всъщност е младо момче, доста под двайсетте, среден на ръст, но затова пък здрав и набит, с черни коси и мургава кожа: макар в лице да беше приятен, далеч не беше човекът, който ще вдъхне респект с вида си.
— Не е ли невероятен? — прошепна Марий на Рутилий.
— Човек остава с чувството, сякаш младежът се обръща лично към него и към никого друг.
Беше прав. Дори от толкова далеч — защото Марий и Рутилий Руф бяха останали чак в края на насъбралата се тълпа — тъмните му очи ги поглъщаха и четяха какво им е на ума, сякаш тримата се бяха насъбрали на приятелска приказка.
— Никъде не е казано, че щом човек е римлянин, това автоматично го поставя на страната на правото — говореше младежът. — В случая не става дума за случая с обвиняемия Луций Фравк, става дума за Рим! Става дума за честността, за почтеността, за справедливостта изобщо! А не за онова служебно правосъдие, което е свикнало единствено буквално да следва предписаните текстове от законите и да отъждествява истинската справедливост с елементарната логика. Законите не бива да се превръщат в тежък калъп, който смачква човека и му придава абсолютно същата форма както на предния, както и на следващия. Защото хората не са родени да бъдат еднакви. Законите трябва да се превърнат в прозрачен воал, който с нищо да не скрива истинската същност на човека, а, напротив, да го показва такъв, какъвто е. Никога не бива да забравяме, че ние, римските граждани, представляваме пример за подражание сред целия останал свят, и то най-вече с нашите закони и съдилища. Има ли и имало ли е друго място по света, където нещата да се разглеждат в същата дълбочина, в която ги разглеждаме ние? Къде другаде се среща толкова творчество, толкова вродена интелигентност, толкова загриженост, толкова житейска мъдрост? Та не ни ли го признават дори атиняните? Дори александрийците? Дори пергамците?
Риторическата дарба му помагаше да компенсира физическите си недостатъци — недостатъци в смисъл такъв, че нито ръстът, нито телосложението му позволяваха да изпълни, както трябва, тогата. За да бъде тогата „оръжие“ в ръцете на оратора, то самият той трябва да бъде висок, широк в раменете, слаб в талията и да притежава гладка походка, а Марк Ливий Друз не можеше да се похвали с нито едно от тези качества. И въпреки това до такава степен беше овладял жестовете си, че вършеше направо чудеса; всяко помръдване на пръстите, всеки жест, всяка гримаса, всяко движение на главата означаваше нещо и внушаваше тъкмо това, в което говорещият искаше да убеди публиката си.
— Луций Фравк, италиец от Мерувиум, всъщност не е извършител на престъплението, а негова жертва. Никой, дори самият Луций Фравк, не отрича факта, че от страна на Гай Опий е бил даден крупен заем, който сега липсва. Нито пък някой ще отрече, че този крупен заем трябва да бъде възстановен на уважаемия Гай Опий заедно с лихвите, които са се насъбрали по него. По един или друг начин парите ще бъдат върнати. Ако се наложи, Луций Фравк е готов да продаде къщите, имотите, робите, мебелите си дори, да се раздели с капиталовложенията си, с всичко, което притежава! И мисля, че цялата му собственост надвишава твърде много дължимите суми!
Друз застана срещу съдебните заседатели и внимателно изгледа седящите на по-задните редове.
— Вие чухте свидетелите, както и мнението на уважаемия колега, адвоката по обвинението. Никой не отрича, че Луций Фравк е взел заема. Но не той го е откраднал. Затова ви заявявам, че не заемодателят Гай Опий е жертвата на това престъпление, а именно Луций Фравк. Ако вие, уважаеми съдебни заседатели, сега признаете Луций Фравк за виновен, то той ще попадне под силата на закона, такъв какъвто е предвиден за хората, които нито са граждани на нашия велик град, нито се радват на латинските права. Цялата собственост на Луций Фравк ще бъде дадена принудително за разпродажба, а вие всички много добре знаете какво означава това. Никой няма да даде реалната цена на разпродаваните имоти и нищо чудно осъденият дори да не е способен да погаси заема си.
Последното изречение беше съпроводено с многозначителен поглед по посока на страничната трибуна, където на първия ред върху сгъваем стол седеше Гай Опий, наобиколен от множество свои служители и чиновници.
— Чудесно! Никой няма да заплати реалната цена! След което, уважаеми съдебни заседатели, Луций Фравк ще бъде продаден в дългово робство, за да отработи с труда си разликите между стойността на разпродадения си имот и размера на дълговете си. Е, вярно, че той се е оказал неспособен да подбере подходящите си съдружници и служители, заради което и е изпаднал в сегашното положение, но не може да му се отрече, че с многобройните си дела, докарани до успешен край, е доказал качествата си на предприемач. Но как би могъл той да използва тези си способности за доизплащаното на дълговете си, ако бъде лишен от собствеността си, ако изведнъж изгуби всичките връзки, които си е създал, и бъде продаден в робство? Та самият Гай Опий не би спечелил нищо от разоряването на длъжника си, защото освен да го вземе за чиновник в собствената си кантора, не виждам какво друго би могъл да направи с него.
Младежът съсредоточаваше цялата сила на въздействие, на която беше способен, върху римския банкер, благ на вид петдесетгодишен човечец, който, по всичко личеше, беше запленен от речта на адвоката.
— Ако някой, който не е римски гражданин, бъде обвинен в углавно престъпление, то преди всичко друго това му отрежда да бъде бит с камшик. Не просто наказан с бой с пръчки, както се предвижда за римските граждани, което може и да наранява достойнството на човек, но поне не го осакатява за цял живот. Не! Той трябва да бъде бит с камшик! Трябва да му бъде смъкната кожата от гърба, да се покажат смачканите му от ударите меса. Трябва да остане недъгав до края на живота си, да носи по тялото си белези, каквито не носят дори робите в мините.
Кожата на Марий изведнъж настръхна при тези думи, защото или младежът гледаше в момента точно него — един от най-едрите собственици на рудници в цял Рим, или просто очите му можеха да заблудят всекиго. И все пак, как така младият Друз бе успял да види в дъното на площада новодошлия, как го бе разпознал от толкова далеч и как му бе хрумнало да се обърне точно към него?
— Ние сме римляни! — възкликна младежът. — Цяла Италия е под наша закрила. Нима ще се държим като последните изверги с хората, които са ни оказали своето доверие, към хората, които са избрали за пример именно нас? Ще осъдим ли един невинен човек само защото е допуснал грешка, само защото подписът му стои под някакъв документ? Нима ще останем глухи пред обещанията му, че ще се опита да направи всичко по силите си, за да върне до заема, който е получил? И изобщо, нима за нас той е по- недостоен да му бъде отдадена справедливост, отколкото един римски гражданин? Какво? Ще пребием до смърт един човек, който повече заслужава да му се окачат магарешки уши, задето се е оставил на един крадец да го измами? Ще направим съпругата му вдовица? Ще оставим децата на един любящ баща сираци? Иска ми се да вярвам, че няма да допуснем подобно нещо, уважаеми съдебни заседатели! И не за друго, а защото сме римляни. Ние сме по-добри от всички други.
Облеченият в бяла тога оратор се обърна и се отдалечи от банкера. В продължение на миг може би всички погледи неволно се откъснаха от Гай Опий, за да последват движението му. Но не и тези на съдебните заседатели, на брой петдесет и един, нито на Гай Марий и Публий Рутилий Руф. Един от заседателите втренчено наблюдаваше Гай Опий и в същото време се почесваше по врата, сякаш изведнъж нещо го беше засърбяло. Отговорът не закъсня: банкерът съвсем леко кимна, жест, навярно останал незабелязан за публиката, но не и за Гай Марий, който широко се усмихна.
— Благодаря за вниманието, претор перегринус — поклони се младежът на чуждестранния претор. Само за миг адвокатът се беше отърсил от онова въодушевление, което го бе обхванало допреди малко, и в държането му сега личеше много повече стеснителност и смущение, отколкото зрителите предполагаха, че е способен да покаже.
— И аз ти благодаря, Марк Ливий — върна му поздрава чуждестранният претор и се обърна към съдебните заседатели: — Граждани на Рим, бъдете така любезни да попълните табличките си със своята присъда, за да я съобщите пред съда.
Наоколо настъпи раздвижване и всеки от съдебните заседатели измъкна отнякъде глинена плочка и въглен за писане. Но като че ли никой не бързаше с решението си, защото вместо да надраскат присъдата си върху глината, всички само гледаха какво става пред тях. Същият човек, който преди малко мълчешком се бе консултирал с банкера Опий, сега взе въглена си и внимателно изписа някаква буква върху табличката си, после широко се прозя и без да оставя табличката, протегна ръце над главата си, сякаш му се беше доспало по време на процеса и сега искаше да се поразкърши. Лявата му ръка остана за миг-два високо във въздуха, като тогата бавно се изхлузи изпод лакътя и се смъкна чак до рамото. Изведнъж останалите заседатели се
