— Марк Емилий, Марк Емилий, в случая никой не те пита! — възрази му Метел Далматик Понтифекс Максимус. — Законът гласи, че щом някой от цензорите умре по време на служба, луструмът и на двамата се прекратява и другият цензор трябва да се откаже незабавно от длъжност.
— Не ме е грижа какво казва законът! — отвърна му Скавър. — Точно сега не мога да се откажа и няма и да го направя.
Молеха го, убеждаваха го, викаха му, спореха с него, но без никакъв резултат. Скавър беше решен да създаде прецедент, загърбвайки общоприетите правила и оставайки цензор напук на всичко. Другите пък не преставаха да го молят и убеждават, не преставаха да му крещят и да спорят с него. Докато накрая на Скавър му дойде до гуша и той мина към по-красноречиви жестове и реплики.
— Да ви пикая на тъпите глави! — извика и напусна заседанието заедно с плановете и договорите си.
Така че Далматик Понтифекс Максимус свика ново заседание на Сената, на което да се приеме официален консултум, изискващ незабавно от Скавър да се откаже от поста си на цензор. Беше пратена делегация до Марсово поле, където да се срещне със Скавър пред храма на Юпитер Статор. Той беше избрал това място за работа не за друго, а защото се намираше съвсем близо до Портикус Метели, където бяха канторите на повечето строителни предприемачи.
Както знаеш, аз самият не съм човек на Скавър. Той е по-голям хитрец от Одисей и по-голям лъжец от Парис. Но все пак ми се иска да го беше видял как само ги смля! Как му се удава това на такова грозновато, кокалесто и невзрачно човече като Скавър, още не мога да си обясня — та той няма останал дори един косъм върху главата си! Според Марция успехът му се дължал на хубавите му зелени очи, на още по-хубавия му глас и най-вече на неизчерпаемото му чувство за хумор. Е, ако питаш мен, това за чувството за хумор си е истина, но сам аз не виждам какво толкова привлекателно има в зрителния и говорния му апарат. Марция твърди, че съм типичен мъж, въпреки че никога не ми е обяснявала какво точно има предвид под типичен мъж. Открил съм, че всеки път, когато се поиска от жените да разсъждават логично, те се измъкват с подобни изказвания. Все трябва да има някаква скрита логика за Скавровия успех. Но кой знае? Може пък Марция да се окаже права.
И така, седи си дребният позьор пред величествения храм — първия храм, облицован изцяло с мрамор, стои си между конните статуи на славните Александрови пълководци — онези същите, които Метел Македоник открадна от старата столица на Александър Пела, — и както си е седнал, така все едно е с една глава над всеки от конниците. Как е възможно един плешив римлянин да внушава повече респект от съвършените скулптури на Лизип, също представлява тайна за мен. Винаги, когато мина покрай Александровите пълководци, имам усещането, че всеки миг конете им ще слязат от пиедесталите и ще запрепускат нанякъде. Да не говорим, че те помежду си се различават колкото например Птолемей и Парменион.
Но да не се отвличам, а да мина по същество. Когато Скавър най-сетне забеляза делегацията, той остави настрана купчината договори и като загърби хората, с които смяташе да ги сключва, застана, подобно на някоя каменна статуя, на куриатния си стол. Тогата му се разстилаше властнически над коленете, оставяйки само единия крак да се покаже отдолу — класическата поза.
— Е? — обърна се той към Далматик Понтифекс Максимус, който беше избран за говорител на делегацията.
— Марк Емилий, Сенатът официално прие консултум, с който изисква от теб незабавно да се откажеш от цензорската си длъжност — заяви му другият, който явно никак не се чувстваше щастлив, че трябва да води подобни разговори.
— Няма да го направя — отвърна му Скавър.
— Длъжен си! — изблея Далматик.
— Нищо не съм длъжен! — отсече Скавър и се обърна на другата страна, давайки знак на хората с договорите да се приближат отново. — Та докъде бях стигнал, преди да бъда така грубо прекъснат?
Далматик опита пак:
— Марк Емилий, моля те!
Обаче усилията му бяха възнаградени единствено с крясъците на Скавър, че пикае на всички.
След като Сенатът си беше изстрелял стрелите, въпросът беше отнесен единствено до Плебейското събрание, хвърляйки върху плебса отговорност, която той никога не е носил и не е искал да носи. По-уместно би било, ако със Скавровия случай се занимаеха центуриатните комиции, които, освен че имат по-голям престиж от Плебейското събрание, но и имат прякото задължение да избират цензорите. Ала Плебейското събрание благоволи да обсъди въпроса със Скавровия луструм и накрая беше решено колегията на трибуните да получи последната си задача за годината. Беше им заръчано с цената на всякакви средства да махнат Марк Емилий Скавър от поста му.
И така, вчера, деветото число от декември, десетте народни трибуни, начело с Гай Мамилий Лиметан, се насочиха тържествено към храма на Юпитер Статор.
— Марк Емилий, наредено ми е от страна на римския народ да отнема пълномощията ти като цензор — каза му Гай Мамилий.
— Не съм избран от народа, Гай Мамилий, поради което не виждам как така народът ще ме сваля от длъжност — отвърна му Скавър, на когото плешивото теме лъщеше на слънцето като апетитна зимна ябълка.
— И все пак, Марк Емилий, народът е върховният суверен, а народът казва, че трябва да се откажеш от длъжността си — настоя Мамилий.
— Няма да се откажа! — държеше на своето той.
— В такъв случай упълномощен съм от народа да те арестувам и затворя, докато не се откажеш официално от длъжността си.
— Само посмей да ме докоснеш, Гай Мамилий, и ще заговориш със сопранов гласец! — закани му се Скавър.
При което Мамилий просто се обърна към тълпата, насъбрала се да им гледа спектакъла, и на висок глас обяви:
— Призовавам целия римски народ да свидетелства, че в този миг слагам своето вето върху по- нататъшната дейност на Марк Емилий Скавър като цензор!
С това, разбира се, всичко свърши. Скавър си прибра свитъците с проектодоговорите, даде ги на секретаря си, връчи и сгъваемия си стол от слонова кост на придружаващия го роб и тръгна да се покланя на публиката, която от всички забавления най-много обича да гледа как двама магистрати се препират, а и винаги е имала за свой любимец Скавър, защото е от малкото, у които може да се открие смелостта, ценена толкова много в римските управници. Заслиза тържествено по стъпалата пред храма, по пътя потупа гальовно дорестия кон на Пердика, хвана Мамилий под ръка и напусна бойното поле, отнасяйки всички лаври.“
Цезар въздъхна, облегна се назад върху стола си и реши, че ще е добре да допълни писмото с личния си коментар на новините, които Марий — доста по-пестелив с думите си от тъста си — му беше пратил от Римска Африка, където по всичко изглеждало как Метел с цялата си армия е затънал в блатото на бездействието и за цялото това време поради пълната си некадърност на пълководец не е постигнал кажи- речи никакъв успех срещу Югурта. Поне така твърдеше Марий, макар че неговата версия не се покриваше в нищо с официалните доклади, които Метел изпращаше един подир друг до Сената. Той продължи да пише:
„Скоро ще научиш — ако вече не си го чул, — че Сенатът е удължил пълномощията на Квинт Цецилий в Африка, за да може той от своя страна да си продължи Югуртинската война. Сигурен съм, че това ни най- малко няма да те изненада. Предполагам, че подобно решение ще подтикне Квинт Цецилий към по-активни действия, защото, поне досега, винаги е било прието, щом един управник получи удължаване на пълномощията си в дадена провинция, да не ги губи до мига, в който положението в тази провинция бъде овладяно напълно. Затова и е честа практика консулите в началото на службата си да внимават най-вече да не се провалят, за да не изпуснат империума, който ги очаква за в бъдеще, в случай че военните действия се проточат.
