прекарваше вечерта чудесно — виното, което беше изпил, сякаш стомахът му бе бездънен кладенец, щеше да е достатъчно да му спечели всеобщото възхищение, дори и да не бяха момичетата и наковалните. Но той неуморно подхвърляше все повече и повече тежести, докато красавиците, окичили го като гердан, започнаха да пищят повече от ужас, отколкото от удоволствие.
Сула излезе насред градината и любезно го потупа по коляното.
— Хей, стари друже, би ли пуснал момичетата? Ще ги смачкаш с тия железа.
Херкулес Атлас моментално се подчини, но обладан от присъщия си зъл нрав, сграбчи самия Сула вместо тях.
— Ти нема да ме учиш как да си играа номера! — изрева той и развъртя домакина над главата си, както жреците на Изида въртят пръчките си, докато от бедния Сула се разхвърчаха перуки и шалчета.
Някои от веселящите бяха обзети от паника; други решиха, че ще е редно да помогнат на злощастния домакин, и предпазливо наобиколиха гиганта с надеждата, че с блага дума ще го склонят да пусне жертвата си. Но Херкулес Атлас скоро разреши дилемата, пред която бяха поставени всички присъстващи, като прибра Сула под мишница и подобно на човек, помъкнал със себе си торбата с покупки, напусна победоносно празненството. Нямаше как да го спрат. Доста смелчаци му застанаха на пътя, но той преминаваше през телата им, сякаш бяха безплътни. Най-много си изпати робът на вратата, който получи такова здраво кроше в лицето, че чак изхвърча на няколко метра, а в това време Херкулес Атлас излезе през широко отворената порта и без да изпуска Сула, скоро се изгуби по улицата.
В началото на Весталските стълби юначагата спря.
— Всичко наред ли е? Пропуснах ли нещо, Луций Корнелий? — попита той, като го остави внимателно на земята.
— Справи се чудесно — похвали го Сула, на когото му трябваше известно време да се свести. — Хайде, ще те изпратя до дома ти.
— Нема защо — увери го Херкулес Атлас и като запретна ръба на лъвската си кожа, заслиза надолу по стълбите. — Живеа на две крачки оттук, а ако не виждаш, да ти кажа, че луната е пълна и нема опасност да се изгуба.
— Аз пък настоявам да те изпратя — настигна го Сула.
— Е, щом така си решил — вдигна рамене мъжагата.
— Все пак не мислиш ли, че ако тръгна да ти плащам насред Форума, ще се намерят достатъчно любопитни погледи да ни забележат? — напомни му Сула.
— Верно бе! — плесна се по дебелата глава Херкулес Атлас. — Съвсем забравих, че още не си ми платил. Ами айде, идвай тогава.
Юнакът заемаше четири стаи на третия етаж в една инсула надолу по Кливус Орбиус, в самите околности на Субура, но все пак при условия далеч по-хигиенични от тамошните. Първото нещо, което направи впечатление на Сула, след като влезе в апартамента, беше, че робите ги няма. Навярно бяха решили, че господарят им или изобщо няма да се върне за нощта, или ще е достатъчно пиян, за да обърне внимание на своеволието им да си издействат малко свобода. По всичко изглеждаше, че в къщата не е шетала жена от доста време, но за всеки случай Сула реши да провери:
— Жена ти не е ли тук? — попита той.
— Жени! — изфуча Херкулес Атлас. — Мразим ги.
Двамата се разположиха около маса, на която предвидливо бяха оставени кана с вино и няколко глинени чаши. Сула бръкна в пазвата си, развърза лененото въженце, което тайно беше опасал около гърдите си, и извади натъпканата си кесия. Докато Херкулес Атлас наливаше две от чашите до ръба, Сула дръпна връвчицата на кесията и ловко измъкна отвътре някаква нагъната книжчица, която явно не влизаше в дължимата сума. После обърна кесията и изсипа цялото й съдържание върху масата. Блестящите сребърни монети издрънчаха весело върху дървото, а три-четири се претърколиха от ръба и коварно паднаха на пода.
— Е, къде бе? — извика подире им Херкулес Атлас и залази на четири крака, за да ги гони по земята.
Докато той се ровеше под масата, гостът разгъна книжката, която беше скрил в дланта си, и изсипа цялото й съдържание в по-далечната от двете чаши; понеже нямаше с какво друго, трябваше набързо да разбърка белия прашец с пръст, преди Херкулес Атлас да се надигне от пода и да заеме мястото си срещу него.
— Наздраве — надигна Сула по-близката до себе си чаша и приятелски се усмихна на юначагата.
— Наздраве и благодаря за чудесното прекарване тази вечер — отвърна му Херкулес Атлас, килна глава назад и наведнъж изля цялото съдържание на чашата в гърлото си. После, без дори да си поеме дъх, си наля втора и отново я изпи наведнъж.
Сула стана от стола си, пъхна собствената си чаша в ръката на домакина си и най-невъзмутимо прибра другата под туниката си.
— Малък спомен за тази велика вечер — обясни той постъпката си и спокойно излезе през вратата. — Лека нощ.
Всички обитатели на инсулата спяха дълбоко. Каменната тераса, отворена към просторния вътрешен двор, предвидливо беше закрита с тежки платнища, за да не може слънчевата светлина да безпокои спящите до късно, и по това време на денонощието беше съвършено пуста. Без да издаде звук, мъжът се забърза надолу по стълбите и без никой да го забележи, изхвръкна на улицата. Чашата, която беше взел от приятеля си, беше захвърлена между решетките на най-близката шахта на канализацията. За всеки случай Сула се ослуша дали ще чуе плясък във водата, после промуши в дупката и хартийката и си замина. Спря се при Кладенеца на Ютурна в подножието на Весталските стълби и потопи до лакти ръцете си във водата. Започна трескаво да ги търка една о друга, докато най-сетне не реши, че е измил добре белия прашец, полепил се по пръстите му, докато разгъваше книжката и разбъркваше виното, което впоследствие Херкулес Атлас толкова жадно погълна.
Но не се върна на празненството у дома си. Заобиколи отдалеч Палатинския хълм и по Вия Нова се запъти към Капенската порта. Щом излезе от града, първата му работа беше да навести една от многото конюшни наоколо, в които човек можеше да си наеме както кон, така и цяла колесница. Това беше доходоносна дейност, защото римляните рядко държаха у дома си коне, мулета или каквито и да било превозни средства и наложеше ли им се да напуснат града, неизменно се обръщаха към въпросните конюшни. Така пътуването им излизаше едновременно по-лесно и по-евтино.
Конюшнята, която Сула предпочете, беше голяма и реномирана, но като че ли собственикът й не беше обърнал достатъчно внимание на охраната й. Единственият коняр на работа по това време на денонощието се беше сгушил в купа сено и юнашки хъркаше. За всеки случай Сула му нанесе един добре премерен удар точно зад ухото и като си осигури мълчанието му, започна да обикаля просторното помещение и да си избира муле, което хем да изглежда здраво и издръжливо, хем дружелюбно и разбрано. Понеже никога през живота не му се беше случвало сам да оседлава животно, отне му известно време да разбере какво точно трябва да направи. Все пак беше чувал, че животните имат навика да си издишат целия въздух, докато им затягат каишите, затова, понеже не му се искаше мулето да умре под него, изчака то да си поеме дъх и чак тогава върза седлото около корема му. После го яхна, подритна го възможно най-любезно в хълбока и потегли.
Сула бе новак в ездата, но това не беше причина да се страхува от коне и от мулета, още по-малко да не вярва в късмета си, че ще успее да се задържи благополучно върху гърба на животното. Четирите рога, щръкнали по краищата на седлото, ограничаваха до максимум възможността да се изхлузи на някоя страна, а мулетата, които бяха далеч по-спокойни и разбрани животни от конете, нямаха навика като тях да се борят с ездачите си и да се опитват да ги хвърлят на земята. Мулето му беше позволило да му сложи най- обикновена юзда, състояща се само от две железца, които обаче явно удовлетворяваха напълно животното.
Дъвчейки ги доволно, то затропа с копитца надолу по Апиевия път, а ездачът му започна убедено да си повтаря, че до сутринта ще бъде вече далеч от Рим. Беше около полунощ.
Пътуването се оказа доста уморително за неопитен ездач като него. Едно беше да яздиш величествено до носилката на Клитумна, съвсем друго — да бързаш да стигнеш навреме толкова далеч. Само след няколко
