Следващата седмица положението на Стих започна да се подобрява, но той така и не успя да се възстанови напълно. Макар и да приемаше само здравословна и питателна храна, пак не можеше да се излекува от периодичните си пристъпи на гадене, повръщане, болки в корема, както и от атаките на разстройство, които не престанаха неприятно да го изненадват, макар да бяха по-безболезнени от първоначалната. Той започна да слабее, но като че ли никой наоколо не го забелязваше, защото отслабването му беше бавно и продължително.
До края на лятото вече не можеше да се довлече до кантората си на Портикус Метели, а и все по-рядко му хрумваше да прекарва дните си на слънце в градината. Фамозната книжка с картинки, която му беше подарил Сула, му стана безинтересна, а да яде, независимо какво, се превърна в истинско мъчение. Можеше да приема само подсладено вино, като понякога и то му идваше много.
До септември сякаш не остана лекар в Рим, който да не е бил извикан при болния, но диагнозите и предписваните рецепти бяха толкова коренно противоположни, че практически не носеха никаква полза, особено след като Клитумна започна да прибягва и до услугите на врачки и знахари.
— Да яде, каквото му се яде — казваше един доктор.
— Да не яде абсолютно нищо — казваше друг. — От глада ще му мине.
— Да яде само варива — съветваше някакъв последовател на Питагор.
— Не се тревожете за вас самите — успокояваше всички в къщата Атенодор Сикул. — Каквото и да му е на вашия човек, явно не е заразно. Аз самият вярвам, че става дума за вътрешно увреждане на червата. Все пак нека онези, които са имали физически допир с болния или са изхвърляли нощното му гърне, да си измиват грижливо ръцете и да не се навъртат около кухнята и хранителните продукти.
Два дни по-късно Луций Гавий Стих умря. Изпълнена с непоносима мъка, веднага след погребението Клитумна избяга от Рим във вилата си в Цирцеи. Помоли и Сула, и Никополис да я придружат, но макар че доведеният й син от любезност я изпрати чак до кампанийския бряг, така и не можа да го склони да продължи по-нататък. Остави го да се прибере в Рим при Никополис.
При завръщането си от Цирцеи Сула целуна като при раздяла Никополис и напусна покоите й.
— Връщам си отнетите спалня и кабинет. В края на краищата, след като Стихчо — Свинчо си отиде оттук, аз съм единственият човек, който може да претендира за роднинство с Клитумна.
Беше се заел да разчиства кабинета от всички боклуци, които покойникът беше нахвърлял в таблиния, и щателно хвърляше всяка книжка с картинки в огъня. С разкривено от погнуса лице, той махна пренебрежително с ръка и продължи.
— Виж само! Където и да погледнеш, все лепкави петна. Из цялата стая!
Върху скъпоценния скрин от цитрусово дърво, долепен до една от стените, стоеше залепена от мръсотията гарафа подсладено вино. Сула я вдигна и изпод нея ясно се показа кръглият белег, който беше оставила върху повърхността на дървото.
— Сякаш сме живели с някаква огромна хлебарка! — процеди през зъби той. — Сбогом, Стихчо — Свинчо!
Грабна гарафата и я запрати навън през отворения прозорец към колонадата на перистила. Но не си премери добре силата и тя прелетя над половината градина, за да се разбие с трясък в цокъла на любимата скулптура на Сула — Аполон, преследващ Дафне. Гладката повърхност на камъка беше полята обилно с червеникавата течност, която се стече на тънки струйки надолу към земята. Никополис се приближи до прозореца, за да види по-добре, и неволно избухна в смях.
— Прав си — съгласи се тя. — Същинска хлебарка!
И изпрати мъничката робиня Вити да избърше с мокър парцал изцапаното.
Никой не забеляза белия прашец, който кой знае откъде се беше посипал по мрамора, защото цветът му се сливаше с този на камъка, а водата изми и последните следи от него.
— Радвам се все пак, че не уцели самата статуя — седна Никополис върху коляното на Сула, за да се наслади на усърдието, с което чистеше Вити.
— Съжалявам — отвърна й той, но като че ли беше по-скоро доволен от постъпката си.
— Съжаляваш? Луций Корнелий, та ти за малко не разби едно истинско творение на изкуството! Само цокълът е издялан от чист мрамор.
Той присви устни в кисела гримаса и зъбите му се оголиха.
— Бре! Как тъй става, че около мен все се навъртат разни глупаци, лишени от всякакъв вкус? — зачуди се Сула и избута любовницата си от коленете си.
Петното беше изчезнало напълно. Вити изстиска парцала и изпразни легена върху теменужките в лехата.
— Вити! — подвикна й той. — Измий си ръцете, момиче, измий си ги, и то добре. Не знаеш от какво е умрял пустият му Стих, а той беше голям любител на подсладеното вино. Хайде, върви!
И щастлива, задето е била забелязана, тя се отдалечи.
— Днес се сблъсках с един изключително интересен младеж — каза Гай Марий на Публий Рутилий Руф.
Седяха в малката градинка пред храма на богинята Телус в Карине, който се намираше съвсем в съседство с дома на Рутилий Руф. Дори и в този ветровит есенен ден тя бе огряна от слънцето.
— За разлика от моя перистил — обясняваше Рутилий Руф, докато двамата с гостенина му се разхождаха из алеите пред внушителния по размери, но иначе доста окаян на вид храм и си търсеха някоя удобна пейка. — Напоследък никой не обръща внимание на старите ни богове, особено на скъпата ми съседка Телус — разсъждаваше той, след като двамата вече се бяха разположили. — Всеки гледа да раболепства за сметка на азиатската Велика майка, но забравя, че Рим винаги се е радвал повече на приятелството на собствената си богиня на земята!
За да избегне темата за старите римски богове, които бяха достатъчно тайнствени и непознати, за да са подходящ обект на човешкото празнословие, Гай Марий реши да отвори дума за срещата си с интересния младеж. Уловката му беше достатъчно изпитана, за да не успее и сега. Рутилий Руф никога не беше устоявал на изкушението да се запознае с някоя интересна личност, независимо от пола и възрастта й.
— И кой е? — попита той, облягайки се назад като доволно куче, което иска да се попече на слънце.
— Младият Марк Ливий Друз. Би трябвало да е на… ъ-ъ-ъ… седемнайсет или осемнайсет.
— Искаш да кажеш племенникът ми Друз?
Марий го изгледа недоумяващо.
— Племенник ли?
— Ами предполагам, ако става дума за сина на същия онзи Марк Ливий Друз, който честваше триумфа си януари месец и смята да се кандидатира догодина за цензор — рече Рутилий Руф.
Марий чак се засмя от неудобство и поклати глава.
— Колко глупаво! Защо винаги ми убягват подобни неща?
— Навярно — отговори му сухо Рутилий Руф, — защото жена ми Ливия, която, да ти освежа селската памет, се падаше сестра на бащата на твоя интересен младеж, умря преди доста време, а и докато беше жива никога не излизаше и освен когато съм канил гости на вечеря, изобщо не се показваше пред чужди хора. За нещастие Ливий Друзите имат някаква типична семейна черта отрано да смачкват самочувствието на дъщерите си. Моята женичка беше истинско съкровище. Даде ми две прекрасни деца, но никога не ми повиши тон през целия ни съвместен живот. Ценях я повече от всичко.
— Знам. — На Марий му ставаше все по-неудобно и по-неудобно заради поредния гаф, който беше направил. Нямаше ли най-сетне да научи кой кой е? И все пак колкото и стари приятели да бяха с Рутилий Руф, и сега не можеше да се сети някога да се е запознавал със скромната му женица. — Трябва да се ожениш пак — посъветва го той, сам увлякъл се по новата си съпруга.
— Че защо? За да не правя прекалено много впечатление? Не, благодаря! Достатъчна утеха за незадоволените ми страсти е да пиша писма. — Повдигна той единия си клепач и отдолу се показа синьото му око. — Както и да е, какво те накара да се заинтригуваш толкова много от племенника ми Друз?
— Миналата седмица до мен постъпиха оплаквания от най-различни страни, все откъм италийските ни съюзници, но и все от различните народи сред тях. На всички оплаквания смисълът им беше един и същ: Рим с твърде лека ръка пропилява живота на войниците им — говореше бавно Марий. — Според мен всички имат
