Пръв сред римляните (Част I: Коварни планове)

намираме сега. На жена ми мястото й е тук. Пък и тя самата, колкото и да се е привързала към Клитумна, за нищо на света не би заминала, където и да било.

Но Сула си имаше и друго наум.

— А защо не отидат двете с Юлила заедно в Цирцеи? Току-виж промяната помогнала и на дъщеря ти по-бързо да се оправи?

Но Цезар поклати глава.

— Не, Луций Корнелий, страхувам се, че и дума не може да става. Аз самият съм прикован в Рим до пролетта. Не бих могъл да изтърпя толкова време далеч от семейството си. Ако можех да ги придружа до морето, бих го направил с удоволствие, но причината да искам семейството ми да бъде близо до мен не е толкова егоизмът ми, колкото страхът, че през цялото време непрекъснато ще се тревожа за тях. Ако Юлила беше добре, разбира се, всичко би било различно, но…

— Разбирам, Гай Юлий, и ти влизам в положението. — Стана Сула да си върви.

— Все пак прати Клитумна в Цирцеи, Луций Корнелий. Всичко ще бъде наред. — Цезар изпрати гостенина си до вратата, като му отвори сам.

— Благодаря ти, че все пак ми изслуша глупостите — на сбогуване му каза Сула.

— Няма за какво да ми благодариш. Всъщност дори се радвам, че дойде. Мисля, че занапред ще знам по-добре как да се оправям с дъщеря си. А и да ти призная, след това, което се случи сутринта, мнението ми за теб може само да се повдигне. Ти самият можеш да ме осведомяваш за Клитумна — усмихна се Цезар и подаде ръка на съседа си.

Но в мига, в който затвори вратата след него, първата му работа беше да намери Юлила. Откри я цялата обляна в сълзи в стаята на майка си, привела се над масичката и закрила лицето си с ръце. Като видя Цезар на вратата, Марция му даде знак да мълчи и се надигна от стола. Двамата излязоха на пръсти и оставиха дъщеря си сама със сълзите си.

— Гай Юлий, това е ужасно — започна Марция, присвила устни до болка.

— Двамата виждали ли са се?

Леко мургавото лице на жена му изведнъж се изчерви. Тя поклати толкова енергично глава, че чак иглите, които придържаха прическата й, се охлабиха и косата й се разпусна свободно на раменете й.

— Не, не са се виждали! — закърши ръце тя. — Срамота! Не срамота, унижение.

Цезар я хвана за ръцете, за да я успокои, но и той самият едвам запазваше самообладание.

— Успокой се, жено, успокой се! Нищо не е станало, че чак да се поболяваш. Сега ми кажи какво си научила.

— Такава измамница! Такова подло същество!

— Успокой се. Започни от самото начало.

— Той самият няма никакъв пръст в цялата работа, всичко е по нейна вина. Родната ни дъщеря, Гай Юлий, е прекарала последните две години да позори не само себе си, а и цялото си семейство. Да се хвърли… Да се хвърли на врата на човек, който не само не е достоен да й лиже подметките, но дори не я иска! И не само това, Гай Юлий, не само това! Започнала да гладува не за друго, а само за да привлече вниманието му, да го накара да се чувства виновен за нещо, което никога не е извършил! И му е писала писма, Гай Юлий! Стотици писма, които робинята му носела и в които го обвинявала в безразличие и незаслужено пренебрежение. Изкарвала го виновен за болестта си, просела любовта му така, както дори разгонените кучки не си го искат от мъжките!

От очите на Марция капеха сълзи, сълзи на огромно разочарование, на гняв и ярост.

— Успокой се — за пореден път й повтори Цезар. — Хайде, Марция, ще си поплачеш по-късно. Сега се налага да поговоря с Юлила, а ти ще трябва да присъстваш.

Жена му наистина успя да се успокои, избърса сълзите си и двамата заедно се върнаха в стаята й.

Дъщеря им все още плачеше, без дори да е разбрала, че е била оставена сама. Цезар въздъхна тежко и седна на любимия стол на жена си, разтършува се из синуса на тогата си, докато най-сетне намери каквото търсеше. Извади носна кърпа и я подаде на дъщеря си.

— Ето, Юлила, избърши си носа и престани да ревеш. Бъди добро момиче — тикна той кърпата в ръцете й. — Стига си поила мишките, трябва да поговорим.

Всъщност Юлила плачеше най-вече от страх, че е била разкрита, и когато чу наглед успокоителните думи в гласа на баща си, лека-полека се окопити и направи тъй, както той искаше. Сълзите й спряха, тя се надигна от масата, макар и да държеше главата си приведена и периодично да се разтърсваше от болезнените си хълцания.

— Гладувала си всичкото това време единствено заради Луций Корнелий Сула, така ли? — попита я баща й.

Тя не му отговори.

— Юлила, знаеш, че ще трябва да ми отговориш на въпроса, а мълчанието с нищо няма да ти помогне. Луций Корнелий ли е причината за всичко това?

— Да — промълви девойката.

Гласът на Цезар звучеше ясен, твърд и безпристрастен, но именно заради спокойния му тон думите, които изричаше, се забиваха като ножове в душата на Юлила, защото така баща й говореше само с робите, и то когато са извършили някоя непоправима пакост. Досега Цезар никога не беше приказвал така на дъщерите си.

— Започваш ли поне малко да проумяваш колко мъка, колко тревога, колко умора си причинила на всеки от семейството си в продължение на повече от година? Откакто започна така бързо да слабееш, ти се превърна в нещо като стълб, около който всички останали можеха само да се въртят. Не говоря само за себе си, за майка ти, за братята ти и сестра ти, а и за всички наши честни и предани роби, за приятелите ни, за съседите ни. Та ти едва не ни докара до лудост. И защо беше всичко това? Можеш ли да ми обясниш?

— Не — прошепна Юлила.

— Глупости! Разбира се, че можеш! През цялото време си си играла с нас, Юлила. И то си играла една жестока и егоистична игричка, играла си я с търпение и ум, каквито биха подхождали, и то с право, на някоя истински благородна цел. Но ти си се влюбила — на шестнайсет години! — в човек, напълно неподходящ за теб, който никога не би си спечелил нашето благоволение. И при това човек, който твърде добре е разбирал положението си и с нищо не ти е давал повод да смяташ, че чувствата ти към него са споделени. Но това не ти е попречило през цялото време с цената на хитрости и измами да следваш упорито своите долни, своите подли и злонамерени цели!… Думите не ми достигат, Юлила — завърши Цезар със същия безизразен глас, с който и беше започнал.

Дъщеря му не успя да се сдържи и неволно потръпна.

Жена му също не успя да се сдържи и също потръпна.

— Изглежда, ще трябва да ти поосвежа паметта, дъще. Ти знаеш ли кой съм аз?

Юлила нито му отговори, нито дори понечи да вдигне глава.

— Погледни ме!

Лицето й се обърна към неговото и две удавени в сълзи очи, уплашени и неразбиращи, се спряха върху неговите.

— Не, виждам, че не знаеш кой съм аз — рече той също тъй спокойно, както беше говорил и досега. — Затова, дъще, редно е аз да ти го кажа. Аз съм главата на семейството, патерфамилиас, абсолютен господар в своя дом. Думата ми е закон. Собствените ми деяния никой друг не може да съди. В границите на своя дом и на своето семейство имам право да говоря и да върша всичко, което пожелая. Нито Сенатът, нито римският народ могат да ми попречат да упражня своята абсолютна власт над дома и семейството си. Защото Рим се е погрижил да си създаде такива закони, които да не засегнат с нищо крепкостта на римското семейство, което зависи единствено от законите на своя патерфамилиас. Ако жена ми ми изневери, Юлила, мога да я убия или да накарам други да я убият. Ако синът ми извърши нещо подло и срамно, нещо, с което не мога да се съглася, ако се поддаде на страха или на някаква глупава идея, внушена му отвън, аз пак имам право да го убия или да накарам да го убият. Ако дъщеря ми изгуби своята непорочност, Юлила, и нея мога да убия или да накарам да я убият. Ако някой, който и да е от моето семейство от жена ми и децата ми до родната ми майка и робите наруши рамките на поведение, които аз считам за благопристойни и отговарящи на общественото ми положение, аз мога да го убия или да накарам да го