Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)

фалера за второто. При тази втора битка бил тежко ранен в бедрото и затова бил официално освободен от служба, за да се върне у дома. Най-забележителното бе, че всичко това Аврелия трябваше да вади с ченгел от устата му, защото Гай Цезар беше настроен повече да възхвалява подвизите на по-големия си брат Секст, участник в същите походи, отколкото собствените си.

Аврелия установи, че тази година младежът бил назначен за монетчик — един от тримата млади римляни, които в годините преди влизането си в Сената получават чрез задължението си да секат римските монети възможност да научат принципите на римската икономика.

— Парите постоянно изчезват от обращение — поучаваше я той, като трудно можеше да си обясни защо разговорът тази вечер му се струва по-интересен от всякога. — Работата ни е да сечем нови пари — разбира се, не по наше желание. Само държавната хазна може да определи какво количество монети трябва да се отсекат през годината, а ние просто изпълняваме нарежданията й.

— Но как може да изчезне нещо толкова солидно като една монета? — недоумяваше Аврелия.

— О, ами може да падне в канализацията, да се стопи при някой голям пожар — заизброява младият Цезар. — Много монети просто се изтъркват. Но повечето изчезват не за друго, а защото собствениците им ги крият и пазят. А щом парите се пазят, не могат да вършат работата, за която са предназначени.

— А каква е тя? — попита Аврелия, която досега не бе имала повод да се замисля за функцията на парите, защото не беше алчна и капризна, а родителите й знаеха как да се грижат за нея.

— Да минават от едни ръце в други — обясни Гай Цезар. — Това се казва парично обращение. Когато парите се намират в обращение, всички онези, през които те минават, извличат някаква печалба. С парите се закупува стока, заплаща се нечий труд, разширява се нечия собственост. Но те никога не трябва да спират да се движат.

— Значи вие трябва да сечете отново всички онези монети, които собствениците им крият — замисли се Аврелия. — Но нали парите, които стоят настрана, продължават да са си пари? Какво ще стане, ако изведнъж някоя внушителна сума, която досега се е пазела на скрито, на свой ред влезе в обращение?

— Ами тогава общата стойност на парите ще падне.

След като получи своя пръв урок по елементарна икономика, Аврелия реши, че няма да е зле, ако прехвърли разговора върху практическата страна на монетосеченето.

— В действителност ние, тримата монетчици определяме какво ще е изобразено върху монетите — намери повод да се самоизтъкне младият Гай Цезар, който все по-малко устояваше на чара на слушателката си.

— Имаш предвид богинята Виктория в нейната бига!

— Е, винаги е по-лесно да изобразиш на една монета колесница с два коня, вместо с четири, затова и Виктория се вози на бига, не на квадрига. Но онези от нас, които притежават малко повече въображение, предпочитат да измислят нещо по-оригинално от една Виктория или от символа на Рим. Ако в една година се предвижда да бъдат сечени три различни емисии — а най-често се получава тъкмо така, — всеки от монетчиците получава правото да определи какво ще бъде изобразено на едната.

— А ти самият ще имаш ли това право? — заинтересува се Аврелия.

— Да. Теглихме жребий и ми се паднаха сребърните денарии. Така че тазгодишният денарий ще има от едната си страна главата на Юл, сина на Еней, а от другата — изображение на Аква Марция в памет на дядо ми Марций Рекс — издаде плановете си Цезар.

По-нататък Аврелия научи, че есента той ще се кандидатира за военен трибун; брат му Секст вече бил избран и щял да замине за Галия с армията на Гней Малий Максим.

Когато и последното ястие беше поднесено, чичо Публий натовари племенницата си на носилката и я прати, съпроводена от обещаната охрана, в дома й, като убеди другия гостенин да остане още малко.

— Ще му ударим по една-две чашки неразредено вино — подкани го той. — Толкова съм се налял с вода, че сега ще ми се наложи да изпикая цяла кофа.

— Май и аз ще сторя същото — засмя се гостът.

— И така, какво мислиш за племенницата ми? — попита Рутилий Руф, след като на двамата беше сервирано прекрасно тосканско вино.

— Все едно да ме питаш дали ми харесва животът? Според теб за жена като нея може ли да съществуват две мнения?

— Значи си я харесал?

— Дали съм я харесал? Разбира се! Но освен това и се влюбих в нея — призна си младият Цезар.

— Искаш ли да се ожениш за нея?

— И още как! Но доколкото знам, същото желае и половин Рим.

— Така е, Гай Юлий. Но това значи ли, че ти нямаш шансове?

— Не. Ще се представя на баща й… така де, на чичо й Марк. Ще се опитам да я видя повторно и да я убедя, че заслужавам да мислят за мен с добри чувства. Мисля, че си струва, защото, като че ли тя също ме хареса.

Рутилий Руф се усмихна.

— Да, и аз мисля, че те хареса — рече той и стана от кушетката. — Е, можеш да си вървиш у дома, млади Гай Юлий. Ще кажеш на баща си какви са ти плановете, а утре ще се явиш пред Марк Аврелий. Колкото до мен, чувствам се уморен и смятам да си лягам.

Въпреки че пред Рутилий Руф се опитваше да си придаде възможно най-голяма увереност, по пътя към дома си Гай Цезар трябваше да си признае, че в душата си таи далеч по-малки надежди. Славата на Аврелия се носеше навред. Много от приятелите му вече бяха поискали ръката й — на някои Марк Кота дори беше отказал да ги включи в списъка си, но на други имената им и досега си стояха там. Сред обещаващите кандидати имаше младежи с много по-славни имена от неговото — най-малкото, защото зад тези имена стояха огромни богатства. Да бъдеш Юлий Цезар не означаваше много, макар и името да говореше достатъчно красноречиво за потеклото ти, за да закриляше авторитета му дори и тогава, когато парите липсваха съвсем. И все пак как можеше той, Гай Юлий Цезар Младши, да се съревновава с хора като Марк Ливий Друз, като младия Скавър, Лициний Оратор, Муций Сцевола или пък с по-големия син на Ахенобарб? Младият Цезар не беше запознат с онази тънка подробност, че Аврелия е получила правото сама да избере годеника си, и затова нямаше как да не се чувства предварително обречен.

Когато му отвориха вратата у дома и той влезе в атрия, Гай Цезар забеляза, че в кабинета на баща му още свети, та реши да му се обади. В последния момент, преди да потропа на открехнатата врата, в очите му неочаквано блеснаха сълзи.

— Влез — отвърна му немощен глас.

Гай Юлий Цезар вече умираше. Всички в къщата го знаеха, дори самият той, макар и досега да не беше отворил нито дума за това. Всичко бе започнало със затруднения в преглъщането — коварна болест, която се развиваше толкова бавно, че дълго време болният дори не можеше да каже дали положението му се влошава или напротив. Но в един миг гласът му изведнъж падна, а скоро след това в гърлото му се появи болка, която в началото не беше сериозна и мъж като Цезар можеше да я подмине, без да й обръща внимание. Но болката беше станала постоянна и от известно време Гай Юлий Цезар вече не можеше да преглъща твърда храна. Всеки ден Марция го молеше да извика лекар, но той упорито отказваше.

— Татко?

— Влез, Гай, тъкмо ще ми правиш компания — покани го Цезар, който щеше да навърши шейсет тази година, но на светлината на свещите даваше по-скоро вид на осемдесетгодишен старец. Беше отслабнал много и на места кожата му беше буквално провиснала; някога красивият мъж сега приличаше на същински скелет, а постоянната болка беше угасила пламъка в сините му очи. Сега протегна ръка на сина си и му се усмихна.

— О, татко! — неволно възкликна младият Цезар, който, колкото и да му се искаше като мъж да скрие тревогата в гласа си, пак не можа. С две-три крачки той прекоси стаята, пое бащината ръка и благоговейно я целуна. Сетне се приведе над родителя си, положи ръце върху кокалестите му рамене и притисна лице до безжизнената му, сребристосива коса.

— Не плачи, сине — с прегракналия си глас се опита да го утеши Цезар. — Скоро всичко ще свърши. Утре ще дойде Атенодор Сикул.