представлява и сега. За тях не съществуват никакви имуществени разграничения и дори един невъоръжен легионер да бъде беден като последния изполичар, той пак ще отиде на война. С конницата също няма да имаме кой знае какви грижи, тъй като отдавна и Рим, и Италия са престанали да учат младежите си на изкуството да воюват на кон — както винаги ще прибегнем до услугите на македони, траки, лигури или дори, ако трябва, на гали от териториите на север от Алпите, които ще доведат със себе си не само конете, но и нужните им помагачи.
Марий отново се спря, този път за по-дълго, тъй като искаше да види реакцията по лицата на определени хора: Скавър, неуспелия кандидат за консул Катул Цезар, Метел Далматик Понтифекс Максимус, Гай Мемий, Луций Калпурний Пизон Цезонин, Сципион Назика, Гней Домиций Ахенобарб. От това, как щяха да възприемат думите му, зависеше съгласието или несъгласието на всички останали.
— Земята ни не е щедра в своите блага, уважаеми назначени отци. Когато навремето изгонихме своите царе, отхвърлихме освен властта им и самата идея, че държавата трябва да плаща на войската. По тази причина ограничихме военната служба само за онези, които владееха достатъчно собственост, за да могат сами да си осигурят оръжие, доспехи и всичко друго, необходимо на войника, и тези ограничения важат и до днес за всички — римляни, латини, италийци. Онзи, който притежава собственост, ще я защищава. За него не е без значение дали държавата ще оцелее и дали собствеността му ще бъде отнета. Напротив, ще се бие с цяло сърце, за да брани и едното, и другото. Именно по тази причина ни беше толкова трудно да възприемем идеята за създаване на една отвъдморска империя и ни трябваше толкова време да се съгласим с организирането на нашите провинции.
Но след смъртта на Персей опитите ни да дадем на Македония самоуправления се провалиха напълно, защото през цялата си история македоните не бяха познали друг начин на управление от едноличната царска власт. И за това трябваше да нахлуем в Македония и да я превърнем в наша провинция, тъй като Рим не можеше да си позволи да остави западния й бряг на произвола, превръщайки го в лесна плячка на всякакви варварски племена. Разгромът на Картаген пък ни принуди да поемем управлението на неговите владения в Испания от страх те да не станат изведнъж притежание на друг. Оставихме огромната част от владенията на победените в ръцете на нумидийските царе, а за себе си запазихме само малката територия около самия Картаген — за да се застраховаме срещу евентуалното му възраждане… но вижте какво стана с Нумидия, и то само заради собствената ни щедрост! Сега се виждаме принудени да водим нова война в Африка, за да опазим собствените си скромни владения там и да смажем експанзионистичната политика на един-единствен човек — Югурта. Какво излиза, назначени отци, един-единствен човек да насочи интересите си срещу нас и ни е трудно да го спрем! На смъртното си легло цар Атал ни завеща Азия, а ние все още нямаме волята да поемем управническите отговорности там! Гней Домиций Ахенобарб разчисти целия бряг на Галий между Лигурия и Близка Испания, така че да имаме безопасен, наш коридор между Италия и Испания, по който да прехвърляме войските си, но това ни принуди да създадем още една провинция.
Марий се покашля, но сенаторите отново не обелиха нито дума.
— Сега нашите хора трябва да воюват далеч от Италия. Не се връщат с години по домовете си, принудени са да зарежат къща, семейство и земя, жените им изневеряват, няма обаче кой да им направи деца. И като следствие от това виждаме все по-малко и по-малко доброволци, а нуждата от войници нараства. Никой, който държи на стопанството си или иска да води търговия, няма да се съгласи доброволно да го отделят от дома му за пет, шест, дори седем години! Но дори когато срокът на службата му изтече, римлянинът пак не може да е сигурен, че няма да го извикат отново в армията, щом доброволците съвсем изчезнат.
Гласът му ставаше все по-мрачен.
— Но това, което си остава най-важно за нас, е
Гласът на Марий се издигна високо и заехтя между голите стени на античното здание, построено още от цар Тулий Хостилий.
— Е, вярно е, че още от времето на втората война срещу Картаген офицерите, набиращи армията, започваха да заобикалят правилата и вземаха на служба хора, които не отговаряха съвсем на изискванията за собственост. А след гибелта на армията на Карбон Младши преди шест години започнахме да приемаме в редиците и хора, които не можеха да си позволят дори цената на доспехите си, камо ли на цялата екипировка, нужна им за походите… Но това се вършеше скрито, никой не го одобряваше и изобщо си оставаше мярка само за съвсем краен случай.
Тези дни, назначени отци, отдавна отминаха. Аз, Гай Марий, консул на римския Сенат и народ, сега публично обявявам пред всички членове на този Сенат, че смятам да набирам доброволци, не да викам в армията хора, които най-много от всичко биха желали да останат по домовете си! И откъде ще намеря тези двадесет хиляди доброволци, питате се вие? Отговорът е много прост! Сред пролетариите, сред онези, които са на най-ниското стъпало на обществената ни система, сред онези, които са толкова бедни, че не могат да се впишат и в последната от петте състоятелни класи… Ще търся своите доброволци сред онези, които нямат пари, нямат имоти и най-често нямат дори постоянна работа, ще търся моите доброволци сред онези, на които досега никога не се е давала и най-малката възможност да се бият за родината си, да се бият за Рим!
Сред сенаторите се надигна тревожен шепот, който скоро прерасна във вълна от гласове, а тези гласове на свой ред се сляха в мощен хор, който разтърси стените на сградата:
— Не! Не! Не!
Марий обаче остана невъзмутим и търпеливо изчака сенаторите да се успокоят, макар ясно да виждаше как някои открито му показват юмруци, как други се изчервяват като раци от негодувание, как трети блъскат гневно сгъваемите си столове назад, скачайки на крака като ужилени и размахвайки полите на тогите си, като че ли в залата изведнъж кой знае откъде е задухал силен вятър.
Но най-накрая духовете се поуспокоиха, залата отново затихна и колкото и да бяха разгневени, дори смаяни от чутото, всички се върнаха по местата си, за да изслушат докрай новоизбрания консул — любопитството е силно оръжие в ръцете на онзи, който знае как да се възползва от него.
— Можете да крещите, да викате и да виете, ако щете, но от това оцетът няма да стане на вино! — на свой ред изрева с цяло гърло Марий, за да му се чуе гласът сред суматохата. — Но аз съм тук, за да ви дам да разберете, че такива са моите намерения и точно така смятам да постъпя! И при това нямам ни най- малка нужда от вашето позволение! Върху таблиците няма записан закон, който да ми го забранява, но бъдете сигурни, че само след няколко дни ще има такъв, който изрично да ми го
— Никога! — извика Далматик.
— Само през трупа ми! — кресна Сципион Назика.
— Не! Не! Не! — отново загърмяха в хор всички останали.
— Чакайте! — отчаяно се опитваше да надвика колегите си Скавър. — Чакайте, чакайте, нека му възразя!
Но никой не го чуваше. Курия Хостилия, зданието, в което Сенатът беше заседавал от самото установяване на републиката, се тресеше из основи от виковете и крясъците на разгневените сенатори.
— Хайде да се махаме! — каза на символичното си обкръжение Марий, и се изниза от сградата, последван от квестора Сула и народния трибун Тит Манлий Манцин.
Още при първите знаци за назряващата буря, Форумът се беше изпълнил с народ, но в действителност Кладенецът на Комициите беше претъпкан с Мариеви поддръжници още от по-рано. Всички чакаха консула Марий и народния трибун Манцин да излязат от Курията и да притичат до рострата, която се намираше от другата страна на Кладенеца; квесторът Сула, родом патриций, трябваше да остане на стъпалата пред Сената и оттам да наблюдава какво ще се случи.
— Слушайте всички! — проехтя гласът на Манцин. — Свиквам плебейското събрание! Обявявам началото на
Гай Марий се качи на ораторската трибуна точно пред рострата и се обърна по такъв начин, че
