беше още следващия април да се проведат нови избори за цензори. Дотогава ще трябва просто да чакаш.
За сетен път през този ден Сула стегна корем и пое дълбоко въздух.
— Гай Юлий, имам още една много голяма молба към теб.
В сините очи на Цезар се изписа такова недвусмислено изражение, че Сула чак се стъписа как така събеседникът му е могъл да отгатне какво се мъти в съзнанието му, след като решението за тази молба бе изникнало току-що, съвсем ненадейно. Но пък и решението си струваше — това беше всъщност най- щастливото му хрумване може би през целия му живот. Защото съгласието на Цезар би означавало много повече от състоянието, което Сула беше придобил, повече дори от благородния му произход и би променило коренно отношението към него не само на всички цензори, но и на цял Рим, защото завинаги щеше да изтрие петното, лепнало се върху него и върху името му.
— Каква е тази молба, Луций Корнелий?
— Да ме приемеш за съпруг на дъщеря ти Юлила.
— Дори и след всички обиди, които ти нанесе?
— Аз… аз я обичам — отвърна му той и дори сам повярва на думите си.
— Точно в момента здравословното й състояние е такова, че и дума не може да става за женитба — заизмъква се Цезар, — но бъди сигурен, Луций Корнелий, че молбата ти няма да бъде подмината с лека ръка. — Той дори се усмихна. — Пък и кой знае, след толкова много главоболия и терзания, може би се заслужавате един друг.
— Тя ми даде веднъж венец от трева — каза му Сула. — И знаеш ли, Гай Юлий, тъкмо от този момент късметът ми като че ли се обърна…
— Вярвам ти — приготви се да си тръгва Цезар. — Все пак бих те помолил на първо време да не споменаваш пред никого за брак с Юлила. И особено държа на това занапред да стоиш далеч от нея. Каквито и да са чувствата ти към дъщеря ми, поставили сме я в положение сама да търси изход за себе си от капана, в който попадна, и не искам този изход да й се види толкова лесен.
Сула го придружи до входната врата и му подаде ръка, усмихвайки се със стиснати устни, защото много добре знаеше какво въздействие имаха дългите му и остри кучешки зъби, а съседът му не заслужаваше смразяващите гримаси, с които той беше плашил толкова време двете си любовници. Не, Цезар заслужаваше да бъде ухажван. Без да подозира за предложението, което преди време самият Цезар беше отправил към Гай Марий, сега Сула беше стигнал до същата мисъл. Какъв по-добър начин да си спечели благоволението на цензорите — и на електората като цяло — от този да вземе за жена една Юлия? Особено когато сама му се бе предложила и едва не беше умряла заради него.
— Ям! — извика той на иконома, след като затвори вратата зад гостенина си.
— Да, Луций Корнелий?
— Не приготвяйте вечеря. Нека цялата къща уважи господарката Клитумна с траур, а ти лично ще се погрижиш робите й да се върнат възможно най-скоро от Цирцеи. Отивам да уредя погребението й.
„И — помисли си Сула, докато набързо си стягаше багажа, — да взема малкия Метробий със себе си, та да се сбогуваме. Сбогом на всичко, което е било досега, сбогом и на Клитумна. Няма да ми липсват нито тя, нито годините, прекарани с нея. Ще страдам единствено за Метробий. И то много, ужасно много!“
Абсолво — латинският термин, използван, за да се признае публично призованият пред съда за оправдан.
Авгур — свещенослужител, чиито функции се изразяват не толкова в това, сам да предсказва бъдещето, колкото да осигури всичко необходимо за гадателствата, извършвани от други. Всички авгури, дванайсет на брой — шестима патриции и шестима плебеи — образуват колегията на авгурите. До минаването на предложения през 104 г. пр.Хр. от Гней Домиций Ахенобарб лекс Домициа де сацердоциис авгурите са се избирали единствено от членовете на колегията. Според новия закон обаче започват да се избират публично от народа. Авгурът нито предсказва бъдещето, нито провежда авгуриите по своя воля. Задачата му се състои в това да провери дали предметите или знаците, по които се извършва гадаенето независимо дали става въпрос за започване на война, свикване на събрание, приемане на закон или каквито и да било други държавни дела, — са получили одобрението на боговете. Понеже е съществувал наръчник, по който точно да се определят знаците, представляващи знамения, човек не е трябвало задължително да притежава способности на медиум, за да бъде избран за авгур. Дори напротив, в Рим винаги се е гледало с недоверие на хората, твърдящи, че притежават свръхестествени способности, и се е държало всичко да бъде „по книга“. Авгурът е носил тога трабея (вж. статия), а в ръцете си е държал специална пръчка, наречена литуус.
Аве аткве вале — „привет и сбогом“.
Агера — двойната крепостна стена, защищаваща Рим откъм най-уязвимата му страна: покрай Есквилинския хълм. Агера представлява част от Сервиевите стени.
Агер публикус — земя, представляваща колективна собственост на римските граждани. В голямата си част е територия, придобита по правото на завоевателя или отнета от законните си притежатели като наказание за нелоялност към договора с Рим. Последното важи особено за римските земи из целия Италийски полуостров. Бива раздавана за ползване от държавата по принципи, които фаворизират едрите поземлени собственици. От различните територии на агер публикус в Италия най-много спорове и въоръжени конфликти предизвиква т.нар. агер Кампанус, земя, принадлежала в миналото на град Капуа, но отнета от римляните след редицата бунтове, вдигнати от гражданите му.
Адамас — диамант. Древните са го знаели като най-твърдото вещество на земята и имали ли са възможността да се сдобият с него, използвали са го като инструмент за рязане. В онези години всички диаманти са идвали или от Скития, или от Индия.
Адриатическо Море (или Маре Адриатикум) — морският басейн, отделящ Италийския полуостров от Илирик, Македония и Епир; на юг преминава в Йонийско море.
Азиатска провинция — западният бряг и хинтерландът на днешна Турция — от Троада на север до ликийския бряг срещу Родос на юг. По време на републиката столица на провинцията е бил Пергам.
Азилум — част от малката седловина, образувала се между двете могили на Капитолия; носи древното си название, означаващо „убежище“, защото това е било мястото, където всеки беглец може да се спаси както от силата на закона, така и от личното отмъщение на своите преследвачи и където никой няма право да го задържа насилствено. Мястото е било обявено за убежище на преследваните от самия Ромул, който е целял по този начин да привлече повече заселници в новооснования Рим.
Академик — последовател на Платон.
Аква — с това име се обозначават акведуктите. По времето на Гай Марий са съществували четири, чрез които се е осъществявало цялостното водоснабдяване на Рим. Най-старият е Аква Апия (312 г. пр.Хр.), а след него идват Аква Анио Ветус (272 г.пр.Хр.), Аква Марция (144 г.пр.Хр.) и Аква Тепула (125 г.пр.Хр.) По време на републиката за акведуктите и водоснабдяването са се грижили т.нар. „водни“ сдружения, наемани по договор от цензорите.
Аква Секстия — днешният Екс ан Прованс. По времето на Гай Марий влиза в рамките на римска провинция Галия и е известен най-вече с минералните си извори.
Аквилея — колония със статут на латински град, основана в източния край на Италийска Галия, за да защитава търговските пътища през Карнските Алпи между Норикум и Илирик. Основана е в 181 г. пр.Хр. Впоследствие са построени множество пътища, свързващи я с Равена, Патавиум, Верона и Плаценция, което я превръща в най-значителния град в този край на Адриатическо море.
Аквилифер — почетна длъжност във войската, вероятно създадена при Гай Марий, който пръв връчва на легионите сребърните им орли. Най-достойният войник в легиона, т.нар. аквилифер, бива избран да носи сребърния орел на легиона и да го пази от вражески плен. Като знак за почетното си положение ходи облечен във вълча или лъвска кожа.
Аквитания, Аквитани — земите в югозападна дългокоса Галия между река
