет народности, на които робството сякаш беше наследствена черта. Но поради смешната американска традиция на безплатно основно образование, децата на това множество се научаваха да говорят, дори да четат английски. И така те започваха да не харесват своята участ; и някой ден се домъкваше някой пътуващ агитатор — и като изневиделица започваше бъркотията. Затова във всеки каменовъглен район трябваше да има и един друг вид „надзирател“, чиято длъжност беше да предотвратява друг вид експлозии — не на въглеокис, а на човешката душа.
С непосредственото изпълнение на тази задача в Норт Вали бе натоварен Джеф Котън, шерифът на мината. Той съвсем не изглеждаше такъв, какъвто човек можеше да очаква от хора с подобна професия — беше слаб и с доста изящен външен вид; във фрак би могъл да мине за дипломат. Но когато беше недоволен от нещо, застрашително присвиваше устни. Носеше пушка, на чийто приклад бяха издълбани шест резки. На гърдите му блестеше шерифска значка, която му даваше право безнаказано да прибави, ако се наложи, и други резки на приклада на пушката. Когато Джеф Котън беше наблизо, хората със сприхав характер се отдалечаваха, за да излеят раздразнителността си нейде встрани и насаме със себе си. Така че в Норт Вали цареше „ред“. Но човек можеше да разбере на какво се основава този „ред“ само в събота или в неделя вечер, когато пияниците трябваше да бъдат озаптявани, или в понеделник сутринта, когато ги измъкваха от леглата им и с ритници ги отправяха по работните им места.
Освен Джеф Котън и неговият помощник „Бъд“ Адамс, които носеха значки и бяха известни на всички, имаше и други пазители на реда, които не носеха значки и би трябвало да не са известни на хората. Когато една вечер на излизане от шахтата с асансьора Хал подхвърли нещо пред хърватина Мадвик, за високите цени на стоките в магазина на компанията, той остана изненадан, когато Мадвик го ритна по глезена. По- късно, когато отиваха на вечеря, Мадвик му обясни: — Оня с червеното лице, Гюс. Пази се от него — шпионин на компанията.
— Така ли? — заинтересува се Хал. — Откъде знаеш?
— Зная. Всички знаят.
— Той май не е от умните — отбеляза Хал. Неговите представи за детективите идваха от Шерлок Холмс.
— Не трябва кой знае колко акъл. Ще иде при шахтния и ще каже: „Негодникът Джо много бъбри. Разправя, че магазинът го ограбва“. Всеки глупак може да направи това, нали?
— И още как — призна Хал. — И компанията му плаща за това?
— Плаща му шахтният. Ще го почерпи с чашка, може и с две. После шахтният идва при тебе: „Много дърдориш, негоднико, пръждосвай се оттук“. Разбираш ли?
Хал разбра.
— И ти слизаш по каньона. Може да идеш в някоя друга мина. Шерифът те пита: „Къде си работил?“. Ти казваш: „Норт Вали“. Той пита: „Как ти е името?“. Ти отговаряш: „Джо Смит“. „Почакай“, казва той, отива, поглежда книжката, връща се и казва: „Няма работа“. „Защо?“, питаш ти. „Много си дрънкал, негоднико. Пръждосвай се!“ Ясно ли е?
— Имаш предвид черния списък? — уточни Хал.
— Точно, черен списък. Може и да телефонират, научават всичко за теб. А направиш нещо лошо, например говориш за синдикати — гласът на Мадвик, спадна до шепот при думата „синдикати“, — а изпратили и снимката ти, и не можеш да хванеш работа в целия щат. Как ти се струва това?
11
Не след дълго Хал има възможност да види как действува тази система на шпионаж и започна да разбира донякъде онази сила, която задържаше на работа тези мълчаливи и търпеливи тълпи. Една неделна утрин той се разхождаше със своя приятел и колега, мулетаря Тим Рафърти — добродушен момък с мечтателни сини очи на оцапаното от въглища лице. Стигнаха до дома на Тим и той покани Хал да влезе и да се запознае със семейството му. Бащата беше приведен, изтощен от работа мъж, но в якото му тяло имаше още огромна сила — резултат от труда на много поколения в мините. Наричаха го „стария Рафърти“, макар че беше още далеч под петдесетте. От осемгодишна възраст беше заработил като момче за обща работа в шахтите. Той показа на Хал албум в кожена подвързия с избледнели фотографии на прадедите му от „майката родина“: мъже с тъжни, дълбоки набръчкани лица, позиращи сериозно и доста вдървено, за да запечатат образите си за поколенията.
Майката беше мършава жена с прошарена коса, беззъба, но добросърдечна. Хал я хареса, защото домът й беше чист; той седна на прага, заобиколен от цяла тълпа малки Рафъртчета с току-що измити празнични личица и ги заплени с приключенски истории, които заемаше от Кларк Ръсел и капитан Майн Рид.
За награда го поканиха да остане на обед, дадоха му чист нож и вилица и чиния горещи картофи с два резена солено свинско. Всичко му се видя толкова хубаво, че побърза да се осведоми дали може да напусне пансиона на компанията и да се храни при тях. Мисис Рафърти отвори широко очи.
— Виж ти, мислиш, че ще ти разрешат?
— Защо не?
— Ами как, това ще да е лош пример за другите.
— Искате да кажете, че
— Компанията има шест пансиона — рече жената.
— А какво ще ми направят, ако дойда при вас?
— Първо ще те предупредят, сетне ще те изпъдят, а може и нас след теб.
— Но нали в колибарската махала много хора вземат наематели — възрази Хал.
— О, ония италианци! Никой не го е еня за тях — те живеят както им падне. Но ти си почнал при Реминицки и за онзи, който те отнеме оттам, няма да е здравословно.
— Разбирам — разсмя се Хал. — Тук май има доста нездравословни неща.
— И още как! Уволниха Ник Амънс, задето жена му купувала мляко от града. Бебето им беше болно, а в тая вода от магазина няма много мляко. Мисля си дали не слагат тебешир вътре, както и да е, на дъното се събира нещо бяло.
— Значи човек е длъжен и да купува от магазина?
— Стори ми се, че ти каза, че си работил в мините — намеси се старият Рафърти, който дотогава слушаше мълчаливо.
— Работил съм — рече Хал. — Но там не беше чак толкова лошо.
— Виж ти — рече мисис Рафърти, — ще ми се да знам къде е било това, в
Дотук разговорът вървеше естествено, но изведнъж над тях падна сякаш някаква сянка — сянката на страха. Хал видя как старият Рафърти погледна жена си, намръщи се и й даде някакви знаци. Та какво ли знаеха те за този хубав млад странник, който беше толкова словоохотлив и беше видял толкова свят?
