Не, той не беше Марс. Животът го беше превърнал в украшение, и то от най-евтините. Не му оставаше нищо друго, освен да се примири с ролята на Анхиз, човекът, който дължеше славата си единствено на странните капризи на Венера. Изведнъж Сула се изпълни с ярост и омраза, жилите му се опнаха и кръвта запулсира на тежки тласъци из тях. Цялата жлъч се беше събрала в двете му ръце и той усещаше как му се иска с един-единствен удар да превърне богинята Венера в земната Юлила.
— Чух, че вчера си се върнал — посрещна го тя, без да помръдне от мястото си.
— Имаш си шпиони, нали? — Той също не се доближи повече към нея.
— Не е нужно, Луций Корнелий. На нашата улица всичко можеш да научиш от робите.
— Е, надявам се, не си мислиш, че съм дошъл тук, за да търся точно теб. По-скоро ми се искаше да избягам малко на спокойствие.
Тя наистина се беше разхубавила от времето на предишната им среща, колкото и да му се беше струвало, че няма закъде повече. „Моето медено момиченце — мислеше си Сула. — Юлила!“ Името капеше като мед на устата му. Сякаш наистина Венера беше застанала пред него.
— Това означава ли, че нарушавам спокойствието ти? — попита Юлила, прекалено самоуверено за такова младо момиче.
Той се засмя, сякаш думите й му се бяха сторили забавни.
— Богове, явно, че момиченца като теб наистина имат още доста да чакат, за да пораснат. Казах, че съм дошъл тук, за да си потърся малко спокойствие. И щом като съм решил, че точно тук ще го намеря, по пътя на логиката излиза, че ти не ми го нарушаваш ни най-малко.
На нея обаче не й се щеше да се даде толкова лесно.
— Нищо подобно! Просто не си очаквал, че ще ме откриеш на това място.
— Което пък ще рече, че не си ми кой знае колко интересна.
Естествено борбата между двамата беше твърде неравна: пред очите на Сула Юлила започна да се смалява, да губи блясъка си, да се превръща от богиня в простосмъртна. Веждите й се сбърчиха болезнено, но все пак успя да не заплаче, само да го изгледа с недоумение. Как бе възможно тези думи да са излезли от устата на човека, за когото тя дълбоко в сърцето си беше сигурна, че всеки миг ще падне в краката й.
— Обичам те! — изрече Юлила, сякаш това обясняваше всичко.
Но Сула отново се засмя.
— Какво може да знае едно петнайсетгодишно момиче за любовта?
— Аз съм на шестнайсет!
— Виж, момиченце — грубо отсече той, — най-добре да ме оставиш на мира! От досада вече се превръщаш в напаст. — И се обърна на другата страна, без повече да я погледне.
Тя обаче не се обля в сълзи. Може би щеше да бъде по-добре за бъдещето й, ако го беше сторила. Защото сълзите навярно щяха да я убедят, че греши, че няма ни най-малката възможност да спечели сърцето на любимия си. Но ето, че почти невъзмутима, дори с гордо вдигната глава, тя се върна при робинята си Хризеис, която дотогава уж през цялото време се беше любувала на празните трибуни на Големия цирк.
— Ще ми бъде трудно с него, но както и да е. Рано или късно той ще бъде мой, тъй да знаеш, Хризеис.
— Мисля, че просто не те желае — опита се да я разочарова робинята й.
— Разбира се, че ме желае! — презрително я изгледа Юлила. — Желае ме, и то повече от всичко друго на света!
Дългото съжителство с Юлила беше научило Хризеис, че е най-добре да не спори с господарката си. Затова сега, вместо да се опита да я вразуми, тя просто вдигна рамене.
— Прави, каквото щеш.
Двете се насочиха към къщи, без да продумат повече, което беше доста необичайно. Бяха връстнички и открай време се бяха научили да си споделят всичко. Когато обаче излязоха пред храма на Великата майка, Юлила наруши мълчанието и твърдо се зарече:
— Отсега нататък няма да сложа трошичка в устата си.
Робинята се спря.
— И какво си мислиш, че ще постигнеш с това?
— Ами през януари той ми каза, че съм дебела. И е прав.
— Юлила, много добре знаеш, че не си дебела!
— Напротив. Затова и от януари досега не съм докоснала нищо сладко. Поотслабнала съм, но не достатъчно. Той харесва слаби жени. Виж например Никополис. Ръцете й са като клечки.
— Но тя е дърта! — възрази й Хризеис. — Каквото ти отива на теб, естествено, че няма да й отива на нея. Освен това, ако не ядеш, ще разтревожиш родителите си… ще си помислят, че си болна!
— Толкова по-добре — зарадва се момичето. — Ако решат, че съм болна, значи и Луций Корнелий ще научи. И ще се изплаши заради мен.
Робинята не беше нито кой знае колко умна, нито кой знае колко оправна, затова не можа да намери никакви по-състоятелни аргументи в своя полза и само горко заплака. Което пък направи огромно удоволствие на господарката й.
Четири дни след завръщането на Сула при Клитумна Луций Гавий Стих беше сполетян от тежко чревно разстройство, което за броени часове буквално го съсипа. Разтревожената му леля изпрати да повикат половин дузина от по-известните лекари в Палатин, които единодушно се изказаха, че причината за болестта е натравяне.
— Повръщане, колики, диария: класически пример — отсъди говорителят им, римският лекар Публий Попилий.
— Но той не е ял нищо, което да не са вкусвали и останалите! — обясняваше лелята, чиято тревога само нарастваше. — Дори в последните дни почти не е хапвал, което най-много ме тревожи!
— А, не, домина, тук грешиш — обади се гръмогласният Атенодор Сикул, известен с типичната за всеки грък черта да проверява всичко докрай; беше си пъхнал носа във всяка стая около атрия, а след това и в помещенията покрай перистила. — Предполагам не е тайна за теб, че Луций Гавий има цяла камара сладки в кабинета си?
— Нали! — възмути се Клитумна. — Цяла камара! Няколко смокини и пасти, това е всичко. Всъщност той почти не се докосва до тях.
Шестимата медици се спогледаха.
— Доколкото научих от прислугата, домина, племенникът ти се тъпче със сладки от рано сутринта до късно вечерта — настоя Атенодор, сицилийският грък. — По мое мнение е най-добре да го убедите да се откаже от тази си слабост. Ако се отдаде на по-здравословна храна, не само че ще избегне стомашно- чревните заболявания, но и като цяло здравословното му състояние ще се подобри значително.
Самият Луций Гавий Стих също присъстваше на този разговор, излегнал се безпомощно върху чаршафите, и останал без никакви силици, за да се защити от нападките на лекарите, само местеше очи от лице на лице, както се сменяха и репликите на присъстващите.
— Има пъпки, а тенът му е доста лош — на свой ред отсъди един друг грък, този път атинянин. — Прави ли физически упражнения?
— Не му трябва — отново се застъпи за племенника си Клитумна, но като че ли в гласа й започваха да се прокрадват нотки на съмнение. — По цял ден търчи по дела, така че си е достатъчно натоварен, ако това имате предвид!
— С какво се занимаваш, Луций Гавий? — попита испанецът лекар.
— Търгувам с роби — отговори той.
Изведнъж в очите на околните заблестяха искрици неприязън и ако повечето лекари изведнъж се оказаха страшно заети, намеквайки, че им е време да се оттеглят, то може би причината за това бе, че с изключение на Публий Попилий всички останали бяха пристигнали в Рим именно като роби и не хранеха кой знае какви симпатии към търговците на роби.
— Ако толкова иска да яде сладко, давайте му подсладено вино — посъветва Публий Попилий. — Нека още ден-два не хапва по-тежка храна, но след това да мине на нормална диета. Нормална, домина, нормална! Искам да кажа варива, салати, студени напитки, всичко друго, но не и сладки.
