Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)

Носът й беше симетричен, сякаш самият Праксител го беше изваял, а дължината му създаваше впечатлението, че в кръвта й има нещо келтско — това донякъде и оправдаваше „липсата на характер“ — истинските римляни имаха къси, но месести и изпъкнали носове. Обагрени в бледомораво, извитите й в крайчетата устни притежаваха онова необяснимо качество, което привлича всеки мъж и го кара да копнее за целувките им. А по средата на това прекрасно личице, което с изпъкналата си, заострена брадичка и високото, широко чело имаше формата на голямо сърце, грееха огромни очи, които изглеждаха не тъмносини, а виолетови, обрамчени с дълги и гъсти черни мигли, а над тях — тънки, ефирни черни вежди.

Често, когато на някоя римска трапеза се съберяха само мъже (сред които неизменно имаше поне двама-трима от официалните кандидати за ръката на Аврелия), се провеждаха дълги спорове какво точно у нея привлича противния пол. Според някои целият й чар се дължал на онези замечтани виолетови очи; според други красотата й била в прекрасната й кожа; трети настояваха, че трябва да се обръща внимание най-вече на изключително правилните й черти; останалите се хващаха за прелъстителната й уста, за изпъкналата й брадичка или за фините й ръце и тънките й крака.

— Прави сте, но пропускате най-важното — изръмжа Луций Лициний Крас Оратор. — Слепци! Не виждате ли, че тя е една весталка, пусната на свобода… Тя е Диана, не Венера! Защото е недостижима. И тъкмо с това ни привлича.

— Не, всичко се дължи на виолетовите й очи — прекъсна го малкият син на Скавър Принцепс Сенатус, който също като баща си се казваше Марк. — Дори бих казал пурпурни! Аврелия е самото въплъщение на благородството! Тя е едно живо предзнаменование.

Но когато въпросната девойка влезе в стаята на майка си, сериозното й лице, издаващо пълната й непорочност, предвещаваше наближаваща буря или сърцераздирателна драма. В действителност по характер Аврелия беше такава, че най-малко би подтикнала хората около себе си към излишен драматизъм.

— Седни, дъще — усмихна й се Рутилия.

Аврелия седна и скръсти ръце в скута си.

— Искаме да поговорим с теб за сватбата ти — започна Кота, като се покашля, надявайки се племенницата му да каже нещо, с което да го улесни.

Но тя не проговори; изгледа го с проблясък на любопитство в очите си и нищо повече.

— Ти какво мислиш по въпроса? — попита майката.

Девойката сви устни и вдигна рамене.

— Ами надявам се вие да ми изберете някого, когото да харесам.

— Е, и ние се надяваме на същото — рече Кота.

— Кои са онези, които не харесваш? — заинтересува се Рутилия.

— Например Гней Домиций Ахенобарб Младши — отвърна без никакво колебание Аврелия, която обичаше да назовава хората с пълните им имена.

На Кота не му трябваха обяснения, тъй като не гледаше с добро око на младежа.

— Някой друг? — на свой ред попита той.

— Марк Емилий Скавър Младши.

— А така! Това не го очаквах — изпусна се Рутилия. — Мислех, че ти се нрави.

— Вярно, че е мил — съгласи се Аврелия, — но е прекалено срамежлив.

Кота дори не се опита да прикрие усмивката си.

— А ти самата не искаш ли да си намериш някой срамежлив съпруг, Аврелия? Подобен човек лесно ще сложиш под чехъл.

— Добрата римска съпруга не командва мъжа си.

— Добре тогава, няма да е Скавър. Щом Аврелия е рекла, така да бъде — махна с ръка Кота. — Друг да не ти е по сърце?

— Луций Лициний.

— На него пък какво му има?

— Много е дебел — присви устни тя.

— Аха, дебелите не са женската мечта.

— Това просто доказва, че му липсва самодисциплина, татко.

Понякога Аврелия наричаше Кота „татко“, понякога „чичо“, но и в двата случая това трябваше да изразява нещо: когато Марк Аврелий играеше ролята на баща, той си беше „татко“, когато се правеше на доброжелателния роднина, биваше понижаван в „чичо“.

— Права си, така е — и този път нямаше как да й възрази Кота.

— А има ли някой, когото би предпочела за съпруг пред останалите, дъще? — намеси се Рутилия, опитвайки друга тактика.

Аврелия като че ли се отпусна при този въпрос.

— Не, майко. Ще бъда щастлива, ако вие с баща ми решите вместо мен.

— Ти самата какво очакваш от бъдещия си брак? — заинтересува се Кота.

— Ами да имам за съпруг мъж, който да отговаря на положението ми и… да се радва на няколкото деца, които ще му родя.

— Това се вика отговор! — отбеляза Кота. — Ти си добра ученичка, Аврелия.

Рутилия хвърли поглед към мъжа си, но в очите й се четеше повече загриженост, отколкото радост.

— Време е да й кажеш, Марк Аврелий!

Кота се покашля повторно.

— Виж, Аврелия, напоследък ти се превърна в голям проблем за двама ни с майка ти. Наскоро прегледах пълния списък на мъжете, поискали официално ръката ти, и се оказа, че те са нито повече, нито по-малко трийсет и седем на брой. Трудността е в това, че от тези тридесет и седем младежи нито един не може да бъде зачеркнат с лека ръка. Някои от тях произлизат от среди, по-високостоящи от нашата, други са доста по-богати от нас, а има и неколцина, които ни превъзхождат и в едното, и в другото! Това ни изправя пред неразрешим ребус. Ако ние определим бъдещия ти съпруг, рискуваме да си спечелим много врагове, което може да не засегне нас с майка ти, но много ще усложни положението на братята ти, когато им дойде времето да правят кариера. Вярвам, че добре го разбираш.

— Така е, татко — отвърна Аврелия с най-сериозен тон.

— За щастие обаче случи се тъй, че вуйчо ти Публий е открил правилния отговор на задачата: самата ти, дъще моя, ще избереш своя бъдещ съпруг.

Това беше толкова изненадващо, че дори невъзмутимата Аврелия беше смаяна.

— Аз ли? — зяпна го неразбиращо тя.

— Точно така, ти.

Девойката притисна длани към пламналите си страни и го изгледа ужасена.

— Не мога да направя подобно нещо! — възкликна тя. — Това… Това не е според римските обичаи!

— Съгласен съм — рече Кота, — но затова пък е по обичаите на Рутилий.

— Дотам бяхме стигнали, че вече се надявахме някой Одисей да ни покаже пътя — обади се на свой ред майката. — Имахме късмет, че въпросният Одисей се оказа член на семейството.

Но Аврелия кършеше ръце, сякаш обзета от непреодолима паника.

— Какво те тревожи толкова? — попита я майка й. — И ти ли не можеш да намериш отговор на нашия въпрос?

— Не, не става дума за това — рече девойката и в същия миг лицето й започна да изгубва своята руменина и да пребледнява като платно. — Просто… ами… — вдигна тя рамене отчаяно и стана. — Може ли да си вървя?

— Както желаеш.

На вратата Аврелия се обърна, изгледа тъжно Кота и Рутилия и попита:

— Колко време ми давате да направя избора си?

— О, всъщност не сме се разбързали — понечи да я успокои Кота. — Навършваш осемнайсет чак в края на януари, а пък никой не е казал, че трябва да се омъжиш веднага. Разполагаме с достатъчно време.

— Благодаря — рече Аврелия и излезе.