нетърпение да скъса отведнъж с познатите домашни удобства, за да се впусне в брак, където нищо нямаше да е съвсем същото и където я чакаше една огромна и чужда инсула като тази. И все пак Аврелия трудно щеше да се уплаши от подобна промяна. Благодарение на дългите години, прекарани в сигурност, бе възпитала у себе си свободолюбив и стремеж към самостоятелност, които трудно щяха да я напуснат. През цялото си детство нито за миг не си беше представяла, че другите хора могат да водят живот, различен от нейния, а това беше причина и никога да не се почувства лишавана или ограничавана от каквото и да било. Напротив, струваше й се, че знае всичко, че може всичко — най-малкото, защото прекарваше свободното си време в четене и самообразоване. Но сега, когато пред нея стоеше перспективата на един нов, съвместен с другиго живот, Аврелия все повече започваше да се чуди как биха изглеждали оставащите й дни, ако не успееше да ги запълни с многото деца, които бе имала Корнелия, майката на Гракхите. А знаеше се, че никой знатен римлянин не би искал повече от две деца в къщата си. По природа Аврелия беше човек на действието; но по рождение бе лишена, ако не от друго, то именно от възможността да разкрива това си качество. Сега й предстоеше да се превърне едновременно в нечия съпруга и в нечия хазяйка; второто можеше да се окаже просто шегичка, но първото й даваше шанс най-после да се прояви като работлива и инициативна жена. При това щеше да се занимава с дела, едновременно привлекателни и предизвикателни.
Затова тя се оглеждаше с интерес и жадно поглъщаше с поглед всичко около себе си. Беше се захванала с нещо като игра — да си представя как всеки новооткрит предмет ще се намести в бъдещия й живот.
Между двата апартамента на приземния етаж имаше известна разлика в размерите, защото някогашният собственик се беше постарал с просторното си жилище да докаже, че не е кой да е. В сравнение с голямата къща на Кота на Палатинския хълм подобно жилище беше тясно; в действителност по площ къщата на Кота беше по-широка от целия приземен етаж на инсулата, включително дюкяните, крайъгълната кръчма и двата апартамента.
Въпреки че трапезарията беше широка само колкото да побере три кушетки, а кабинетът съвсем не бе просторен, и двете стаи бяха с високи тавани и достатъчно проветриви. Всъщност стената, която ги разделяше, беше толкова тънка, че даваше вид повече на дъсчена преграда, а в горната си част не достигаше тавана: така в триклиния и в таблиния проникваха въздух и светлина от вътрешния двор. Приемната зала (нямаше как да бъде наречена атрий) имаше прекрасен под от теракота, а стените й бяха красиво изписани; двете колони в центъра й бяха от солидно дърво, боядисано така успешно, че да наподобява цветен мрамор. Светлина и въздух идваха направо от улицата, като за целта високо във външната стена беше изрязан отвор и монтирана тежка желязна решетка, която се падаше между входа на стълбището за горните етажи и единия от дюкяните, гледащи към улицата. От приемната зала се влизаше в три от спалните помещения, които, както беше типично за римския дом, нямаха никакви прозорци навън, а в други две, по-широки, се влизаше откъм кабинета. Имаше още една сравнително малка стаичка, която Аврелия можеше да използва за своя дневна, а в съседната, намираща се до стълбището, щеше да живее Кардикса. Най-голямото удобство, което предлагаше обаче апартаментът, бяха банята и клозетът — търговският агент естествено не бе пропуснал да спомене, че инсулата е построена точно над една от главните канализационни артерии в града и следователно без никакви пречки може да се черпи колкото вода е необходима.
— Точно отсреща, на Субура Минор, има обществен клозет, а до него са Субурските терми — продължаваше да обяснява търговецът. — Водата не е проблем. Тук сте на идеалната възможна височина, защото едновременно сте достатъчно ниско, за да черпите вода от резервоарите на Агера, и достатъчно високо, за да не се притеснявате от някоя лоша шега, която може да ви изиграе река Тибър: случва се понякога при наводнение в римските канали да се излее много по-голям обем, отколкото водоснабдителните компании поддържат по принцип, и всички онези новопостроени инсули, снабдени с мечтаната канализация, да пострадат. Разбира се, предишният собственик се беше постарал само той да се ползва от представилите му се удобства: наемателите също няма от какво да се оплакват, тъй като живеят на самото кръстовище и насреща са както клозетите, така и баните.
Аврелия се вслуша внимателно в тези обяснения, защото чувстваше, че я засягат пряко; беше чувала, че бъдещият й начин на живот ще я лиши, освен от друго и от лукса да се радва на течаща вода и на собствен клозет. Плашеше я именно мисълта, че трябва да се грижи за тоалета си и да ходи по нужда на обществено място. При това никоя от досега огледаните инсули, дори сред онези, които се намираха в по- представителните квартали, нямаше нито течаща вода, нито клозет, свързан с градската канализация. Това беше и причината сега Аврелия да си каже, че от тази инсула няма мърдане и в нея трябва да живеят занапред.
— Колко можем да очакваме от наемите? — попита младият Цезар.
— Десет таланта годишно — четвърт милион сестерции.
— Много добре! — кимна доволен Кота.
— Поддръжката на сградата не струва почти нищо, защото са я строили според най-високите стандарти — продължи да хвали къщата агентът. — Което пък от своя страна означава, че никога не остават празни жилища — нали знаете, напоследък толкова много инсули започнаха да се срутват или пък да изгарят като факли, че човек залага на сигурното. Тази е сигурна! Освен това от двете си страни сградата е оградена от широки улици, дори от третата е сравнително изолирана. При евентуален пожар в съседство има голям шанс да оцелее невредима. Мога да ви уверя, че това място е по-сигурно и по-безопасно от всеки кораб на Граний.
Тъй като беше безсмислено да обикалят на носилка из претъпканите улици на Субура, Кота и младият Цезар бяха решили, че те двамата и галите — пазачи са достатъчен ескорт за Аврелия, която трябваше да ги придружи пеша в търсенията им. Не че съществуваше кой знае какъв риск за нея — беше пладне и всички жители на квартала бяха прекалено заети със собствените си проблеми, за да обръщат внимание на минувачите, пък били те красавици като Аврелия.
— Какво мислиш — попита я Кота, след като тримата с годеника й излязоха по Фауцес Субуре на Аргилетум и се насочиха към Форум Романум.
— О, чичо, мисля, че това беше идеалната възможност! — отговори му тя и мигом се обърна към младия Цезар: — Съгласен ли си, Гай Юлий?
— Мисля, че точно такова нещо ни трябва — съгласи се той.
— Добре тогава, ще я купя още днес следобед. Искат ни деветдесет и пет таланта, според мен си ги заслужава. Дори се чудя дали не ни я дават направо без пари. Ще ви останат пет таланта да обзаведете жилището си.
— Не — твърдо отказа младият Цезар, — обзавеждането ще бъде моя грижа… в крайна сметка не съм бедняк! Земите в Бовила ми осигуряват прилични доходи.
— Знам, че е така, Гай Юлий — отстъпи Кота. — Вече си ми го казвал, не помниш ли?
Младият Цезар едва ли си спомняше тези незначителни подробности. Единственото, за което мислеше в последните дни, беше Аврелия.
Двамата се ожениха през април, един слънчев пролетен ден, когато сякаш всичко около тях им подсказваше щастливо бъдеще; дори Гай Юлий Цезар беше повъзвърнал донякъде силите си, за да присъства на празненството.
И Рутилия, и Марция плакаха ли плакаха: едната за това, че първото й дете се жени, втората за това, че последното й дете се жени. Юлия и Юлила също присъстваха, както и Клавдия, съпругата на Секст, но мъжете им не се появиха: Марий и Сула бяха все още в Африка, а Секст Цезар беше в наборните комисии, които обикаляха цяла Италия. Колкото и да му се искаше, не получи нужния отпуск от консула Гней Малий Максим.
Кота бе пожелал да наеме със свои пари някоя къща на Палатина за медения месец на младоженците.
— Първо свикнете с мисълта, че сте женени, пък после свиквайте с живота в Субура — философстваше той, явно загрижен повече за доведената си дъщеря, отколкото за зет си.
Но младата двойка категорично отказа и булката беше приветствана — или поне така й изглеждаше — от цяла Субура. Младият Цезар беше безкрайно щастлив, че сватбеният воал крие лицето на съпругата му,
