вече защото си бяха допаднали с мащеха си Рутилия.
Когато Аврелия навърши пет години, баща й Луций Аврелий Кота внезапно почина, само няколко дни след приключването службата му като консул. Вдовицата му Рутилия, тогава едва на двадесет и четири, потърси утеха в обятията на по-малкия му брат Марк, който още не се беше женил. Между двамата пламна силна любов и след като получи съгласието на баща си и брат си, само единадесет месеца след смъртта на Луций Кота, Рутилия се омъжи за девера си. Под негова закрила попаднаха и доведеният й син Луций, който се падаше племенник на Марк, и дъщеря й, също негова племенница. Но семейството продължи да расте: не мина и година и Рутилия роди на новия си съпруг син — Гай, още една година след това — втори, Марк Младши, и най-накрая, седем години по-късно — трети, Луций.
Аврелия си остана единственото момиче в семейството и положението й наистина си заслужава да бъде описано: от страна на баща си имаше природен брат, доста по-голям от нея, от страна на майка си — трима по-малки природени братя, които при това й се падаха едновременно и първи братовчеди, защото баща им й беше чичо, както нейният баща им се падаше чичо. Онези, които не знаеха за тези сложни семейни отношения, нямаше как да не се объркат, особено ако им ги обясняваха самите деца.
— Тя ми е братовчедка — посочваше Гай Кота Аврелия.
— Той ми е брат — посочваше на свой ред Аврелия Гай Кота.
— Той ми е брат — казваше тогава Гай Кота по адрес на Марк Кота.
— Тя ми е сестра — беше репликата на Марк Кота.
— Той ми е братовчед — завършваше победоносно Аврелия и сочеше Марк Кота.
Играта можеше да продължи с часове и нищо чудно, че повечето им познати така и не можеха да разберат кой какъв е. Не че тези сложни кръвни връзки смущаваха, което и да било от децата, свикнали да живеят един за всички, всички за един, които не само се обичаха помежду си, но и изпитваха еднаква близост към Рутилия и втория й съпруг.
Родът на Аврелиите беше една от Знатните фамилии, а разклонението на Котаните вече отдавна си беше извоювало трайно място в Сената, макар и да бе влязло в състава на римския нобилитет сравнително скоро, защото скоро негов представител беше заел консулския куриатен стол. Богати поради мъдрите вложения, наследяването на големи площи обработваеми земи, както и поради множеството сполучливо сключени бракове със силните на деня, Аврелий Котаните можеха да си позволят сами да отглеждат многобройните си синове, без да търсят осиновител за никого от тях, и в същото време да осигурят внушителна зестра за дъщерите си.
Затова и челядта, която Марк Аврелий Кота и жена му Рутилия бяха отгледали под покрива си, представляваше интерес за всеки, който искаше да сроди сина си или дъщеря си с богат и представителен род. Децата обаче можеха да се похвалят не само с това, но и с красотата си, която естествено се набиваше най-много на очи у единственото момиче Аврелия.
— Неотразима е! — казваше за нея лудият по сладостите и разкоша, но пък и наистина неотразим в очите на околните Луций Лициний Крас Оратор, който бе и един от най-настоятелните и важни почитатели на Аврелия.
— Няма равна на себе си! — пригласяше му Квинт Муций Сцевола — най-добрият приятел на Крас Оратор, при това негов братовчед; нямаше как, и той беше вписал името си сред ухажорите.
— С жена като нея нямаш шанс! — тюхкаше се Марк Ливий Друз; това, че Аврелия му беше братовчедка, го правеше още по-упорит в стремленията си към нея.
— Троянската Елена! — слагаше капак на хвалебствията Гней Домиций Ахенобарб Младши и подобно на всички други и той лелееше розови мечти.
И наистина ситуацията беше точно такава, каквато я беше описал Публий Рутилий Руф в писмото си до Гай Марий — всеки римлянин тайно или явно копнееше да се ожени за племенницата му Аврелия. Това, че неколцина от кандидатите вече си имаха жени и пак я искаха, никому не се струваше непочтено, а и ни най-малко не намаляваше шансовете им — в Рим разводът беше лесна работа, а пък зестрата на Аврелия беше толкова голяма, че на никого не би досвидяло, за да я има в прегръдките си, да се раздели с парите на предишната си жена.
— Чувствам се като самия цар Тиндар, когато разни князе и царе му искали ръката на дъщеря му Елена — вайкаше се Марк Аврелий Кота пред жена си Рутилия.
— Само дето Тиндар е могъл да разчита на помощта на Одисей — припомни си легендата Рутилия.
— Де да можех и аз да си извикам някой Одисей! Независимо кому ще дам Аврелия, всички други ще ми се обидят до смърт, че съм пренебрегнал точно тях.
— Точно такова му е било положението и Тиндар — съгласи се съпругата му.
Но ето, че на вечеря у Марк Кота пристигна неговият спасител — Одисей, и той не беше никакъв грък, ами римлянин до мозъка на костите си — с други думи самият Публий Рутилий Руф. След като децата — включително Аврелия — станаха от масата, за да си лягат, разговорът съвсем естествено се прехвърли отново върху до болка познатата тема за бъдещето на Аврелия. Рутилий Руф слушаше с интерес какво му разправят родителите й и когато му дойде моментът, на драго сърце им даде своя съвет; премълча само това, че всъщност разковничето на загадката не е открито от него, ами от Гай Марий, чието писмо тъкмо беше пристигнало от Африка.
— Много е просто, Марк Емилий — рече той.
— Тогава, изглежда, ми липсва мъдрост, за да го проумей — погледна го Марк Кота. — Ще ми обясниш ли, о, Одисей?
Рутилий Руф се усмихна.
— Не виждам какво одисеевско откриваш у мен. Да не мислиш, че ще тръгна да ти съчинявам песни. Сега живеем в модерен Рим, не в антична Гърция. Не можем да убием кон, да го разрежем на четири и да накараме всички кандидати за ръката на Аврелия да се закълнат над разкъсания му труп във вярност към баща й Марк Аврелий.
— Особено ако това стане, преди да обявя кой е щастливият победител — засмя се Кота. — Какви романтици са били старите гърци, а? Не, Публий Рутилий, страхувам се, че си имаме работа с цяло сборище от трезвомислещи римляни, свикнали да цепят косъма на две.
— Точно така — кимна Рутилий Руф.
— Хайде, братко — подкани го Рутилия, — кажи ни как да се измъкнем от това затруднено положение.
— Както вече казах, скъпа Рутилия, разрешението е много лесно. Просто ще оставите момичето само да избере своя любим.
Кота и жена му го изгледаха изненадано.
— Наистина ли мислиш, че подобна постъпка ще се окаже мъдра? — попита Кота.
— В ситуация като тази мъдростта не помага, така че какво губите? — на свой ред го запита Рутилий Руф. — Тъй и тъй не държите на това Аврелия да се омъжи за богат човек, защото сте порядъчно заможни, а пък и сред кандидатите няма такива, които да са си спечелили известност като ловци на зестри. Подобно на Юлиите, Корнелиите, и Аврелиите не са фамилията, която ще привлече кариеристите и парвенютата. Освен това отдавна съм се уверил, че Аврелия е изключително интелигентно и благоразумно момиче, у нея няма и капчица сантименталност, нито пък порив към романтични приключения. Девойка като племенницата ми няма да ви злепостави за нищо на света!
— Прав си — кимна Кота в знак на съгласие. — Не мисля, че се е родил мъжът, който ще завърти главата й.
И така, на другия ден Кота и Рутилия повикаха Аврелия в дневната на майка й, за да й съобщят какво са решили за бъдещето й.
Тя дойде незабавно. В походката й нямаше нищо кокетно, нищо прекалено женствено. Ходеше почти като мъж — с резки, но затова пък възможно най-пестеливи движения, без да върти излишно задника си, с изправени рамене, с вдигнато чело. Навярно мнозина биха я нарекли плоска, защото беше твърде висока, а пък гърдите й бяха малки, но Аврелия компенсираше това с безупречното си облекло, не носеше обувки с дебели коркови подметки както повечето римски жени и изпитваше вродена неприязън към бижутата. Гъста и права, светлокестенявата й коса беше прибрана на стегната плитка на тила, което правеше лицето й по- строго. Млечнобялата й кожа никога не беше видяла каквото и да е мазило, но колкото и да се взираше човек, трудно щеше да открие някое петънце по нея — скулите й бяха изпъкнали, страните — бледорозови.
