Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)

че се сещам защо си дошъл да ме видиш, Марк Аврелий, но сигурно ще бъдеш достатъчно любезен сам да ми го кажеш.

— Тъй като списъкът с кандидатите за ръката на моята племенница и доведена дъщеря Аврелия стана толкова дълъг и пълен с такива прочути имена, че се уплаших, да не би да сбъркам, ако тръгна аз да определям щастливеца — нещо, което би създало твърде много врагове на синовете ми, позволих й сама да си избере съпруг — обясни с едно изречение той. — Само преди два дни тя се запознала с по-малкия ти син у дома на чичо си Публий Рутилий и днес ми заяви, че смята да се омъжи за него.

— И това естествено ти се е сторило също толкова неприятно, колкото и на мен — допълни домакинът.

— Така си е — въздъхна Кота и вдигна рамене. — Тъй или иначе, вече съм дал дума и не мога да се отметна.

— В интерес на истината и аз бях дал същото обещание на сина си още преди години — усмихна се Цезар. — Излиза, че и двамата с теб, Марк Аврелий, можем само да се надяваме децата ни да се окажат по-благоразумни, отколкото ги мислим.

— Прав си, Гай Юлий.

— Сигурно ще искаш да чуеш какво е действителното материално положение на сина ми.

— Той ми го разясни, когато се яви да иска ръката на дъщеря ми.

— Може и да не е бил точен. Разполага с достатъчно земя, за да влезе в Сената, но в момента не притежава нищо друго. За нещастие аз самият не мога да си позволя закупуването на второ жилище в Рим и това е най-големият проблем. Тази къща ще остане за по-големия ми син Секст, който се ожени наскоро и сега живее при мен с жена си, бременна от няколко седмици. Скоро ще умра, Марк Аврелий. След смъртта ми Секст ще поеме задълженията на главата на семейството, а след сватбата си брат му ще трябва да си търси друг дом.

— Предполагам знаеш, че зестрата на Аврелия е тлъста — на свой ред започна с обясненията Кота. — Навярно няма нищо по-подходящо от това парите й да бъдат използвани за закупуване на къща — покашля се той. — Наследила е доста от баща си, моя брат, и от няколко години средствата й са били влагани в търговски сдружения. Може и да е имало някои спадове, но като цяло зестрата й се изчислява на около сто таланта. Четиридесет таланта са достатъчни за прилична къща в Палатин или Карина. Разбира се, жилището ще бъда записано на името на сина ти, но ако някой ден двамата се разведат, синът ти ще трябва да възстанови на племенницата ми пълната цена на дома им. Като оставим настрана въпроса за евентуален развод, Аврелия пак ще може да разчита на достатъчно големи доходи, за да може сама да си позволи прилично съществуване.

Цезар се намръщи.

— Не ми е никак присърце мисълта синът ми да живее в къща, купена с парите на жена му — възрази той с прегракналия си глас. — Не би било достойно за човек в неговото положение. Не, Марк Аврелий, мисля, че съществува друг вариант, който хем ще запази непокътната зестрата на Аврелия, хем няма да я кара да купува къща, която не ще бъде нейна. За сто таланта ще можете да се сдобиете с цяла инсула на Есквилин. Инсулата ще бъде купена за Аврелия и ще бъде записана на нейно име. Младата двойка ще живее в някой от приземните апартаменти, а племенницата ти ще получава целия наем от останалите, което ще е доход, доста по-голям от онова, което ще получи от инвестициите си в разни банки и търговски съдружия. Синът ми от своя страна ще намери начин след време да купи отделна къща — подобна цел ще представлява амбиция, която може само да го изведе нагоре и по обществената стълбица.

— Не бих позволил Аврелия да живее в инсула! — ужаси се Кота. — Не, ще отделя четиридесет таланта за къща, а останалите шестдесет ще вложа на нейно име, където трябва.

— Инсула на нейно име и това е — настоя Цезар, но в същия миг жестоко се задави и трябваше да се наведе напред, за да си поеме дъх.

Кота му наля чаша вино и я постави в ръката му, помагайки му да я вдигне до устните си.

— Размина ми — каза Цезар след минутка-две.

— Може би ще е по-добре, ако дойда някой друг път — предложи Кота.

— Не, да се разберем още сега, Марк Аврелий. И двамата с теб сме съгласни, че сватбата на децата ни не е онази, за която сме мечтали. Много добре. Тогава защо да си блъскаме главите как да им улесним живота? Ако те са решили, че си принадлежат, трудностите, с които ще се сблъскат само ще заздравят връзката им. Ако ли пък се окаже, че са сбъркали, пак трудностите ще са тези, които най-бързо ще ги убедят да се разделят. Ще направим така, че Аврелия да разполага с цялата си зестра и по никакъв начин няма да накърняваме достойнството на сина ми, който не би се зарадвал, ако баща му и тъстът му тръгнат да му оправят бъдещето. Отговорът е един, Марк Аврелий: инсула! Ще трябва обаче да бъде построена възможно най-сигурно, така че ти ще откриеш честни люде, които да я подложат на щателна проверка. И освен това — продължи да мърмори под носа си Цезар — бъди много придирчив за местоположението й. Рим бързо се разширява, но пазарът за жилища винаги ще си остане стабилен и доходоносен. Може и много римляни да се замогнат, но винаги ще има и такива, които ще разчитат на жилищата под наем.

— Богове, излиза, че племенницата ми ще се превърне в най-обикновена хазяйка! — хвана се за главата Кота.

— А защо не? — усмихна се уморено Цезар. — Чувам, че била ослепителна красавица. Нима една хазяйка не би печелила от красотата си? Ако тя самата не вярва в бъдещето си на независима от никого наемодателка, то сигурно би премислила повече, преди да се омъжи за сина ми.

— Вярно, че е ослепителна красавица — усмихна се на свой ред Кота. — Ще я доведа да я видиш, Гай Юлий, и нека ти й съобщиш как виждаш бъдещето й.

При тези си думи Марк Аврелий Кота се надигна от стола си и се наведе над домакина си, за да го потупа приятелски по рамото.

— Ето последната ми дума: Аврелия сама ще реши какво да прави със зестрата си. Ти ще й предложиш варианта за инсулата, а аз от своя страна ще държа на самостоятелната къща. Става ли?

— Става — съгласи се Цезар. — Но прати ми я колкото се може по-бързо, Марк Аврелий! Още утре по обяд.

— Ще говориш ли със сина си?

— Непременно. Той ще я вземе от вас и ще я доведе.

При нормални обстоятелства Аврелия би била последната, която ще се загрижи какви точно дрехи да облече; по принцип обичаше ярките цветове, при това й харесваше да ги смесва, но дори в такива случаи околните не можеха да я обвинят, че се поддава на момичешки каприз, нито че излъчва глупост и наивност. Сега обаче, след като й бе известно, че любимият й лично ще дойде да я вземе от къщи, за да я срещне с евентуалните й свекър и свекърва, тя нямаше как да не се засуети. Накрая реши най-отдолу да си сложи дреха от тънка вълна в черешов цвят, върху нея друга, розово-пембяна, достатъчно тънка, за да прозира през нея наситеното червено, и най-отгоре — трета, бледорозова, изтъкана от плат, фин като платовете за сватбените й одежди. Преди това се изкъпа, намаза се с мъничко розово масло, но така и не разпусна косите си, вързани както винаги зад тила й, и отказа малкото руж и стибия, които й предложи майка й.

— Много бледа изглеждаш днес — говореше й Рутилия. — Сигурно е от притеснение. Хайде, постарай се да изглеждаш красива както винаги! Мъничко руж върху бузите, моля те. И една тънка линийка над очите.

— Не — пак отказа Аврелия.

В действителност тази й бледнина скоро щеше да изчезне, защото в мига, в който Гай Юлий Цезар Младши потропа на вратата, за да я вземе, тя така се изчерви, че не й трябваше повече руж.

— Гай Юлий — посрещна младежа, подавайки му ръка.

— Аврелия — подаде й той своята.

И това беше всичко, което си казаха, преди да излязат.

— Е, хайде, довиждане! — едва не ги изпъди насила Рутилия; не й беше никак приятно да се раздели с първото си дете — при това, когато то отиваше да живее с такъв привлекателен млад мъж. Колкото и да беше странно, започваше да се чувства осемнайсетгодишна.