Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)

Сула е човекът, на когото може да се довери? Само да си беше направил труда да поразпита за миналото на Сула, и щеше да знае, че е от онези, на които не трябва за нищо да се вярва. А ето, че само след няколко минути разговор му разкриваше най-важните си планове! Залагаше на своя непознат квестор, сякаш вече го беше спечелил напълно на своя страна.

— Гай Марий — не се въздържа да попита Сула, — не се ли страхуваш, че още днес ще отида при някой Цецилий Метел и ще му разкажа всичко, което току-що научих от теб?

— Би могъл да го сториш — равнодушно заяви той.

— Тогава защо споделяш, всичко това точно с мен?

— О, много просто. Защото, Луций Корнелий, правиш ми впечатление на изключително способен и интелигентен човек. А всеки способен и интелигентен човек ще разбере, че няма никаква причина да се хвърля в краката на един Цецилий Метел, особено когато Гай Марий му предлага достатъчно стимули за действие и му обещава няколко вълнуващи години и интересна работа, която ще му донесе много — спря се той и си пое дълбоко дъх. — Мисля, че бях достатъчно убедителен.

Сула прихна да се смее.

— Твоите тайни са и мои тайни, Гай Марий.

— Знам.

— И все пак не мога да се въздържа да изразя огромната си радост, че ми имаш такова доверие.

— Ние сме сродени чрез съпругите си, Луций Корнелий. Обвързани сме, и то далеч не само покрай Юлий Цезарите. Помежду ни има нещо общо и това е късметът.

— О!

— Късметът е поличба, Луций Корнелий. Да ти върви, означава, че си спечелил благоволението на боговете, че си техен избраник — изгледа самодоволно своя събеседник Марий. — Смятам се за такъв. И избрах теб, защото мисля, че и ти също си богоизбран. Необходими сме на Рим, Луций Корнелий. И двамата ще оставим своя отпечатък върху историята му.

— Винаги съм вярвал в това — на свой ред рече Сула.

— Да, добре… Само след месец ще встъпи в служба новата колегия на народните трибуни. Веднага щом тя се събере, ще започна да действам по африканския въпрос.

— Ще използваш плебейското събрание да издаде закон, с който сенаторският декрет, удължаващ правомощията на Прасчо в Африка, ще бъде обявен за невалиден?

— Точно така — кимна Марий.

— Но дали това е законно? И ще бъде ли приет подобен закон? — попита Сула и в същото време вече мислеше как един достатъчно интелигентен Нов човек като Гай Марий, освободен от предразсъдъци по отношение на традицията, би могъл да обърне цялата политическа система с главата надолу.

— Нищо в таблиците не казва, че подобно действие е незаконно и следователно то може да бъде предприето. Отдавна изгарям от желание да лиша славния наш Сенат от фалшивата му мъжественост, а за целта ще трябва да подрина самия принцип, че властта се подчинява на традицията. И как? Като изключа традицията със закон. Като създам прецедент.

— Защо държиш толкова да получиш командването в Африка? — изведнъж попита Сула. — Германите вече са стигнали до Толоза, а те са много по-сериозни врагове от Югурта. Някой ще трябва да се поразходи до Галия догодина, за да се справи най-сетне с тях и мен ако ме питаш, ще е по-добре това да си ти, не Луций Касий.

— И да искам, няма да успея. Нашият дълбоко уважаван колега Луций Касий все пак е първи консул и ще иска сам да поеме командването в Галия, за да воюва срещу германите. Така или иначе да се захвана с войната срещу Югурта е от изключително значение за политическото ми оцеляване. Вече съм поел ангажимента да защищавам интересите на конническото съсловие както в Римска Африка, така и в Нумидия. Което означава, че трябва да съм в Африка след свършването на войната, за да гарантирам на клиентите си обещаните им концесии. В Нумидия не само има първокачествени земи за засяване на зърно, но преди известно време се натъкнахме на уникален мрамор и на богати залежи на мед. Освен това в Нумидия са открити два вида редки скъпоценни камъни и злато. Откакто Югурта зае престола, Рим загуби всичко това.

— Така да бъде — съгласи се Сула. — Какво мога да направя, за да успеем?

— Да се учиш, Луций Корнелий, да се учиш! Ще имам нужда от офицери, които не бива да разчитат единствено на лоялността си към мен, но и на самите себе си. Хора, които да могат хем да поемат лична инициатива, хем да не застрашават цялостните ми планове — хора, които повече ще ми помагат със собствените си способности и опит, отколкото да ми пречат и да искат да решавам всичко вместо тях. На мен самия никога не ми е минавало през ума да отнемам чужди заслуги — когато нещата вървят добре и на легионите се даде възможност да покажат на какво са способни, тогава всеки ще задържи частица от славата за себе си.

— Но аз нямам никакъв опит.

— Знам — успокои го Марий. — На както вече ти казах, имам чувството, че притежаваш голям потенциал. Стой здраво зад мен, бъди ми верен и най-важното, работи усърдно, и аз лично ще ти дам достатъчно възможности да развиеш този си потенциал. Като мен и ти стартираш късно. Но никога не е твърде късно. Ето ме най-сетне консул, осем години след като ми мина времето за това. Като мен и ти ще трябва да разчиташ най-много на войската, за да се издигнеш на върха. Ще ти съдействам с всичко, което мога. Но в замяна очаквам и ти да ми помагаш.

— Това е прекрасно, Гай Марий — покашля се Сула. — Много съм ти благодарен.

— Няма за какво. Ако не мислех, че ще намериш начин да ми се отблагодариш, Луций Корнелий, нямаше сега да седиш насреща ми — подаде ръката си Марий. — Нека си дадем дума веднъж завинаги, че между нас няма нужда от благодарности! Само лоялност и бойно другарство — като между двама истински легионери.

Гай Марий си беше купил един народен трибун и можеше да се каже, че е попаднал тъкмо, на когото трябва. Защото Тит Манлий Манцин в случая не му продаде своите услуги като трибун единствено заради парите. Манцин възнамеряваше да си създаде име като народен трибун, а затова му трябваше да застане зад някоя по-сериозна кауза от неговата собствена — да слага винаги, когато това стане възможно, пръти в колелата на патрициите Манлии, към които не принадлежеше и затова таеше неизличима омраза. Той все повече се убеждаваше, че фанатичната му ненавист към Манлиите съвсем естествено се прехвърля и на другите стари патрициански и нобилски фамилии, включително Цецилий Метелите. Затова му беше по силите да приеме парите на Марий с чиста съвест и с радост да прегърне идеите му.

Десетте новоизбрани народни трибуни встъпиха в длъжност на третия ден преди декемврийските иди и Тит Манлий Манцин не искаше да губи време. Побърза да внесе законопроект пред плебейското събрание, според който върховното командване в Африка се отнемаше от Квинт Цецилий Метел и се връчваше на Гай Марий.

— Народът е върховният суверен! — извика той на тълпата. — Сенатът само служи на народа и в никакъв случай не е негов господар! Ако Сенатът изпълнява своите задължения, отдавайки своята почит и уважение на римския народ, то по никакви причини не трябва да се пречи на работата му. Но когато Сенатът използва дадената му власт само за да закриля собствените си членове за сметка на интересите на народа, то тогава той трябва да бъде спрян. Квинт Цецилий Метел вече ясно доказа пред всички, че е неспособен да командва и за две години не е постигнал практически нищо! Защо тогава удължават пълномощията му за втори път, връчвайки му върховното командване в Африка за още една цяла година? Защото, римски народе, Сенатът отдавна е придобил навика да защищава интересите на своите лидери за сметка на народа. В лицето на Гай Марий, избраният за консул за идната година, римският народ ще открие водач, който заслужава това име. Но според онези, които направляват делата на Сената, името на Гай Марий не означава нищо! Гай Марий, народе, си остава за сенаторите просто един Нов човек, едно парвеню, един никой — и то само защото не се е родил нито патриций, нито нобил!

Тълпата не остана безразлична към тази реч; Манцин беше добър оратор и сам изпитваше особена неприязън към сенаторите и тяхното привилегировано положение. Отдавна беше забравено времето, когато плебсът си позволяваше да се противопоставя на Сената; ето защо мнозина негови представители, незаемащи висши длъжности, но все пак ползващи се с известно влияние, сериозно се тревожеха да не би участието им в управлението на Рим да стане напълно символично. Затова в този ден, в този миг всички