Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)

би охладила отношенията му с тъстовете му.

— Ужасно мъчение — жална се Сула, след като на последната вечер двамата с Юлила най-сетне се сбогуваха със съседите си. В последно време той беше станал толкова внимателен с приказките и поведението си, че жена му дори не усети сарказма в репликата му.

— Не беше никак зле — възрази му тя, докато извървяваше редом с него няколкото метра от дома на родителите си до техния, където поради отсъствието на господарите робите бяха лишени от правото да бъдат обслужвани и просто се бяха отдали на тридневна почивка.

— Радвам се, че ти мислиш така — отвърна й Сула и залости вратата.

Юлила се протегна и широко се прозя.

— А утре е вечерята в чест на Крас Оратор. Да си призная, чакам я с нетърпение.

Съпругът й се спря насред атрия, стрелна я с поглед и попита:

— Защо смяташ, че и ти ще идваш?

— Какво искаш да кажеш?

— Това, което чу.

— Но… но… мислех, че са канени и съпругите! — захленчи тя нещастно.

— Някои съпруги — поправи я Сула. — Не и ти.

— Но аз искам да отида! Всички само за това говорят, приятелките ми ще се скъсат от завист — вече им казах, че ще ходя!

— Толкова по-зле, Юлила, защото тая няма да я бъде.

Един от робите, явно леко пийнал, се показа на вратата на таблиния.

— А, хубаво, ето ви и вас! — затътри се той към господарите си. — Донесете ми малко вина и по- бързо.

— Сатурналиите свършиха — отговори му Сула с най-спокоен глас. — А сега можеш да се махаш.

Което и направи робът, изтрезнял на бърза ръка.

— Защо си в такова отвратително настроение? — запита Юлила, след като двамата се прибраха в спалнята си.

— Не съм — отрече той и като застана зад нея, прокара ръце по тялото й.

Тя се отдръпна.

— Остави ме!

— Сега пък какво има?

— Искам да отида на вечерята на Крас Оратор!

— Искаш, но не може.

— Защо?

— Защото — опита се Сула да й обясни по човешки — това не е място, на което баща ти би се радвал да те види, а няколкото жени, които ще присъстват, също не са онези, с които той би ти препоръчал да се срещаш.

— Но нали вече не завися от него и мога да правя всичко, което си поискам — упорстваше тя.

— Много добре знаеш, че не е така. Мина от ръцете на баща си в моите. А аз ти казвам, че няма да идваш с мен.

Без да каже думичка повече, Юлила се наведе, събра одеждите си от пода и като наметна стройното си тяло с първата й попаднала дреха, излезе от стаята.

— Прав ти път! — извика подире й Сула.

На сутринта благоверната му се държа хладно с него, което изобщо не го трогна, а вечерта, когато той тръгваше за вечерята на Крас Оратор, не благоволи да го изпрати.

— Малка глезла — промърмори Сула.

Подобно скарване би трябвало да му се стори забавно; това, че сега не му беше никак весело, не се дължеше на скарването, а на нещо друго, залегнало в съзнанието му много по-дълбоко от Юлила. Мисълта, че му предстои да вечеря в богатия дом на аукционера Квинт Граний, който беше фактическият организатор на празненството, не можеше с нищо да го развълнува. Когато получи поканата, в първия момент Сула се почувства щастлив, защото си каза, че това е предложение за приятелство от страна на един много влиятелен кръг млади сенатори; после обаче, когато до ушите му достигнаха слуховете за предстоящото празненство, трябваше да признае пред себе си, че е бил поканен не за друго, а заради тъмното му минало, което го превръщаше в истински рядка и ценна птица в очите на аристокрацията.

Сетне се замисли за капана, в който сам се беше вкарал, вземайки за жена Юлила и влизайки в средата на онези, с които по принцип трябваше да се чувства равен заради кръвта в жилите си. Защото това се оказа наистина капан. И докато му беше съдено да живее в Рим, никога нямаше да се освободи от хватката му. Сула не беше в положението на един Крас Оратор, който се ползваше с такова влияние сред сенаторите, че можеше да си позволи да присъства на всяко от онези аристократични увеселения, организирани с една-единствена цел — да се предизвиква законът за лукса, издаден не от друг, а от собствения му баща, — и да не очерни репутацията си. Никой нямаше да посмее да го изхвърли от Сената, още повече че сега го бяха избрали и за народен трибун, така че той спокойно можеше да играе ролята на вулгарния простак от ниските слоеве и да се възползва от съмнителните услуги на хора като аукционера Квинт Граний.

Щом Сула влезе в просторния триклиний, моментално забеляза Колубра, която му се усмихна над ръба на златната си чаша и му направи знак да се излегне до нея на кушетката. „Прав бях — рече си с горчивина той. — Тук съм, защото ме имат за по-особен.“ Усмихна се в отговор на Колубра, отпусна се на кушетката и мигом стана обект на вниманието на цяла тълпа от угодничещи роби. Събирането беше всичко друго, но не интимно. Помещението беше буквално претъпкано с кушетки — поне шейсет гости нямаше да се откажат от случая да поздравят Крас Оратор за избирането му за народен трибун. Но, както си каза Сула, докато се наместваше по-удобно до Колубра, Квинт Граний бе лишен от способността да организира истинско веселие.

Когато си тръгна шест часа по-късно — а това означаваше, че е бил от най-бързо напусналите гости, — Сула беше пиян, а настроението му периодично се сменяше: от примирение със съдбата до онази мрачна и тежка депресия, в която преди време беше решил, че няма никога повече да изпадне; дори триумфалното му влизане във висшите среди не се оказваше лек против нея. Чувстваше се излъган, безпомощен и както изведнъж си даде сметка — ужасно самотен. С цялото си същество копнееше за някого, който хем да го обича, хем да е способен да се забавлява с него, човек, в чиято компания да се смее, без да се съобразява с положението му — човек, изцяло негов. Копнееше за някого с черни очи, с черни къдрици и с най-сладкото дупе на земята.

Обърна се право по посока жилището на Сцилакс, актьора, и сякаш изведнъж му изникнаха криле — криле, които го отнасяха напред, без дори да му оставят време да се замисли над опасните последици, които една такава авантюра можеше да донесе. Постъпката му беше, разбира се, твърде непредпазлива, направо глупава. При това Сцилакс щеше да е там, щеше да изпие една-две чаши вино с него, щяха да си побъбрят известно време глупости, а момчето щеше да стои настрани и само очите на Сула щяха да шарят по красивото му тяло. И двамата щяха да бъдат лишени от възможността да си кажат каквото и да било. Посещението щеше да бъде просто приятелска визита, нищо повече.

Но Фортуна продължаваше да му се усмихва. Метробий беше сам вкъщи, изоставен за наказание от Сцилакс, който беше отишъл на гости у приятели в Анциум. Метробий беше сам. И се радваше, че го вижда! И беше изпълнен с любов, с жажда, със страст, с горест… Когато и страстта, и гладът и на двамата бяха задоволени, Сула положи момчето на коленете си и нежно го прегърна, едва сдържайки сълзите си.

— Много време прекарах в този свят — рече той. — Боговете са ми свидетели колко ми липсва сега!

— И как ми липсваш ти на мен! — добави момчето, притискайки се по-силно до него.

Настъпи мълчание; Метробий усещаше как Сула с мъка преглъща сълзите си и му се искаше да го види как плаче. Но той никога не плачеше.

— Какво е станало, Луций Корнелий? — най-сетне попита момчето.

— Скучно ми е — отвърна му Сула, започнал да се съвзема. — Тези всичките хора по върховете са такива лицемери и в същото време толкова тъпи! На публично място маниерничат и произнасят пусти фрази — а после, докато мислят, че никой не ги вижда, се отдават на мръсни удоволствия… толкова ми е