Тя обитаваше едно от малките помещения, в които се влизаше през атрия — стаичка мрачна и задушна; в подобно грижовно, но предпазливо семейство, родителите не биха позволили на единствената си дъщеря да разполага с по-голяма свобода. Но тъй като Аврелия наистина беше единственото момиче в къщата сред толкова момчета, тя се радваше на повече удобства и привилегии и лесно можеше да се превърне в лигава и глезена девойка, ако по природа бе склонна към това. Но за щастие подобен недостатък тя не притежаваше. Всички в семейството бяха единодушни, че е просто невъзможно момиче като нея да бъде разглезено, защото в душата й не можеше да се открие и капчица алчност или завист към околните. Което обаче не я правеше особено дружелюбна или обичлива; в действителност много по-лесно беше да изпитваш възхищение или уважение към нея, отколкото да я обичаш, и то не за друго, а защото тя самата нямаше навик да се открива пред никого. Като дете Аврелия имаше навика да изслушва с вледеняващо безразличие самохвалствата на големия си брат, както и на двамата по-малки, които се стараеха в нищо да не отстъпват на братовчед си, но случеше ли се да прекалят, тя им зашиваше такива яки шамари, че чак им се привиждаха звезди посред бял ден, след което безмълвно се оттегляше.
Скоро родителите й усетиха, че единственото, което дъщеря им иска, е да й се освободи малко помещение в къщата, където да бъде настрана от шумните момчетии. В крайна сметка й дадоха слънчева, макар и възтясна стаичка до перистила. Заедно със стаичката тя получи и прислужница, Кардикса-галката, която се оказа истинско съкровище. Когато Аврелия се омъжеше, Кардикса нямаше да се отдели от нея и щеше да я последва при съпруга й.
Щом девойката се върна в стаята си, на Кардикса й беше достатъчен само един поглед, за да прочете по лицето й, че се е случило нещо сериозно. Но както й беше навик, тя не я заразпитва, ами търпеливо изчака господарката й да й разкаже за какво точно е говорила с родителите си. Това, че двете се разбираха добре, не означаваше, че между тях съществува онова момичешко съучастничество, характерно за други. По всичко личеше, че Аврелия иска да бъде сама, затова прислужницата излезе от стаята.
Помещението сякаш отразяваше характера на обитателката си: по стените имаше многобройни ниши, където се съхраняваха навити на свитъци книги, на писалището бяха оставени купища неизползвана Фаниева хартия, тръстикови писци, восъчни таблички, едно чудато стило от животинска кост за писане върху восък, сухо мастило от сепия, което се разтваряше във вода, мастилница, пълно с пясък сито, което се използваше от римляните вместо попивателна, и сметало.
В единия ъгъл на стаята беше поставен голям тъкачен стан от Патавия, а по стените около него на големи гвоздеи бяха окачени всевъзможни по цвят и дебелина гранки прежда — червена и виолетова, синя и зелена, розова и кремава, жълта и оранжева — защото Аврелия сама тъчеше платовете за дрехите си и предпочиташе ярките и пъстри багри. В момента на стана стоеше недовършено широко парче платно в огненочервено, тънко като мъгла, тъкано от прежда, тънка като косъм. Това беше истинско предизвикателство за девойката, защото щеше да бъде сватбеният й воал. Вече един от нужните платове — шафраненият — беше готов и стоеше прилежно сгънат на една лавица в очакване на мига, в който собственичката му ще се залови с кроенето и шиенето. Смяташе се, че носи нещастие, ако момата започне да шие сватбените си одежди, преди да се е сгодила официално с бъдещия си съпруг.
Тъй като отдавна се занимаваше с дърворезба, Кардикса от своя страна се беше заела с изработването на резбован, сгъваем параван, издялан от най-качествено африканско дърво, използвано най-често за писалища; парченцата шлифован оранжев и червен халцедон, яспис и оникс, които тя възнамеряваше да инкрустира в дървото във формата на цветя и листа, чакаха грижливо подредени в специално отредената им резбована дървена кутийка — по-ранно произведение на робинята.
Аврелия затвори всички кепенци — широките, коси отвори в тях едновременно пропускаха достатъчно въздух и слаба светлина, колкото човек да вижда в помещението. Самият факт, че кепенците са затворени, беше ясен знак за всички в къщата — и братя, и роби, че младата господарка не желае да бъде обезпокоявана. Тя седна пред писалището, облакъти се на него, подпря глава на дланите си и изпадна в дълбок размисъл.
Това беше критерият, който тя прилагаше навсякъде и във всичко. Как би постъпила Корнелия, майката на Гракхите? Какво би помислила Корнелия, майката на Гракхите? Как би се почувствала Корнелия, майката на Гракхите? Защото Корнелия, майката на Гракхите, беше нейният идол, пример за подражание, модел, според който тя, младата девойка, да се учи как да говори и как да постъпва.
Сред многобройните книги, подредени на полиците по стените, бяха абсолютно всички публикувани писма и размисли на Корнелия, майката на Гракхите, заедно с всички трудове на други автори, в които се споменаваше, пък макар и една-едничка думичка за нея.
А коя беше всъщност тази Корнелия? Тя представляваше всички качества на римска аристократка — и бе тяхно въплъщение от самото си раждане до смъртта си.
По-малката дъщеря на Сципион Африкански — същият, който разгроми Ханибал и завзе Картаген — се беше омъжила на деветнадесет години за знатния нобил Тиберий Семпроний Гракх, който по онова време беше навършил вече четиридесет и четири; майка й, Емилия Павла, бе сестра на великия Емилий Павел, което правеше Корнелия, майката на Гракхите, патрицианка и по бащина, и по майчина линия.
Като съпруга на Тиберий Семпроний Гракх тя била безупречна и за двайсетте години, в които били женени, с волско търпение му народила дванайсет деца. Гай Юлий Цезар навярно би казал, че нескончаемите брачни връзки между близки роднини във фамилиите на двамата й родители — Корнелиите и Емилиите — са били причина всичките й деца да се родят болнави. Но Корнелия упорито се грижеше за всяко от нещастните си отрочета, отдавайки му цялата си любов и внимание. В крайна сметка, удаде й се да съхрани живота на три от рожбите си. Първото от децата й, което доживя зряла възраст, беше дъщеря й Семпрония; второто беше момче, което наследи името на баща си — Тиберий; третото беше отново момче — Гай Семпроний Гракх.
Високообразована, достойна дъщеря на баща си, известен с безрезервната си почит и дори преклонение пред всичко гръцко — защото според него именно Гърция бе достигнала върха в световната култура, — Корнелия сама се беше заела с възпитанието и обучението на трите си деца (всъщност и на всички онези, които бяха доживели да имат нужда от възпитател и учител) и нито за миг не ги изпусна от грижовния си поглед. Когато съпругът й се спомина, тя се оказа сама с петнайсетгодишната Семпрония, с дванайсетгодишния Тиберий, с двегодишния Гай Гракх, както и с още някои от децата си, които още не бяха сполетени от злощастната участ.
Всички в Рим започнаха да се надпреварват за ръката на младата вдовица, защото тя вече бе доказала по забележителен начин плодовитостта си; освен това Корнелия си оставаше дъщеря на Сципион Африкански, племенница на Павел и не на последно място — жив спомен за блаженопочившия Тиберий Семпроний Гракх; да не говорим, че притежаваше баснословно състояние.
Сред ухажорите й беше и не друг, ами самият цар Птолемей Евергет Шкембето — който по това време беше изгонен от Египет, но царуваше в Киренайка, и който се славеше като почитател на Рим и бе чест негов гостенин в периода между изгонването му от Египет и повторното му възцаряване, вече като самостоятелен владетел, девет години след смъртта на Тиберий Семпроний Гракх. Царят не губеше времето си и непрестанно надуваше тъпанчетата на сенаторите с жалбите и молбите си да бъде възстановен на египетския престол — естествено, без да забравя щедро да заплаща услугите на онези, които му оказват доверие.
При смъртта на Тиберий Семпроний Гракх цар Птолемей Евергет Шкембето беше осем години по-млад от трийсет и шест годишната Корнелия, пък и още с нищо не подсказваше за прякора, който щяха да му лепнат по-късно — тогава, когато първият братовчед и зет на Корнелия Сципион Емилиян щеше да се бие в гърдите, че е накарал невероятно тлъстия и неприлично облечен египетски цар да стане и да
В действителност Корнелия, майката на Гракхите, вече си бе казала, че на една римска патрицианка, която е била жена на достоен римски нобил в продължение на почти двадесет години, изобщо не й е работа да се омъжва повторно. Така че един по един всички кандидати биваха отпращани възможно най-любезно,
