километра краката го заболяха непоносимо, а задникът му едва издържаше на постоянното напрежение да не се плъзне от седлото; да не говорим какво му беше на оная работа. Както и да е, важното беше, че мулето за миг не забавяше крачка и преди още да се е зазорило, Сула беше стигнал Трипонциум.
Оттам той се отби от Апиевия път и продължи през полето право към морския бряг. Знаеше няколко преки пътища, пресичащи Помптинските блата, които бяха доста по-подходящи, отколкото Апиевия път, достигащ чак до Тарацина, преди да се обърне отново на север към Цирцеи. Петнайсетина километра навътре в пустошта Сула спря в една малка горичка и слезе от мулето. Земята беше суха и твърда, наоколо очевидно нямаше комари, затова той върза животното с въжето, което не беше пропуснал да задигне от конюшнята, свали му седлото и като го подложи под главата си вместо възглавница, потъна в дълбок сън под сянката на един бор.
Десет часа по-късно, след като двамата с мулето утолиха жаждата си в течащия наблизо поток, той отново яхна добичето и продължи по пътя си. От страх някой случаен пътник да не го разпознае, гледаше да не показва главата си изпод тежката качулка на наметалото, което също беше взел от конюшнята. Този път ездата му спореше повече от миналата нощ, и то въпреки острите болки в гърба, задника и слабините. Не беше хапнал нито залък, но не се чувстваше гладен. Мулето от своя страна си беше намерило свежа тревица и не даваше вид да се оплаква, дори изглеждаше учудващо бодро. По здрач Сула вече беше стигнал носа, на който се издигаше Клитумнината вила, и с огромно облекчение скочи на земята и разседла животното си. Добичето отново беше вързано за едно дърво и оставено да си пасе на воля или да си почива — както намери за добре, но този път беше изоставено от ездача си.
Сула имаше късмет. Нощта беше ясна, спокойна и небето беше обсипано със звезди. Никъде по мастиленочерния небосвод не се забелязваше най-малкото облаче. А някъде към края на втория час на нощта луната се показа иззад хълмовете далеч на изток и лека-полека започна да огрява земята наоколо с необичайната си светлина, разкриваща предметите, но самата тя оставаща невидима за окото.
Сула се заизпълва с чувството за собствената си неуязвимост. Беше му достатъчен само миг, за да забрави болката и умората, хладната кръв из жилите му да ускори своя пулс, а съзнанието му да изпадне в дълбините на неочаквано за подобен момент спокойствие и дори радост от живота. Той беше истински Феликс, усещаше се галеник на боговете. Всичко за него вървеше гладко и щеше да продължи така до самия край. Не му оставаше нищо друго, освен да се остави на вълните да го носят, да се изгуби сред мъглата на благополучието, да се радва на самия себе си. Когато тъй неочаквано шансът го беше отървал от Никополис, Сула дори не беше намерил време да се зарадва. В мига, в който гъркинята посегна към отровните гъби, той вече трескаво пресмяташе следващата си стъпка, за която единствено трябваше да изчака подходящия час. Преди година, по време на онова пътуване с Метробий, той вече се беше натъкнал веднъж на Унищожителя, но Никополис сама се беше постарала да се хвърли в прегръдките на смъртта; той просто не си мръдна пръста да я спре. Не Сула, късметът, неговият късмет я беше отвел при гъбите. Но тази нощ грижливо бе планирал всичко и знаеше, че отново късметът няма да му изневери. Дори не се страхуваше — че имаше ли от какво?
Клитумна вече беше дошла на уречената среща и чакаше в сянката на пиниите. Още не беше изгубила търпение, но се готвеше да го изгуби, ако изненадата закъснееше твърде много. Сула обаче не издаде веднага, че е тук. Трябваше му първо да се увери, че мащехата му е спазила условията и наистина не е довела никого със себе си. Да, беше дошла сама. Дори неизползваната от много време конюшня и помещенията под лоджията бяха пусти, сякаш нечия невидима ръка държеше всички възможни свидетели надалеч.
След като пообиколи наоколо, Сула вдигна достатъчно шум със стъпките си, за да предизвести отдалеч Клитумна за пристигането си. Затова когато се показа от тъмното, тя вече се беше обърнала към него и протягаше ръце да го прегърне.
— О, всичко става, както ми го беше обещал! — изкикоти се тя щастливо в шията му. — Изненадата ми! Къде ми е изненадата?
— Няма ли да получа първо целувка? — попита той и за пръв път в живота му зъбите му заблестяха по- бели от кожата на лицето му — толкова необикновена беше лунната светлина тази нощ, толкова силна беше магията, която го обграждаше.
Почти забравила допира с тялото му, Клитумна жадно протегна устни напред и ги впи в неговите. Така и си остана, стъпила на пръсти, с уста, притисната до неговата, когато Сула й строши врата. Всичко се оказа толкова лесно. Просто едно изпукване. Навярно мащехата дори не разбра какво стана — поне погледът й не издаде с нищо да е проумяла защо доведеният й син я сграбчва за гърба, после с другата си ръка натиска главата й назад, а тя увисва безпомощно надолу. Всичко беше толкова лесно, просто едно изпукване. Звукът от счупването беше толкова отчетлив, че сякаш остана да витае из въздуха и упорито отказваше да замре. Сула пусна жертвата си, очаквайки, че тя ще се строполи безжизнена на земята, но агонизиращата Клитумна дори се надигна още по-високо на пръсти и с разперени ръце „затанцува“ пред очите му. Главата й гротескно увисна, тялото й заподскача наляво, после надясно, мърдаше се на пресекулки, натежаваше на едната страна, после се изпружваше и се завърташе на другата и така, докато най-сетне умиращата се сгърчи за последен път и се свлече на земята, превърнала се в невъобразима и отблъскваща с вида си купчина от преплетени ръце и крака. Разширените от възбуда ноздри на Сула изведнъж се подразниха от острата миризма на топла урина, а веднага след това и от далеч по-неприятната воня на съдържанието на Клитумнините черва.
През цялото време той не промълви, дори не помръдна встрани. Неочакваното представление му се понрави; танцът на мащехата му го изпълни едва ли не със страхопочитание, но гротескният финал провали всичко.
— Е, Клитумна — заключи той, — не умря тъй, както подобава на една истинска дама.
Работата беше там, че трябваше да я вдигне и да я носи на ръце; а това от своя страна означаваше, че ще се изцапа от глава до пети с изпражненията й. Ако започнеше да влачи трупа, в меката, влажна от нощната роса трева щяха да останат дълбоки следи. Затова и толкова държеше убийството да бъде извършено на лунна светлина — така имаше по-малка вероятност да се препъне по пътя си. Затова не му остана друго, освен да помъкне покойната си мащеха, тъй както си беше наклепана в изпражненията си, и да я пренесе на ръце до върха на скалата, внимавайки през цялото време някое лайно да не изпадне из внимателно загънатите й дрехи — следи от подобен род също можеха да го издадат.
Беше си набелязал откъде да я хвърли още при първото си идване в Цирцеи и за всеки случай си беше означил мястото със светъл камък, да не го търси дълго в нощта. Мускулите му бяха изтръпнали и от време навреме нервно се присвиваха и издуваха. В един миг пъстрите дрехи на Клитумна се развяха от вятъра, тя полетя като огромно птиче перо надолу по скалите и Сула се сбогува с нея. Остави я, безнадеждно просната върху камъните, достатъчно далеч от вълните, за да не я отнесат навътре в морето. Защото беше жизненоважно за целите му трупът й да бъде намерен; не му се искаше да изгуби цялото наследство на мащехата си само защото не би могъл да докаже, че наистина е мъртва.
Както призори, така и сега отведе мулето до течаща вода, където двамата да си утолят жаждата, но най-напред трябваше целият да се потопи с женските си дрехи в ледената вода и да заличи и последните следи от мащехата. След което му оставаше да свърши само още едно нещо. Излезе от водата и извади от канийката й малката си кама. С наострения й връх разряза кожата на лявото си слепоочие около два пръста под косата. Както при всеки прорез върху главата, кръвта потече веднага, но това не беше достатъчно. Раната нямаше да изглежда естествена, ако я беше оставил така чиста и плитка. Бръкна с пръстите на двете си ръце в нея и задърпа краищата й, докато усети как плътта му се разкъсва и раната се разширява. Кръвта му рукна като порой по бузата му и на едри капки се стече по мръсната му, мокра празнична дреха. Скоро се образуваха цели ручейчета, които боядисваха всичко в червено и му придаваха твърде злокобен вид. Така беше добре! Той отново бръкна в колана си и извади специално предвидения за целта ленен парцал, покри раната на челото си с него и се превърза. Кръвта беше влязла в едното му око и затова през цялото време, докато се омотаваше с ленения бинт, трябваше да я бърше и да мига. Най-накрая свърши с всички тези операции и отиде да търси мулето.
През цялата нощ язди безспирно и риташе безмилостно изтощеното животно всеки път, щом то се спреше да си почине. Все пак, ако не друго, то животното поне разбираше, че се връща у дома, и че колкото по-бързо върви, толкова по-рано ще види любимата си ясла. Мулетата винаги са имали по-голямо сърце и по-издръжливи мускули от конете, но най-важното беше, че това тук си падаше по Сула. Предпочиташе
