Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)

а вдовицата се обричаше съвсем сама да се заеме с по-нататъшното възпитание на децата си.

Когато Тиберий Гракх по време на мандата си като народен трибун беше убит, майка му не се отчая от жестоките удари на съдбата. Тя намери достатъчно сили у себе си да остане глуха за намеците, че първият й братовчед Сципион Емилиян е пряко замесен в убийството на сина й; престори се, че не забелязва жестокия разрив, настъпил между Сципион Емилиян и жена му — не друга, а родната й дъщеря Семпрония. А когато един ден Сципион Емилиян бе открит мъртъв — починал при неизвестни обстоятелства, и когато за него също се заговори, че е бил убит, при това от жена си — Корнелиината дъщеря, майката на Гракхите отново намери сили да посрещне тези слухове невъзмутима и наглед безразлична. В края на краищата оставаше й още един син, скъпият Гай Гракх, който също трябваше да бъде отгледан както подобава, за да поеме по пътя на своята обществена кариера.

Гай Гракх бе жестоко убит по времето, когато майка му наближаваше седемдесетте, и всички единодушно решиха, че този път ударът е достатъчно тежък, за да сломи гордостта на Корнелия, майката на Гракхите. Но не познаха. Без да каже нито думичка по адрес на никого, тя продължи да води своя скромен и спокоен живот, макар и без съпруг, макар и без обичните си синове, но все пак с утехата да има до себе си дъщеря си Семпрония — останала бездетна и за разлика от майка си, обидена на целия свят.

— Пак аз трябва да отгледам малката Семпрония — говореше Корнелия, имайки предвид дъщеричката на Гай Гракх.

Все пак тя напусна Рим и прекара последните си години в огромната си вила в Мизенум, която подобно на своята стопанка се славеше като един от най-блестящите образци на римската култура. Корнелия събра писмата и есетата си и любезно ги предостави за публикуване на стария Созий от Аргилетум, след като приятелите й я убедиха, че такива документи не бива да остават тайна за поколенията. Подобно на авторката си текстовете притежаваха много чувство за хумор, бяха изпълнени с остроумни забележки, естествен чар и финес, което не им пречеше да бъдат убедителни; при престоя си в Мизенум Корнелия, която така и не бе изгубила ни най-малко разсъдъка си, добави още много подробности, свързани с видяното и преживяното през целия си живот.

Когато Аврелия беше на шестнайсет, а Корнелия, майката на Гракхите — на осемдесет и три, Марк Аврелий Кота и жена му Рутилия, които имаха път към Мизенум, направиха нещо като служебно посещение у Корнелия; „служебно посещение“ едва ли бе най-точното определение, защото и двамата изпитваха искрено вълнение да се видят с известната римлянка. Със себе си двамата родители бяха помъкнали и цялата си челяд, включително по младежки надменния Луций Аврелий Кота, който, вече двадесет и шест годишен, не се смяташе за член на семейството. Всички бяха получили изричното нареждане да се държат кротко като мишчици — да няма тичане, да няма щипане и пляскане, да няма събаряне на столове; който се осмелеше да не се подчини, очакваше го бавна и мъчителна смърт.

Оказа се обаче, че Кота и Рутилия са се престарали с подобни заплахи, които по принцип бяха чужди на благия им характер. Корнелия, майката на Гракхите, знаеше по-добре от всеки друг как трябва да се държи една стара жена с малки и не чак толкова малки момченца, а пък внучката й Семпрония беше само една година по-малка от Аврелия. В действителност домакинята беше много щастлива, че са й дошли на гости толкова буйни деца, и им отдели много повече време, отколкото в друг случай биха й позволили преданите роби — те се страхуваха за крехкото й здраве, пък и на онзи, който за пръв път я виждаше, не можеха да не направят впечатление посинелите й устни.

Аврелия беше като омагьосана от старата жена; струваше й се, че срещата с нея я е вдъхновила да живее, и затова тържествено се зарече, като порасне, да се опита да възпита у себе си същата римска сила, същата римска издръжливост, същата римска почтеност и същото римско търпение, които притежаваше Корнелия, майката на Гракхите. Именно след това гостуване в библиотеката й се появи всичко написано от старата патрицианка; а с четенето на спомените и писмата й съвсем естествено дойде и твърдото решение на Аврелия да следва във всичко своя новопоявил се кумир.

Визитата така и не се повтори. Още следващата зима Корнелия, майката на Гракхите, умря, както си седеше на стола с гордо изправена глава, държейки ръката на любимата си внучка. Тъкмо й беше съобщила за официалното й сгодяване с Марк Фулвий Флак Бамбалио, единствения оцелял представител на фамилията на Фулвий Флаките, намерили смъртта си покрай Гай Гракх, когото бяха подкрепяли. Според старицата било прекрасно, че тя, младата Семпрония, която оставаше единствена наследница на големите богатства на рода си, щеше да ги дари на същата онази фамилия, която беше изгубила абсолютно всичко в името на Гай-Гракховата кауза. Корнелия с гордост заяви на внучката си, че благодарение на личния си авторитет пред Сената, ненакърнен дори от омразата спрямо синовете й, успяла да издейства за младата Семпрония специален указ, според който в нейния случай нямало да се вземат предвид клаузите на лекс Вокония де мулиерум хередитатибус — това било, за да се предотврати всякаква възможност някой далечен братовчед на Гракхите изведнъж да се появи и да иска наследството им само задето е от мъжки пол. Указът, допълни Корнелия, се отнасял и до другото поколение, в случай че следващият пряк наследник се окаже също жена.

Смъртта я споходи толкова внезапно, че й спести всякакви излишни страдания или терзания. А това много зарадва всички римляни — след като й бяха донесли толкова нещастия, за да проверят силата на волята й, най-сетне боговете доказваха, че Корнелия, майката на Гракхите, е тяхна любимка. Понеже беше от Корнелиите, покойната не беше кремирана, а погребана; от всички фамилии в Рим, малки и големи, само членовете на генс Корнелия държаха на това телата им да бъдат заравяни след смъртта им. Майката на Гракхите беше положена във внушителна гробница на Вия Латина, която се превърна в паметник, и боговете са свидетели, че нямаше ден, в който някой да не положи свежи цветя на него. С течение на времето гробницата се превърна едновременно в светилище и олтар, макар и култът към Корнелия, майката на Гракхите, никога да не бе признат официално. Векове наред всяка римска жена, имаща нужда от онези качества, с които се бе прославила Корнелия, щеше да й се моли и да оставя свежи цветя пред гробницата й. Майката на Гракхите се беше превърнала в богиня, но като нея нямаше друга в римския пантеон; тя беше въплъщението на човешката воля, способна да превъзмогне всички удари на съдбата.

Как би постъпила Корнелия, майката на Гракхите? За пръв път Аврелия се сблъскваше с подобен въпрос, на който не можеше да намери отговор. Колкото и да се мъчеше да разсъждава логически, или напротив, да даде воля на интуицията си, тя не можеше да влезе в кожата на жена, чиито родители за нищо на света не биха й оставили свободата сама да избира съпруга си. Разбира се, на нея не й беше трудна да проумее какви подбуди са накарали вуйчо й Публий да предложи подобно решение; тя достатъчно добре познаваше класическото наследство, за да е способна сама да направи паралел между своето положение и това на Троянската Елена; с тази разлика, че Аврелия не се мислеше за фатална красавица, още по-малко за идеална партия за римски младеж, който си търси жена.

Най-накрая обаче девойката стигна до единствения изход, от ситуацията, който дори Корнелия, майката на Гракхите, би одобрила: просто щеше да прегледа внимателно целия списък на представилите се кандидати, щеше най-съвестно да прецени плюсовете и минусите на всички свои обожатели и да избере най-подходящия. Под най-подходящия тя далеч не разбираше онзи, който би й се сторил най- привлекателен. Трябваше и щеше да се съобразява единствено с римския идеал за глава на семейство. Мъжът й трябваше да е от знатно потекло, сиреч да произхожда от сенаторска фамилия, чиято дигнитас и обществена значимост да са изпъквали в римското общество от поколения, по възможност дори от времената преди установяването на републиката; името й не биваше да бъде опетнявано; а самият кандидат трябваше да бъде смел, скромен, да не се поддава на каквито и да било крайности, да се отнася с нужното презрение към парите, да стои над корупцията и моралното проституиране, да е готов да отдаде живота си за благото и честта на Рим.

Проблемът беше сериозен. Девойката се питаше как момиче като нея, което цял живот е живяло под закрилата на родителите си, оградено от близките си, ще успее само да отсъди правилно? Така че не й оставаше нищо друго, освен да поговори насаме с всеки от тримата възрастни в семейството си: с Марк Кота, с Рутилия и с по-големия си брат Луций Аврелий Кота, и да ги попита за искреното им мнение кой от всички мъже, включени в списъците на кандидатите, отговаря най-добре на поставените от нея условия. И тримата се престориха, че въпросът й ги заварва неподготвени, но явно, че всеки от тях предварително си